Има едно удобно и мързеливо обяснение за света, което продължава да се продава отлично и наляво, и надясно: че голямото разделение е между Запада и Изтока, между либерални и консервативни, между прогресивни и традиционни, между едните добри и другите лоши. Звучи подредено. И точно затова е толкова подвеждащо.
Истинското разделение е другаде. То е между страните, обществата и политическите култури, в които човекът значи нещо сам по себе си, и онези, в които човекът трябва да копнее да се вгради в нещо по-голямо от себе си. В държава. В империя. В религиозен проект. В революция. В историческа мисия. В някакво грамадно „утре“, заради което днешният жив човек трябва кротко да приеме, че няма да живее особено добре сега.
Това не е класическото деление на западни и източни народи. Ако беше, щеше да ни е много по-лесно. През 90-те победата над комунизма не дойде просто с геополитическо преместване на знаменца. Дойде с победа на индивидуализма като световен език. Изведнъж идеята, че човекът има значение, че разумът има значение, че жените не са собственост, че свободата на придвижване е нормална, че частният живот не е милостиня от държавата, престана да звучи екзотично и започна да звучи като новото общо положение.
Тъкмо това беше непоносимото за всички режими, които живеят от строежа на голямото нещо. За хората на КГБ, за аятоласите, за Кадафи, за Милошевич и за всички, които по една или друга линия знаеха как се превръща отделният човек в строителен материал. 90-те бяха лоша новина за тях не защото внезапно бяха станали по-малко жестоки, а защото наоколо имаше по-малко хора, склонни да приемат за съдба това да си мълчат, да изпълняват и да вярват, че смисълът им е да бъдат вградени някъде.
Разбира се, това не значи, че 90-те са били някаква морална утопия. Случилото се с Милошевич беше предупреждение. Руанда беше предупреждение. Балканите бяха предупреждение. Фактът, че омразата не успя навсякъде и винаги да победи, не значи, че не опита. Напротив. Просто за кратък период от време изглеждаше, че има международна воля някои неща наистина да не бъдат допускани никога повече.
Само че и там, където хората са важни, и там, където „по-голямото“ е важно, властта пак се състои от истински хора. И точно това е проблемът. Защото зад режимите, в които уж няма личности, а само история, цивилизация, свещена кауза и национално величие, пак стоят хора. Хора, които много обичат да са или силните, или при силните. Хора, които обичат предвидимостта. А кое му е предвидимото на един свят, в който бивши съветски държави опитват да станат нещо различно, в който стари мрежи за влияние се разпадат, в който идеологически износ от Африка и Азия се връща като насилие в Белград, Ниш, Сараево и нататък?
Някои от тези хора решиха да инвестират не толкова в производство, колкото в знанието как се прави „по-голямото“. Как се разказва такава история, в която отделният човек да не е цел, а суровина. И не, това не става само с калашници, молли и бомбастични речи. Понякога става и с много по-умни инвестиции.
Катар например, противно на фолклора, който толкова обича да се върти из нашата неука родина, не седна просто да „помохамеданчва“ невинни дечица на Балканите. Седна на друго място — в дарителски и настоятелски съвети, в мрежите на западни институции, в средите, които самите измислиха езика, по който човекът е ценен и сам по себе си. И започна да инвестира в разкази. Не в грубата карикатура на антизападничеството, а в по-рафинирана версия: Западът е виновен, Западът е колониален, Западът е лицемерен, Западът носи историческа вина за всичко. Старият инвентар на КГБ, но минал през по-съвременен културен превод.
И докато едни инвестираха в това как да подкопават увереността на свободните общества, другите — хората в държавите, където човекът все още значи нещо — се занимаваха с все по-смешни, от гледна точка на авторитарния свят, теми. Здравен мониторинг. Психично здраве. Корупция. Превенция. Работна среда. Права. Все неща, които са комични за системите на голямото нещо.
За какво да махаш корупцията, ако така или иначе никога няма да има истинска конкуренция, а силата идва от близостта до властта? За какво ти е психично здраве, ако цялата система разчита на хора, които трябва да приемат за нормално двеста души да определят къде можеш да отидеш, какво можеш да кажеш и какво трябва да жертваш? За какво ти е превенция на болести, ако все пак трябва да се работи, а човекът е заменим?
Дълго време тези два свята се возеха на едни и същи самолети, срещаха се по едни и същи форуми и подписваха сделки зад различни затворени врати. Изглеждаше сякаш са несъвместими, но управляеми. И после, някъде около 2007-а, започна да става все по-ясно, че не просто живеем на една и съща планета, а че и последиците вече са общи. Не можеш да имаш България, която едновременно е европейска, натровена от съветска пропаганда и крадена от руския енергиен бизнес, и да се правиш, че това са отделни процеси.
Тогава стана ясно и че Путин не вижда никакъв проблем в това да върне страната си към стария модел — държава, за която нещо трябва да бъде жертвано, за да се строи нещо по-голямо. И стана ясно, че част от европейския тежък бизнес няма никакъв морален или стратегически проблем да направи следващата голяма грешка след изнасянето на ноу-хау към Китай: да купува евтина енергия от Русия и да се преструва, че това е просто прагматизъм.
Само че покрай енергийното грабителство в България и евтината енергия в Германия не се внасяше само газ. Внасяше се и един мироглед. Едно тихо, контрабандно вярване, че е нормално да не живеем добре сега, защото уж строим нещо по-голямо. Нямаше голямо значение какво е това нещо. Хиперкоординирана полицейска федерация с китайска инфраструктура и руски ресурси. Зелена комуна, в която всички са равни, докато не са. Раздробена Европа, която пак да започне да се бие. За инвеститорите във вярата в голямото не беше важно какво е. Важно беше да е нещо. Само да не е свобода на пътуването. Само да не е прозрачност на информацията. Само да не е отворен код. Само да не е бърза обмяна на идеи. Само да не е добро здравеопазване. Само да не са качествени работни места.
Защото всички тези уж „дребни“ неща имат един голям недостатък: пораждат цикличност, автономия и конкуренция. А цикличността и конкуренцията ерозират всяко голямо нещо, което иска да съществува като вечна съдба. Ако хората могат да мислят, да сравняват, да напускат, да се лекуват, да печелят и да спорят, много по-трудно ги убеждаваш, че смисълът им е да служат като материал.
После започнаха и практическите провали на разните амбициозни разкази. Стана ясно, че джамия срещу „Свети Петър“ няма да се построи просто защото някой е налял достатъчно пари в мегаломания. Стана ясно, че Ватиканът няма да се покрие с вятърни мелници и соларни панели само защото някой си е представил цивилизационна подмяна като инженерна задача. Стана ясно и че да можеш да строиш коли не значи, че не можеш да строиш и коли, и институции, и гражданска култура. С други думи — светът отказа да се подчини на опростените сценарии.
Но инвеститорите в голямото не си взеха поука. Не седнаха да се учат да строят коли. Не седнаха да разбират защо католицизмът не се заменя с някакво по-голямо по административен път. Не седнаха да приемат, че Западът може да е виновен за много, без автоматично да е виновен за всяко зверство, извършено от хора, които също много държат на „по-голямото“.
Тогава дойде и последният номер. На глупавите и пасивните им беше разказано, че са особено значими. Това е много удобна сделка. Казваш на човек без особени качества, без особена дисциплина и без особен принос, че всъщност именно той е пренебрегнатият носител на истината. Че неговата посредственост е автентичност. Че неговият мързел е съпротива. Че неговата некомпетентност е смел отказ от елитарност.
Лошата новина е, че това не работи задълго. Глупавите и пасивните не стават по-значими, само защото някой е решил да ги гали политически по самочувствието. Те не са по-важни, но не са и по-малко важни от останалите. Просто са глупави и пасивни. И когато хората имат нужда от информация, те произвеждат истерия. Когато обществата имат нужда от критично мислене, те разнасят омраза. Когато трябва да има усилие, те внасят инат. Пасивните се оказват точно това, което са — товар.
Това, между другото, важи за всякакви среди. Има тъпи и пасивни леви анархисти. Има тъпи и пасивни центристи, ЛГБТ християни, родени на Запад консервативни мюсюлмани и всякакви други композиции, които много обичаме да разглеждаме като политическа антропология. Но когато махнеш етикета, остава едно просто нещо: тъпотата не е идентичност. Пасивността не е позиция. И двете са просто дефицити.
Затова и толкова от политическите проекти, които разчитаха да яхнат тази маса, започнаха да се удрят в собствените си ограничения. Можеш дълго да се мислиш за истерично прав, да се сърдиш на света и да се инатиш до последно. Но това не прави автоматично нито „Алтернатива за Германия“ по-умна, нито Льо Пен по-убедителна, нито „Чинкуе стеле“ по-малко посмешище, нито който и да било местен тарикат по-стратегически способен. В един момент реалността и технологиите се намесват без чувство за хумор. Летящ „Шахед“ срещу лъскав небостъргач не се спира с хитрост, с цивилизационни пози, нито по волята на низпослания. Спира се с хора, които знаят какво правят, и с технологии, които работят.
И точно тук е неудобната истина за всички, които продължават да мечтаят за голямото нещо. Преди държавата има хора. Преди империята има хора. Преди религиозната мегаломания има хора. Преди зелената догма, преди геополитическата схема, преди енергийната ос, преди цивилизационния проект — има хора. Те са тези, които живеят, боледуват, работят, раждат, пътуват, мислят, грешат, плащат и търпят последиците.
И ако през последните две десетилетия научихме нещо, то е, че „по-голямото“ винаги накрая стига до същото място: иска жертви, но не носи отговорност. Иска послушание, но не дава смисъл. Иска вярност, но не връща грижа. Иска търпение, но не произвежда нормален живот.
Хората, обратно, са бавни, неудобни, циклични, често неблагодарни и никога достатъчно идеални за инженерите на съдбата. Но именно те са единственото, което реално съществува. Не схемата. Не лозунгът. Не „историческата необходимост“. Човекът.
И да, това е лоша новина за всички, които искат да строят голямото си нещо от послушни, евтини, уплашени и объркани тела. Защото хората ще продължат да са важните. И преди големите неща, и след тях. Винаги.
