Article_top

В края на миналия век една книга предизвиква небивал интерес в Русия. Това е книгата на поетесата Ирина Одоевцева – удивително жива, колоритна и интригуваща сбирка от портрети, събития, характери и стихове на поети от следреволюционното време. В нея ще срещнете някои от най-знаковите имена от руския Сребърен век: Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Георгий Иванов, Михаил Кузмин, Фьодор Сологуб и др.

Одоевцева е любимата ученичка на Гумильов. През 1921 г. заминава за Париж със съпруга си Георгий Иванов и живее там до 1987 г., когато 92-годишна се завръща в своя Петербург. Благодарение на феноменалната си памет в „По бреговете на Нева“ тя възпроизвежда разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. Разказва с възхита, любов и чувство за хумор, а живият ѝ емоционално обагрен разказ помага на ценителите да се озоват в гладните и страховити преломни години в Русия, когато се създават ярки и емблематични литературни творби.

Книгата е написана в Париж през 1967 г., първото ѝ издание в Русия е в края на 80-те години и веднага се възприема от читателите като „бляскаво и увлекателно откровение“. Пиша не за себе си, а за онези, които ми бe дадено да познавам – подчертава авторката. За онези велики поети от следреволюционна Русия, чийто трагичен край вече е бил предизвестен. Одоевцева обаче ги спасява от забвение, като им издига „паметник неръкотворен“, пренасяйки ни век назад по бреговете на Нева...

"Одоевцева" е литературен псевдоним на Ираида Густавовна Гейнике, родена на 27 юли 1895 година в Рига в семейството на руски немец, известен адвокат. 
Фамилията на майка ѝ е Одоевцева.

Ученичка на Гумильов, „малката поетеса с голямата панделка“, както сама нарича себе си в едно свое стихотворение, е била известна в литературните кръгове на своето следреволюционно време. 

Всичко беше за мене забава,
а съдбата – пътеводна звезда,
мимолетно докосна славата
полудетската ми глава.

Всичко започва така. И всичко свършва през 1921 година. Смъртта на Блок, ужасната гибел на Гумильов.

През 1922 година тя се омъжва за поета Георгий Иванов и двамата напускат Русия. 

Ирина Владимировна живее в емиграция 65 години. Издава първия си поетичен сборник „Дворът на чудесата“ още в Русия през 1921 година. В Париж издава книгите със стихове „Контрапункт“, „Десет години“, „Златната верига“ и „Портрет в римувана рамка“, а също романите „Ангелът на смъртта“, „Огледало“, „Изолда“ и „Простете се с надеждата завинаги“. И две книги със спомени: „По бреговете на Нева“ и „По бреговете на Сена“. “

Анна Колоницкая
 

Клуб Z публикува откъс от „По бреговете на Нева“ - автобиография на руската поетеса от сребърния век Ирина Одоевцева (изд. Изток-Запад)

Това не е моята автобиография, не е разказ за това 

каква съм била,
когато живеех на тази земя...
Не. За мен „спомените, като остър нож са те“. Защото спомените винаги са „regrets ou remords“, а аз с еднаква сила мразя и жалбите по миналото, и угризенията на съвестта. 
Неслучайно признавам в стиховете си: 

Не е вярно, не е вярно, че мило е миналото.
Като гроб изкопан то жадно е зинало,
да надникна във него боя се...

Не, за нищо не света не бих започнала да описвам моето „детство, юношество и младост“, моите родители и както е прието да се прави, когато се пишат такива спомени, няколко поколения мои предци – всичко това не е потребно никому. 
Аз пиша не от егоистично желание отново да се гмурна в онези трагични, страшни и прекрасни – независимо от всичките ужаси – първи следреволюционни години. 
Пиша не за да разказвам за себе си и пиша не заради себе си, а за онези, които ми бе дадено да опозная „по бреговете на Нева“. 
Пиша за тях и заради тях. 
За себе си се старая да говоря колкото е възможно по-малко и само това, което така или иначе е свързано с тях. 
Аз съм само очите, които са виждали тези хора, ушите, които са ги чували. 
Аз съм една от последните, която ги е виждала и чувала, аз съм само живата памет за тях.
Авторите на спомени обикновено се кълнат и се заричат, че всичко, което разказват, е най-чистата, стопроцентова истина – и веднага след това правят грешка след грешка. 
Аз не се кълна и не се заричам.

Много е възможно и при мен да се открият грешки и неточности. Изобщо не претендирам за непогрешимост, граничеща със святост. 
Но твърдя, че пиша абсолютно честно и правдиво. 
Мнозина се учудват, че толкова точно, така стенографски цитирам думи и разговори. Как съм могла да запомня всичко това с такава точност? Дали пък не си ги съчинявам? Дали в моите спомени няма повече Dichtung, отколкото Warheit? 

Но аз си слагам ръката на сърцето – нищо не съчинявам и нищо не измислям. Действително имам прекрасна памет. Помня дума по дума това, което съм чула преди четирийсет – и дори преди повече – години. 
Впрочем според мен в това няма нищо поразително. Попитайте когото и да е от вашите възрастни познати как се е явявал на зрелостните си изпити или как се е чувствал по време на първия си бой и вие ще получите от него изключително точен – до най-малките подробности – отговор. 
Обяснението е, че в този ден и час вниманието му е било изключително напрегнато и изострено и завинаги е запечатало в паметта му всичко, което се е случило. 
За мен в онези години всеки ден и всеки час беше не по-малко важен, отколкото би могъл да бъде изпитът или първият бой. 
Моето изострено, напрегнато внимание е регистрирало абсолютно всичко и за цял живот е запечатало в паметта ми дори и незначителни събития. 
Все пак ще дам един пример. 

Наскоро припомних на Георгий Адамович един забавен епизод от неговото детство. Той и сестра му Таня „съживявали“ един лъв играчка, като сутрин му наливали в пастта горещ чай и муш­кали вътре сандвичи. Това продължило дотогава, докато – за пълен техен възторг – лъвът не взел да си тресе главата и не „оживял“. Но точно тогава животното се спукало на две половини и заляло килима със своето съдържание. 
Георгий Адамович ме слушаше, сключил съсредоточено вежди. 
– Имаше нещо такова... Ние наистина, струва ми се, съживявахме този лъв – неуверено промълви той. – Да, да! Ала кажете, откъде ви е известно това? 
– Как откъде? Ами че вие сам ми разказахте за съживяването на картонения лъв, това беше през юли 1922 година, бяхме у вас на улица „Почтамтска“, пак тогава ми разказахте също и как за първи път сте били с вашата французойка в Операта, гледали сте „Фауст“ и тя посочила Мефистофел, като въздъхнала: „Il me rappele mon Polonais! “
Адамович кимна:
– Да, всичко беше точно така. Сега и аз си го спомних. Колко е странно – вие помните случки от моето детство, за които аз съм забравил. – И добави с усмивка: – Мога да свидетелствам, че вие действително помните всичко, абсолютно всичко – можете да ме цитирате...

Сега, когато се оглеждам назад, понякога се питам дали не греша, дали не преувеличавам. Били ли са те – тези, за които пиша – наистина тъй очарователни и блестящи? Дали не са ми изглеждали такива „в онези дни, за мен когато нови били са всички допири до битието“ поради това, че тогава аз смятах поетите за почти полубогове? 
Ала не. Сигурна съм, че не греша. Старая се да се отнасям към тях критично и да не прикривам техните сенчести страни. 
Но само да затворя очи и да си представя Гумильов, Блок, Манделщам – и веднага виждам лицата им, излъчващи сияние също като ликовете на светците по иконите. 
Да, аз им се възхищавах. Обичах ги. Но нали всъщност любовта помага да опознаеш човека докрай – и външно, и вътрешно. Да видиш в него това, което не могат да видят другите, равнодушните и безучастни очи. 
Зинаида Гипиус често повтаряше: „Когато обичаш един човек, ти го виждаш такъв, какъвто го е замислил Бог.“
Възможно е и за мен през земните им обвивки да е просветвал техният образ такъв, какъвто е бил замислен от Бога. 
Съгласна съм с Габриел Марсел, че „любовта дарява безсмъртие“ и че когато произнасяш: „Обичам те“, с това заявяваш: „Ти никога няма да умреш.“
Няма да умреш, докато аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня. 

Пиша тези спомени с тайната надежда, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, така и тези, за които аз си спомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си. 
И така им подарете безсмъртие. 

Вие, съвременници мои, и вие, които ще четете тепърва – аз и за това се надявам самоуверено – „По бреговете на Нева“, когато мен отдавна вече няма да ме има на белия свят. 

За любовта, която дарява безсмъртие

Съгласна съм с Габриел Марсел, че „любовта дарява безсмъртие“ и че когато произнасяш: „Обичам те“, с това заявяваш: „Ти никога няма да умреш.“ 
Няма да умреш, докато аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня.
Пиша тези спомени с тайната надежда, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, така и тези, за които аз си спомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си.
И така им подарете безсмъртие. 

Ирина Одоевцева 


Застанала на брега на спомените една руска поетеса бавно възкресява образите на Ахматова, Маяковски, Сологуб, на своя учител и ментор Гумильов, на Блок и на много други писатели от руския сребърен век. Възкресява ги толкова ярки и живи, че само да протегнеш ръка и ти се струва, че можеш да ги докоснеш. Възкресява ги с такова проникновение и детайлност, че по разказа художник може да нарисува портретите им.  

Благодарение на отличната си памет любимата ученичка на Гумильов – Ирина Одоевцева – успява да възпроизведе разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. 

Одоевцева напуска Русия в първите години след болшевишкия преврат. Пише „По бреговете на Нева“ през 1967 г. в Париж, без да има изгледи да бъде публикувана в нейната родина. 
 През целия си живот съм писала своите книги с тайната надежда, че някога ще ме четат и в моята страна... Това все пак се случва през 1989 г.  

Неизмеримо богатство е не само да познаваш, но и да дружиш с онези, които литературата по-късно ще припознае като безсмъртни, гениални, ненадминати. Невъзможно е да не разкажеш за тях.

… Аз с еднаква сила мразя и жалбите по миналото, и угризенията на съвестта… Аз пиша не от егоистично желание отново да се гмурна в онези трагични, страшни и прекрасни – независимо от всичките ужаси – първи следреволюционни години. Пиша не за да разказвам за себе си и пиша не заради себе си, а за онези, които ми бе дадено да опозная „по бреговете на Нева“. Пиша за тях и заради тях.


Руската поетеса се взира в реката и с всяка следваща история премахва пласт след пласт ерозията на забравата от сияйните образи на онези творили нетленното край Нева. Забравени не като имена, а като истински пълнокръвни личности с всичките си достойнства и човешки слабости. 

Бие ми сърцето бавно, уморено,
сядам пред дома на пруста.
Днес му пратих дар от мене –
пратих му венчален пръстен.

По лицето на Гумильов се изписва учудване. Той втренчено се вглежда в нея.
– Изобщо не предполагах, че вече сте омъжена. Позволете да попитам – отдавна ли сте семейна?
Лидочка Р. се изчервява още повече.
– Не. Аз не съм омъжена, не съм!
Гумильов разтваря ръце в недоумение:
– Но как така? Обяснете ми, моля ви. На кого сте изпратили пръстен? На годеника си? Или на любовника си?
Лидочка прехапва долната си устна във видимо, но напразно усилие да не се разплаче и мълчи.
– А, разбирам! – продължава Гумильов. – Вие просто сте взели и съпруга, както и сядането на пруста, от ахматовския реквизит. Ах, вие, клета подахматовка!
Гумильов наричаше „подахматовки“ всички нескопосни подражателки на Ахматова.
– Това са особени отровни гъби, които растат под „Броеницата“ – обясняваше той, – казват се подахматовки. Нещо като мухоморките.“

Не си представяйте елитарен, неразбираем портрет. Одоевцева пише сякаш разговаря със стар приятел – без превземки и без излишен патос, а за истински болезненото мълчи.
„Имаше различни слухове за причината за гибелта на Гумильов, но тъй като всички те не подлежат на проверка и нищо не изясняват, то аз и не искам да ги посочвам.
Смъртта на Блок. Погребението му.

Арестът на Гумильов. Неуспешните опити да бъде спасен. Дори застъпничеството на Горки не доведе до нищо. Разстрелът на Гумильов.
Не, аз не мога да разкажа нищо от онова, което преживях тогава. Французите имат един израз: douleur sacrée – свещена болка.
За нея е най-добре да се мълчи.

 

В края на миналия век една книга предизвиква небивал интерес в Русия. Това е книгата на поетесата Ирина Одоевцева – удивително жива, колоритна и интригуваща сбирка от портрети, събития, характери и стихове на поети от следреволюционното време. В нея ще срещнете някои от най-знаковите имена от руския Сребърен век: Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Георгий Иванов, Михаил Кузмин, Фьодор Сологуб и др.

Одоевцева е любимата ученичка на Гумильов. През 1921 г. заминава за Париж със съпруга си Георгий Иванов и живее там до 1987 г., когато 92-годишна се завръща в своя Петербург. Благодарение на феноменалната си памет в „По бреговете на Нева“ тя възпроизвежда разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. Разказва с възхита, любов и чувство за хумор, а живият ѝ емоционално обагрен разказ помага на ценителите да се озоват в гладните и страховити преломни години в Русия, когато се създават ярки и емблематични литературни творби.

Книгата е написана в Париж през 1967 г., първото ѝ издание в Русия е в края на 80-те години и веднага се възприема от читателите като „бляскаво и увлекателно откровение“. Пиша не за себе си, а за онези, които ми бe дадено да познавам – подчертава авторката. За онези велики поети от следреволюционна Русия, чийто трагичен край вече е бил предизвестен. Одоевцева обаче ги спасява от забвение, като им издига „паметник неръкотворен“, пренасяйки ни век назад по бреговете на Нева...

"Одоевцева" е литературен псевдоним на Ираида Густавовна Гейнике, родена на 27 юли 1895 година в Рига в семейството на руски немец, известен адвокат. 
Фамилията на майка ѝ е Одоевцева.

Ученичка на Гумильов, „малката поетеса с голямата панделка“, както сама нарича себе си в едно свое стихотворение, е била известна в литературните кръгове на своето следреволюционно време. 

Всичко беше за мене забава,
а съдбата – пътеводна звезда,
мимолетно докосна славата
полудетската ми глава.

Всичко започва така. И всичко свършва през 1921 година. Смъртта на Блок, ужасната гибел на Гумильов.

През 1922 година тя се омъжва за поета Георгий Иванов и двамата напускат Русия. 

Ирина Владимировна живее в емиграция 65 години. Издава първия си поетичен сборник „Дворът на чудесата“ още в Русия през 1921 година. В Париж издава книгите със стихове „Контрапункт“, „Десет години“, „Златната верига“ и „Портрет в римувана рамка“, а също романите „Ангелът на смъртта“, „Огледало“, „Изолда“ и „Простете се с надеждата завинаги“. И две книги със спомени: „По бреговете на Нева“ и „По бреговете на Сена“. “

Анна Колоницкая
 

Клуб Z публикува откъс от „По бреговете на Нева“ - автобиография на руската поетеса от сребърния век Ирина Одоевцева (изд. Изток-Запад)

Това не е моята автобиография, не е разказ за това 

каква съм била,
когато живеех на тази земя...
Не. За мен „спомените, като остър нож са те“. Защото спомените винаги са „regrets ou remords“, а аз с еднаква сила мразя и жалбите по миналото, и угризенията на съвестта. 
Неслучайно признавам в стиховете си: 

Не е вярно, не е вярно, че мило е миналото.
Като гроб изкопан то жадно е зинало,
да надникна във него боя се...

Не, за нищо не света не бих започнала да описвам моето „детство, юношество и младост“, моите родители и както е прието да се прави, когато се пишат такива спомени, няколко поколения мои предци – всичко това не е потребно никому. 
Аз пиша не от егоистично желание отново да се гмурна в онези трагични, страшни и прекрасни – независимо от всичките ужаси – първи следреволюционни години. 
Пиша не за да разказвам за себе си и пиша не заради себе си, а за онези, които ми бе дадено да опозная „по бреговете на Нева“. 
Пиша за тях и заради тях. 
За себе си се старая да говоря колкото е възможно по-малко и само това, което така или иначе е свързано с тях. 
Аз съм само очите, които са виждали тези хора, ушите, които са ги чували. 
Аз съм една от последните, която ги е виждала и чувала, аз съм само живата памет за тях.
Авторите на спомени обикновено се кълнат и се заричат, че всичко, което разказват, е най-чистата, стопроцентова истина – и веднага след това правят грешка след грешка. 
Аз не се кълна и не се заричам.

Много е възможно и при мен да се открият грешки и неточности. Изобщо не претендирам за непогрешимост, граничеща със святост. 
Но твърдя, че пиша абсолютно честно и правдиво. 
Мнозина се учудват, че толкова точно, така стенографски цитирам думи и разговори. Как съм могла да запомня всичко това с такава точност? Дали пък не си ги съчинявам? Дали в моите спомени няма повече Dichtung, отколкото Warheit? 

Но аз си слагам ръката на сърцето – нищо не съчинявам и нищо не измислям. Действително имам прекрасна памет. Помня дума по дума това, което съм чула преди четирийсет – и дори преди повече – години. 
Впрочем според мен в това няма нищо поразително. Попитайте когото и да е от вашите възрастни познати как се е явявал на зрелостните си изпити или как се е чувствал по време на първия си бой и вие ще получите от него изключително точен – до най-малките подробности – отговор. 
Обяснението е, че в този ден и час вниманието му е било изключително напрегнато и изострено и завинаги е запечатало в паметта му всичко, което се е случило. 
За мен в онези години всеки ден и всеки час беше не по-малко важен, отколкото би могъл да бъде изпитът или първият бой. 
Моето изострено, напрегнато внимание е регистрирало абсолютно всичко и за цял живот е запечатало в паметта ми дори и незначителни събития. 
Все пак ще дам един пример. 

Наскоро припомних на Георгий Адамович един забавен епизод от неговото детство. Той и сестра му Таня „съживявали“ един лъв играчка, като сутрин му наливали в пастта горещ чай и муш­кали вътре сандвичи. Това продължило дотогава, докато – за пълен техен възторг – лъвът не взел да си тресе главата и не „оживял“. Но точно тогава животното се спукало на две половини и заляло килима със своето съдържание. 
Георгий Адамович ме слушаше, сключил съсредоточено вежди. 
– Имаше нещо такова... Ние наистина, струва ми се, съживявахме този лъв – неуверено промълви той. – Да, да! Ала кажете, откъде ви е известно това? 
– Как откъде? Ами че вие сам ми разказахте за съживяването на картонения лъв, това беше през юли 1922 година, бяхме у вас на улица „Почтамтска“, пак тогава ми разказахте също и как за първи път сте били с вашата французойка в Операта, гледали сте „Фауст“ и тя посочила Мефистофел, като въздъхнала: „Il me rappele mon Polonais! “
Адамович кимна:
– Да, всичко беше точно така. Сега и аз си го спомних. Колко е странно – вие помните случки от моето детство, за които аз съм забравил. – И добави с усмивка: – Мога да свидетелствам, че вие действително помните всичко, абсолютно всичко – можете да ме цитирате...

Сега, когато се оглеждам назад, понякога се питам дали не греша, дали не преувеличавам. Били ли са те – тези, за които пиша – наистина тъй очарователни и блестящи? Дали не са ми изглеждали такива „в онези дни, за мен когато нови били са всички допири до битието“ поради това, че тогава аз смятах поетите за почти полубогове? 
Ала не. Сигурна съм, че не греша. Старая се да се отнасям към тях критично и да не прикривам техните сенчести страни. 
Но само да затворя очи и да си представя Гумильов, Блок, Манделщам – и веднага виждам лицата им, излъчващи сияние също като ликовете на светците по иконите. 
Да, аз им се възхищавах. Обичах ги. Но нали всъщност любовта помага да опознаеш човека докрай – и външно, и вътрешно. Да видиш в него това, което не могат да видят другите, равнодушните и безучастни очи. 
Зинаида Гипиус често повтаряше: „Когато обичаш един човек, ти го виждаш такъв, какъвто го е замислил Бог.“
Възможно е и за мен през земните им обвивки да е просветвал техният образ такъв, какъвто е бил замислен от Бога. 
Съгласна съм с Габриел Марсел, че „любовта дарява безсмъртие“ и че когато произнасяш: „Обичам те“, с това заявяваш: „Ти никога няма да умреш.“
Няма да умреш, докато аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня. 

Пиша тези спомени с тайната надежда, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, така и тези, за които аз си спомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си. 
И така им подарете безсмъртие. 

Вие, съвременници мои, и вие, които ще четете тепърва – аз и за това се надявам самоуверено – „По бреговете на Нева“, когато мен отдавна вече няма да ме има на белия свят. 

За любовта, която дарява безсмъртие

Съгласна съм с Габриел Марсел, че „любовта дарява безсмъртие“ и че когато произнасяш: „Обичам те“, с това заявяваш: „Ти никога няма да умреш.“ 
Няма да умреш, докато аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня.
Пиша тези спомени с тайната надежда, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, така и тези, за които аз си спомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си.
И така им подарете безсмъртие. 

Ирина Одоевцева 


Застанала на брега на спомените една руска поетеса бавно възкресява образите на Ахматова, Маяковски, Сологуб, на своя учител и ментор Гумильов, на Блок и на много други писатели от руския сребърен век. Възкресява ги толкова ярки и живи, че само да протегнеш ръка и ти се струва, че можеш да ги докоснеш. Възкресява ги с такова проникновение и детайлност, че по разказа художник може да нарисува портретите им.  

Благодарение на отличната си памет любимата ученичка на Гумильов – Ирина Одоевцева – успява да възпроизведе разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. 

Одоевцева напуска Русия в първите години след болшевишкия преврат. Пише „По бреговете на Нева“ през 1967 г. в Париж, без да има изгледи да бъде публикувана в нейната родина. 
 През целия си живот съм писала своите книги с тайната надежда, че някога ще ме четат и в моята страна... Това все пак се случва през 1989 г.  

Неизмеримо богатство е не само да познаваш, но и да дружиш с онези, които литературата по-късно ще припознае като безсмъртни, гениални, ненадминати. Невъзможно е да не разкажеш за тях.

… Аз с еднаква сила мразя и жалбите по миналото, и угризенията на съвестта… Аз пиша не от егоистично желание отново да се гмурна в онези трагични, страшни и прекрасни – независимо от всичките ужаси – първи следреволюционни години. Пиша не за да разказвам за себе си и пиша не заради себе си, а за онези, които ми бе дадено да опозная „по бреговете на Нева“. Пиша за тях и заради тях.


Руската поетеса се взира в реката и с всяка следваща история премахва пласт след пласт ерозията на забравата от сияйните образи на онези творили нетленното край Нева. Забравени не като имена, а като истински пълнокръвни личности с всичките си достойнства и човешки слабости. 

Бие ми сърцето бавно, уморено,
сядам пред дома на пруста.
Днес му пратих дар от мене –
пратих му венчален пръстен.

По лицето на Гумильов се изписва учудване. Той втренчено се вглежда в нея.
– Изобщо не предполагах, че вече сте омъжена. Позволете да попитам – отдавна ли сте семейна?
Лидочка Р. се изчервява още повече.
– Не. Аз не съм омъжена, не съм!
Гумильов разтваря ръце в недоумение:
– Но как така? Обяснете ми, моля ви. На кого сте изпратили пръстен? На годеника си? Или на любовника си?
Лидочка прехапва долната си устна във видимо, но напразно усилие да не се разплаче и мълчи.
– А, разбирам! – продължава Гумильов. – Вие просто сте взели и съпруга, както и сядането на пруста, от ахматовския реквизит. Ах, вие, клета подахматовка!
Гумильов наричаше „подахматовки“ всички нескопосни подражателки на Ахматова.
– Това са особени отровни гъби, които растат под „Броеницата“ – обясняваше той, – казват се подахматовки. Нещо като мухоморките.“

Не си представяйте елитарен, неразбираем портрет. Одоевцева пише сякаш разговаря със стар приятел – без превземки и без излишен патос, а за истински болезненото мълчи.
„Имаше различни слухове за причината за гибелта на Гумильов, но тъй като всички те не подлежат на проверка и нищо не изясняват, то аз и не искам да ги посочвам.
Смъртта на Блок. Погребението му.

Арестът на Гумильов. Неуспешните опити да бъде спасен. Дори застъпничеството на Горки не доведе до нищо. Разстрелът на Гумильов.
Не, аз не мога да разкажа нищо от онова, което преживях тогава. Французите имат един израз: douleur sacrée – свещена болка.
За нея е най-добре да се мълчи.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Къде ще почивате на официалните празници през септември?