Article_top

През 1992 г. американският артист Фред Уилсън пренарежда историческия музей в Балтимор, за да извади потиснатите и скрити моменти от миналото на града, неговите „мръсни тайни”.

До един изключително изящен сервиз, който е стоял във витрина, той слага окови за роби и общото заглавие „Произведения от метал 1793-1880“. Посланието е ясно – и сервизът, и оковите, са създадени по едно време, но за различни хора. Едните са можели да се наслаждават на питие в тези красиви чаши, благодарение на това, че други са били пребивани, оковавани, измъчвани и принуждавани да работят за следобедния лукс на някои. Произведението не просто сменя акцента, то успява да освободи потиснати чувства на срам и горчивина в различните общества в града.

Друга работа в изложбата показва трите статуи, които се намират в музея – те са на Наполеон, Хенри Клей и Андрю Джаксън, като никой от тях няма нищо общо с Балтимор, въпреки че това е местният исторически музей.

На празните постаменти са поставени етикети с имената на Хариет Тубман, Бенджамин Банекер и Фредерик Дъглас.

Уилсън не ги маха или разрушава, просто срещу тях слага три празни постамента, а на етикетите им са написани имената на трима чернокожи, които са допринесли за историята на града. Изложбата се казва Mining the Museum (от mine - минирам, подкопавам), но хората често я наричат „Красива тревожност”, защото Уилсън не маха нищо от сградата, не разрушава, нито пък внася нещо отвън. Единствено изважда артефакти, които до този момент са били скрити в хранилището.

„Хранилището на музея е като подсъзнанието на човек – казва той. – Набутваме там всичко, което ни е срам или страх да си признаем, но не смеем и да изхвърлим”.

Припомням тази изложба на Уилсън във връзка с драмите, които родният фейсбук разиграва заради събарянето на паметници на доказани или недоказани расисти на Запад, включително и такива на Христос. Идеята да бъдат разрушени не се споделя масово – лично за мен разрушаването на някои човешки скулптури, макар и на престъпници, е като да убиеш убиец. Това няма как да донесе удовлетворение, в крайна сметка виждаш как някой, който довчера е гледал нагло и безпардонно, се превръща в жалко мъчещо се същество. Такова преживяване няма да поправи нищо от миналото, но може да доведе до екзистенциална криза в разрушителя.

Най-лесното предложение, което масово се споделя, е „да ги пратим в музея”. Очевидно музеите за нищо ги нямат вече и се опитват да ги превърнат в едно гигантско хранилище, т.е. подсъзнание и в него да набутаме всичко, което нито смеем да изхвърлим, нито да признаем.

Какво ще се случи когато разкараме някои артефакти от историята? Ще кажем, че е нямало расизъм? Ще кажем, че всеки човек е елементарно създание, което или е добро или е лошо, а не е сложна многопластова личност, формирана от епохата, ще кажем,  че историята е черна или бяла?

Друга работа на Уилсън в изложбата е картина на младо бяло момче носещо името Хенри Дарнел III. До него вляво едва се вижда черно момче с метална гривна на шията. Уилсън просто променя осветлението на картината, така че малкият роб става далеч по-осезаем.

Днес, 28 години по-късно, в експозицията на музея картината остава по този начин с надпис „Дарнел с неговия роб. Това може би е най-ранният портрет на американски роб, който е оцелял”. Уилсън можеше просто да я изхвърли, нали така? Да помете всичко или да го прати в хранилището.

Музеят излага и първите детски и бебешки колички в града. Те участват и в изложбата на Уилсън. Когато обаче човек погледне в тях, ще види… малки костюмчета за Ку-клус-клан”. Те също са били част от хранилището и показват, че „расизмът се е възпитавал от най-ранна детска възраст”.

Изложбата на Уилсън има потресаващ ефект, тя успява да накара най-после различните общества в града да започнат разговор, който са потискали до този момент. Тя постига това, защото не морализаторства, не размахва пръст, не разрушава и не заменя една идеология с друга, а просто освобождава натрупаните чувства на срам и горчивина.

Дали не е време да оставим решението на този проблем в ръцете на артистите?

---

П.П. Ако все пак някой паметник трябва да бъде преместен, важно е не само къде ще бъде „скрит“, но и какво ще бъде сложено на неговото място. Може да се махне всичко, ако следващото ще бъде по-адекватно на средата , на историята, на хората. Базиликата „Свети Петър“ в Рим е построена, след като е съборена църквата над гроба на светеца. И за времето си това също е било непопулярно решение. Но е имало значение какво ще бъде изградено отгоре.

 

През 1992 г. американският артист Фред Уилсън пренарежда историческия музей в Балтимор, за да извади потиснатите и скрити моменти от миналото на града, неговите „мръсни тайни”.

До един изключително изящен сервиз, който е стоял във витрина, той слага окови за роби и общото заглавие „Произведения от метал 1793-1880“. Посланието е ясно – и сервизът, и оковите, са създадени по едно време, но за различни хора. Едните са можели да се наслаждават на питие в тези красиви чаши, благодарение на това, че други са били пребивани, оковавани, измъчвани и принуждавани да работят за следобедния лукс на някои. Произведението не просто сменя акцента, то успява да освободи потиснати чувства на срам и горчивина в различните общества в града.

Друга работа в изложбата показва трите статуи, които се намират в музея – те са на Наполеон, Хенри Клей и Андрю Джаксън, като никой от тях няма нищо общо с Балтимор, въпреки че това е местният исторически музей.

На празните постаменти са поставени етикети с имената на Хариет Тубман, Бенджамин Банекер и Фредерик Дъглас.

Уилсън не ги маха или разрушава, просто срещу тях слага три празни постамента, а на етикетите им са написани имената на трима чернокожи, които са допринесли за историята на града. Изложбата се казва Mining the Museum (от mine - минирам, подкопавам), но хората често я наричат „Красива тревожност”, защото Уилсън не маха нищо от сградата, не разрушава, нито пък внася нещо отвън. Единствено изважда артефакти, които до този момент са били скрити в хранилището.

„Хранилището на музея е като подсъзнанието на човек – казва той. – Набутваме там всичко, което ни е срам или страх да си признаем, но не смеем и да изхвърлим”.

Припомням тази изложба на Уилсън във връзка с драмите, които родният фейсбук разиграва заради събарянето на паметници на доказани или недоказани расисти на Запад, включително и такива на Христос. Идеята да бъдат разрушени не се споделя масово – лично за мен разрушаването на някои човешки скулптури, макар и на престъпници, е като да убиеш убиец. Това няма как да донесе удовлетворение, в крайна сметка виждаш как някой, който довчера е гледал нагло и безпардонно, се превръща в жалко мъчещо се същество. Такова преживяване няма да поправи нищо от миналото, но може да доведе до екзистенциална криза в разрушителя.

Най-лесното предложение, което масово се споделя, е „да ги пратим в музея”. Очевидно музеите за нищо ги нямат вече и се опитват да ги превърнат в едно гигантско хранилище, т.е. подсъзнание и в него да набутаме всичко, което нито смеем да изхвърлим, нито да признаем.

Какво ще се случи когато разкараме някои артефакти от историята? Ще кажем, че е нямало расизъм? Ще кажем, че всеки човек е елементарно създание, което или е добро или е лошо, а не е сложна многопластова личност, формирана от епохата, ще кажем,  че историята е черна или бяла?

Друга работа на Уилсън в изложбата е картина на младо бяло момче носещо името Хенри Дарнел III. До него вляво едва се вижда черно момче с метална гривна на шията. Уилсън просто променя осветлението на картината, така че малкият роб става далеч по-осезаем.

Днес, 28 години по-късно, в експозицията на музея картината остава по този начин с надпис „Дарнел с неговия роб. Това може би е най-ранният портрет на американски роб, който е оцелял”. Уилсън можеше просто да я изхвърли, нали така? Да помете всичко или да го прати в хранилището.

Музеят излага и първите детски и бебешки колички в града. Те участват и в изложбата на Уилсън. Когато обаче човек погледне в тях, ще види… малки костюмчета за Ку-клус-клан”. Те също са били част от хранилището и показват, че „расизмът се е възпитавал от най-ранна детска възраст”.

Изложбата на Уилсън има потресаващ ефект, тя успява да накара най-после различните общества в града да започнат разговор, който са потискали до този момент. Тя постига това, защото не морализаторства, не размахва пръст, не разрушава и не заменя една идеология с друга, а просто освобождава натрупаните чувства на срам и горчивина.

Дали не е време да оставим решението на този проблем в ръцете на артистите?

---

П.П. Ако все пак някой паметник трябва да бъде преместен, важно е не само къде ще бъде „скрит“, но и какво ще бъде сложено на неговото място. Може да се махне всичко, ако следващото ще бъде по-адекватно на средата , на историята, на хората. Базиликата „Свети Петър“ в Рим е построена, след като е съборена църквата над гроба на светеца. И за времето си това също е било непопулярно решение. Но е имало значение какво ще бъде изградено отгоре.

Коментари

Емил Коцев's picture
Емил Коцев
Емил Коцев

Споделям позицията на

Споделям позицията на авторката.
Но кога ние ще съберем сили и ще назовем и преборим нашия срам?
Той не е само Моча и паметниците като него.
Да припомням ли какво направи политическата дрипа Фандъкова с паметника пред НДК, а лумпените ръкопляскаха?
Поздравления за текста!
Omurtag Tervelov's picture
Omurtag Tervelov
kanartikin

игра със сенки и привидности - как да се възползваме от Историят

От една страна пренареждането на експозиции не връща жертвите на вековен геноцид, не преподрежда събитийните потоци, но може да бъде нелош винтил за намаляне на напрежението .

Изкуство в полза на Статуквото - вкратце !

От друга страна такъв винтил в момента изобщо не им върши работа, пречи им всъщност - нужен им е социален взрив , за оправдание на планирани престъпления срещу Човечеството.
Като Черната ревплюция в САЩ, примерно.
Или смъртоносен вирус, но няма да е толкова вирулентен ;)

На 1 Промил и техните мозъчни тръстове и кохорти от лакеи - политици, журналя, културтрегери и всякаква не0либерална сган

Страхотна статия!

Страхотна статия!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Къде ще почивате през лятото?