Article_top

Стефан Попов (1957) e доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк и доктор на науките от СУ „Климент Охридски“. Автор е на Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори (НБУ, 2020, предстои), Декарт и математизацията на света (Алтера, 2017), Атлантис: Дезинтеграция на политически тела (Обсидиан, 2016), Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт. София: Литературен вестник, 2015. Публичен процес. Статии Том I и II (Сиела, 2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото (Алтера, 2008), NATO’s Global Mission in the 21st Century. (Brussels: NATO, 2000), както и на книга за спорт, Модерна ски техника. София: НБУ, 2019.

Книгата представя опит за аналитично разглобяване на известни политически метафори. В първата част са разгледани фигури с глобално значение: война срещу терора, организирана престъпност, антикорупция, популизъм. Във втората е развит коментар на политически фигури от българския политически живот: идеологеми на 90- те, идеите за земеделска партия, твърд електорат и етнически модел. Анализирани в семантична перспектива, тези фигури на политическата реч се разкриват като безсмислени. Смисловата им празнота не произтича от случайни обстоятелства, а е свързана с фундаментални основания. Въпреки това те имат висока популярност, приемат се за самоочевидно достоверни, имат интензивен политически живот и поразително влияние. Тази двойственост е мотивът за написването на книгата. Нейната мисия е да подчертае, че критическата публична нагласа не трябва да приема на доверие дори най-авторитетните метафори в съвременната политическа реч.

Клуб Z публикува откъс от "Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори" на Стефан Попов. 

Неутралитет vs. суверенитет

Да си сам по себе си неутрален е точно толкова мислимо и постижимо, колкото да си сам по себе си братовчед или съсед, без да имаш братовчеди или съседи. Неутралитетът е контекстуална величина и характеризира външнополитическото поведение в точно определени ситуации, а не изобщо. В самия факт на употреба на израза „неутрален“ се визират множество референтни точки - по отношение на кого и какво си неутрален, кога, в кой момент, спрямо какъв конфликт. Ако си се заселил сам на Луната никога няма да ти хрумне да се обявиш за неутрален, тъй като няма да имаш такива отправни точки и изобщо такъв проблем.

В България в това отношение бе проявен смел авангардизъм. Във връзка с дискусии по международна сигурност се заговори дори за по-силна версия на неутралитета, а именно за конституционно закрепен неутралитет. Това е опит неутралитетът да бъде мислен извън-контекстуално, като безусловна константа на външната политика. Фантазията за такава възможност идва най-вероятно от наблюдения върху други страни, без да се отчитат контекстите, които са им дали шанса да бъдат неутрални. Обичайният пример е Швейцария.

В подобни ситуации се случва така, че външни на неутралния сили имат интерес да поддържат точка на ниско или нулево напрежение помежду си. Така неутралитета се оказва момент от играта на сили, за чието действие неутралният не носи отговорност. А още по-малко може да ги управлява като с един прост и наивен жест се самообяви за неутрален и издигне неутралитета до конституционна норма. Конституционният неутралитет обаче е не само емпирично нелепа програма, а принципно немислим, защото логическият синтаксис на тази езикова комбинация е невъзможен. В конституционния акт националната общност се самоопределя и самоорганизира.

Това отнасяне към себе си поражда елементарните конститутивни единици на националната държава. Сред тези фундаментални характеристики е и отношението вътрешно-външно. Националната държава с възникването си се разграничава от други. Самият конституционен акт, независимо от специфичния текст на конституцията, прокарва граници. Границите, разбира се, имат първичен конституционно-политически смисъл. В собствените граници, тоест погледната отвътре, общността е разделена, защото властите са разделени. Погледната отвън, тя е единна и неделима. Тази картина показва, че конституционно постановеният неутралитет е противоречива и немислима конструкция.

Конституционното положение за неутралитет по същество твърди, макар скрито и несъзнателно, че е заличена разликата между вътрешно и външно, тоест че националната общност е неограничено отворена. Подобно състояние е възможно, но то се постига във фазите на преодоляване на националната държава. Така например отделните щати на САЩ могат да са неутрални в отношенията си, но те нямат суверенитет на национални държави. В рамките на ЕС също степените на интеграция водят до паралелно засилване на неутралитета между членовете на Съюза. Но и в този процес неутралитетът е страничен ефект от отслабване на националната държава и от преноса на порции от суверенитета.

Тези случай показват, че конституцията и неутралитетът са в обратна зависимост: колкото по-силна е конституционната форма, толкова по-утопична е идеята за неутралитет. Откъдето също следва, че въвеждането на идеята за неутралитета в самата конституция е безсмислено занимание. Вероятно усетили, че това е чиста безсмислица, на симпозиум по международна сигурност лидери на Съюза на демократичните сили през 1990-те предложиха вместо неутралитет да се говори за суверенитет. Това предложение също е лишено от смисъл от гледна точка на всеки вариант на теория на международните отношения. Суверенитетът е понятие от високо, може да се каже метафизично, равнище.

Днес анализатори и политици изобщо не прибягват до него, когато имат работа с непосредствена политическа практика. То не позволява да бъде операционализирано и никаква конкретна практика по водене на външнополитическите дела не може да го поеме. Суверенитетът е фундаменталното условие на всяка външна политика и без него тя не е възможна. Тъкмо затова той не е свързан с конкретна външнополитическа линия, а просто означава, че даден субект се е появил на външнополитическата сцена и взема решенията си самостоятелно и свободно, тоест суверенно. Изразът е тавтологичен и да заложиш идеята за суверенитет като водеща идея на специфична външна политическа програма е равносилно на отказ от специфична програма.

Подобно би било положението, ако решиш да водиш външната си политика на базата на идеята за държавно единство, от която нищо конкретно външнополитически не следва. Така и твърдение от вида “В основата на външната ни политика лежи идеята за суверенитет.” би объркало грамотния наблюдател. Към казаното дотук може да се допълни, че двете понятия, неутралитет и суверенитет, не представят алтернативни възможности. И двете състояния предполагат съгласие и признание от страна на т. нар. международна общност. Нещо повече, може да се покаже, че възможността на неутралистката идея предполага като свое условие, и е възможно следствие на, едно гранично разбиране за суверенитета. Ако суверенитетът можеше да се осъществи на практика по начин, който е заложен в понятието, на него би съответствал субект с характериситки неделимост, субстанциалност, простота, и пр.

По-нататък, тези (абсолютни, метафизични) предикати биха били независими от средата и отношенията, в които влиза въпросният субект. В този случай вече е мислима и ситуацията, в която той взема решение да бъде неутрален. Щом неговата неделимост и простота не зависят от средата, а са онтологически негови, то той по дефиниция има гранична степен на независимост, която е равносилна на способност сам да решава и осъществява своя неутралност. На практика това не е възможно. Но иронията е, че идеята за суверенитета, предложена като алтернатива на неутралитета, всъщност е пряко свързана с него и дори е негово условие, макар и в спекулативния свят на понятията. С други думи, в този случай двете позиции спорят разгорещено, само защото не разбират, че в основата си са идентични и всъщност настояват на едно и също нещо.

Национален vs. реституционен капитал

Колкото и свободно определение да дадеш на националността, то винаги ще въвежда разделително очертание от друга, тоест граница. Капиталът не познава преди всичко тази граница и е движение, което протича отвъд нея. Затова колкото повече е национален, толкова по-малко е капитал; и обратно, колкото по-малко е национален, толкова повече е капитал. Да решиш, че капиталът е национален е все едно да помислиш, че Полярната звезда е румънска, защото си я видял на север от Дунава. Това словосъчетание е сред най-мрачните официално издигани идеологии у нас. То бе особено популярно по времето на двугодишното управление на инсталираното от БСП правителство на Любен Беров, 1993-1994. В този период страната бе буквално плячкосвана от икономически групировки, които бяха уродливи модификации на бивши комунистически елити. С израза национален капитал, или още по-нелепото, национално-отговорен капитал, тази мрежа на организация на престъпното получаваше благословия от самата държава.

Връзката й с държавата след този период не само се съхрани, но стана всеобщо признат белег, в България и в международни среди, на българската държавност след 1990-та година. Реституцията и капиталът са понятия от различен порядък и не могат да се поставят едно до друго в отношение на предикация, каквато е налице в този израз. Реституцията е акт, с който се възстановяват определени права. Самите тези права традиционно се наричат “собственост.” Собствеността като право е пред-капиталово отношение. Нещо повече, собствеността е гранично понятие и условие на капиталовите отношения. Тя очертава границата на онази сфера, в която възниква движението на капитала. По тази причина икономическата теория, която описва това движение, не може да построи определение на собствеността, тя го предполага.

Феноменът собственост си остава скрит и мистериозен за нея. Затова да се съотнасят реституция и капитал по такъв директен начин е толкова смислено, колкото и опитът да се обясни американския бюджетен дефицит с кръг от причини, който да включва и откриването на Америка от Колумб, без което несъмнено нямаше да има и дефицит. Двете определения на капитала - национален и реституционен - пораждат примитивно политически безсмислици. Тяхната пропагандна превзетост дори не е прикривана в периода на интензивната им употреба, както е случаят с националния консенсус например. Напротив, с този израз се афишира противостоене на политически организации и електорални групи.

Реториката с двата типа капитал бе най-мощна след 1992, когато започна прокарването на пакета реституционни закони, а по-късно в периода на държавно регулираното безвластие на Любен Беров. Нейното отпадане от политическия език настъпи още в мандата на Жан Виденов от 1995. Тогава социалистическият завой бе по-откровен и фигурата на капитала, независимо какъв точно, бе изместена в публичния дебат от по-традиционни и проверени социалдемократически послания. Правителството на Жан Виденов направи опит да върне социалистически форми на собственост, особено кооперативната собственост в земеделието. След неуспеха на този и подобни проекти страната бе доведена до фалит и опитите за разграничаване на типовете капитали останаха осезаемо безполезни.

 

Стефан Попов (1957) e доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк и доктор на науките от СУ „Климент Охридски“. Автор е на Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори (НБУ, 2020, предстои), Декарт и математизацията на света (Алтера, 2017), Атлантис: Дезинтеграция на политически тела (Обсидиан, 2016), Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт. София: Литературен вестник, 2015. Публичен процес. Статии Том I и II (Сиела, 2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото (Алтера, 2008), NATO’s Global Mission in the 21st Century. (Brussels: NATO, 2000), както и на книга за спорт, Модерна ски техника. София: НБУ, 2019.

Книгата представя опит за аналитично разглобяване на известни политически метафори. В първата част са разгледани фигури с глобално значение: война срещу терора, организирана престъпност, антикорупция, популизъм. Във втората е развит коментар на политически фигури от българския политически живот: идеологеми на 90- те, идеите за земеделска партия, твърд електорат и етнически модел. Анализирани в семантична перспектива, тези фигури на политическата реч се разкриват като безсмислени. Смисловата им празнота не произтича от случайни обстоятелства, а е свързана с фундаментални основания. Въпреки това те имат висока популярност, приемат се за самоочевидно достоверни, имат интензивен политически живот и поразително влияние. Тази двойственост е мотивът за написването на книгата. Нейната мисия е да подчертае, че критическата публична нагласа не трябва да приема на доверие дори най-авторитетните метафори в съвременната политическа реч.

Клуб Z публикува откъс от "Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори" на Стефан Попов. 

Неутралитет vs. суверенитет

Да си сам по себе си неутрален е точно толкова мислимо и постижимо, колкото да си сам по себе си братовчед или съсед, без да имаш братовчеди или съседи. Неутралитетът е контекстуална величина и характеризира външнополитическото поведение в точно определени ситуации, а не изобщо. В самия факт на употреба на израза „неутрален“ се визират множество референтни точки - по отношение на кого и какво си неутрален, кога, в кой момент, спрямо какъв конфликт. Ако си се заселил сам на Луната никога няма да ти хрумне да се обявиш за неутрален, тъй като няма да имаш такива отправни точки и изобщо такъв проблем.

В България в това отношение бе проявен смел авангардизъм. Във връзка с дискусии по международна сигурност се заговори дори за по-силна версия на неутралитета, а именно за конституционно закрепен неутралитет. Това е опит неутралитетът да бъде мислен извън-контекстуално, като безусловна константа на външната политика. Фантазията за такава възможност идва най-вероятно от наблюдения върху други страни, без да се отчитат контекстите, които са им дали шанса да бъдат неутрални. Обичайният пример е Швейцария.

В подобни ситуации се случва така, че външни на неутралния сили имат интерес да поддържат точка на ниско или нулево напрежение помежду си. Така неутралитета се оказва момент от играта на сили, за чието действие неутралният не носи отговорност. А още по-малко може да ги управлява като с един прост и наивен жест се самообяви за неутрален и издигне неутралитета до конституционна норма. Конституционният неутралитет обаче е не само емпирично нелепа програма, а принципно немислим, защото логическият синтаксис на тази езикова комбинация е невъзможен. В конституционния акт националната общност се самоопределя и самоорганизира.

Това отнасяне към себе си поражда елементарните конститутивни единици на националната държава. Сред тези фундаментални характеристики е и отношението вътрешно-външно. Националната държава с възникването си се разграничава от други. Самият конституционен акт, независимо от специфичния текст на конституцията, прокарва граници. Границите, разбира се, имат първичен конституционно-политически смисъл. В собствените граници, тоест погледната отвътре, общността е разделена, защото властите са разделени. Погледната отвън, тя е единна и неделима. Тази картина показва, че конституционно постановеният неутралитет е противоречива и немислима конструкция.

Конституционното положение за неутралитет по същество твърди, макар скрито и несъзнателно, че е заличена разликата между вътрешно и външно, тоест че националната общност е неограничено отворена. Подобно състояние е възможно, но то се постига във фазите на преодоляване на националната държава. Така например отделните щати на САЩ могат да са неутрални в отношенията си, но те нямат суверенитет на национални държави. В рамките на ЕС също степените на интеграция водят до паралелно засилване на неутралитета между членовете на Съюза. Но и в този процес неутралитетът е страничен ефект от отслабване на националната държава и от преноса на порции от суверенитета.

Тези случай показват, че конституцията и неутралитетът са в обратна зависимост: колкото по-силна е конституционната форма, толкова по-утопична е идеята за неутралитет. Откъдето също следва, че въвеждането на идеята за неутралитета в самата конституция е безсмислено занимание. Вероятно усетили, че това е чиста безсмислица, на симпозиум по международна сигурност лидери на Съюза на демократичните сили през 1990-те предложиха вместо неутралитет да се говори за суверенитет. Това предложение също е лишено от смисъл от гледна точка на всеки вариант на теория на международните отношения. Суверенитетът е понятие от високо, може да се каже метафизично, равнище.

Днес анализатори и политици изобщо не прибягват до него, когато имат работа с непосредствена политическа практика. То не позволява да бъде операционализирано и никаква конкретна практика по водене на външнополитическите дела не може да го поеме. Суверенитетът е фундаменталното условие на всяка външна политика и без него тя не е възможна. Тъкмо затова той не е свързан с конкретна външнополитическа линия, а просто означава, че даден субект се е появил на външнополитическата сцена и взема решенията си самостоятелно и свободно, тоест суверенно. Изразът е тавтологичен и да заложиш идеята за суверенитет като водеща идея на специфична външна политическа програма е равносилно на отказ от специфична програма.

Подобно би било положението, ако решиш да водиш външната си политика на базата на идеята за държавно единство, от която нищо конкретно външнополитически не следва. Така и твърдение от вида “В основата на външната ни политика лежи идеята за суверенитет.” би объркало грамотния наблюдател. Към казаното дотук може да се допълни, че двете понятия, неутралитет и суверенитет, не представят алтернативни възможности. И двете състояния предполагат съгласие и признание от страна на т. нар. международна общност. Нещо повече, може да се покаже, че възможността на неутралистката идея предполага като свое условие, и е възможно следствие на, едно гранично разбиране за суверенитета. Ако суверенитетът можеше да се осъществи на практика по начин, който е заложен в понятието, на него би съответствал субект с характериситки неделимост, субстанциалност, простота, и пр.

По-нататък, тези (абсолютни, метафизични) предикати биха били независими от средата и отношенията, в които влиза въпросният субект. В този случай вече е мислима и ситуацията, в която той взема решение да бъде неутрален. Щом неговата неделимост и простота не зависят от средата, а са онтологически негови, то той по дефиниция има гранична степен на независимост, която е равносилна на способност сам да решава и осъществява своя неутралност. На практика това не е възможно. Но иронията е, че идеята за суверенитета, предложена като алтернатива на неутралитета, всъщност е пряко свързана с него и дори е негово условие, макар и в спекулативния свят на понятията. С други думи, в този случай двете позиции спорят разгорещено, само защото не разбират, че в основата си са идентични и всъщност настояват на едно и също нещо.

Национален vs. реституционен капитал

Колкото и свободно определение да дадеш на националността, то винаги ще въвежда разделително очертание от друга, тоест граница. Капиталът не познава преди всичко тази граница и е движение, което протича отвъд нея. Затова колкото повече е национален, толкова по-малко е капитал; и обратно, колкото по-малко е национален, толкова повече е капитал. Да решиш, че капиталът е национален е все едно да помислиш, че Полярната звезда е румънска, защото си я видял на север от Дунава. Това словосъчетание е сред най-мрачните официално издигани идеологии у нас. То бе особено популярно по времето на двугодишното управление на инсталираното от БСП правителство на Любен Беров, 1993-1994. В този период страната бе буквално плячкосвана от икономически групировки, които бяха уродливи модификации на бивши комунистически елити. С израза национален капитал, или още по-нелепото, национално-отговорен капитал, тази мрежа на организация на престъпното получаваше благословия от самата държава.

Връзката й с държавата след този период не само се съхрани, но стана всеобщо признат белег, в България и в международни среди, на българската държавност след 1990-та година. Реституцията и капиталът са понятия от различен порядък и не могат да се поставят едно до друго в отношение на предикация, каквато е налице в този израз. Реституцията е акт, с който се възстановяват определени права. Самите тези права традиционно се наричат “собственост.” Собствеността като право е пред-капиталово отношение. Нещо повече, собствеността е гранично понятие и условие на капиталовите отношения. Тя очертава границата на онази сфера, в която възниква движението на капитала. По тази причина икономическата теория, която описва това движение, не може да построи определение на собствеността, тя го предполага.

Феноменът собственост си остава скрит и мистериозен за нея. Затова да се съотнасят реституция и капитал по такъв директен начин е толкова смислено, колкото и опитът да се обясни американския бюджетен дефицит с кръг от причини, който да включва и откриването на Америка от Колумб, без което несъмнено нямаше да има и дефицит. Двете определения на капитала - национален и реституционен - пораждат примитивно политически безсмислици. Тяхната пропагандна превзетост дори не е прикривана в периода на интензивната им употреба, както е случаят с националния консенсус например. Напротив, с този израз се афишира противостоене на политически организации и електорални групи.

Реториката с двата типа капитал бе най-мощна след 1992, когато започна прокарването на пакета реституционни закони, а по-късно в периода на държавно регулираното безвластие на Любен Беров. Нейното отпадане от политическия език настъпи още в мандата на Жан Виденов от 1995. Тогава социалистическият завой бе по-откровен и фигурата на капитала, независимо какъв точно, бе изместена в публичния дебат от по-традиционни и проверени социалдемократически послания. Правителството на Жан Виденов направи опит да върне социалистически форми на собственост, особено кооперативната собственост в земеделието. След неуспеха на този и подобни проекти страната бе доведена до фалит и опитите за разграничаване на типовете капитали останаха осезаемо безполезни.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията