Знаете вече - на Орлов мост, там, сред постоянно протестиращите, има и деца. В лагера, който сам нарече себе си Орлов град, има и детска занималня, игри, даже малко математически задачи и професионални педагози. Детската глъч внася нов нюанс на протеста, сякаш да потвърди, че този е малко по-различен.

Но не за това е думата. Седях на една от външните пейки в "града", тези, които играят ролята и на своеобразни градски стени и на които обикновено сядат за тиха почивка преминаващите през Орлов град. Седях си и, като всички наоколо, се радвах с нелепа усмивка на детските игри, припомняйки си моето детство. Хубави години бяха, през 90-те си играехме на супергерои. Аз винаги исках да съм Супермен. Тогава обаче, там, на пейката, го чух: 

"Аз съм Васил Левски! Аз съм Васил Левски!"

Малкият, около 6-годишен хлапак, повтори мечтата си поне десетина пъти. Честно - никога преди не бях виждал такова нещо. Децата в Орловия град не искат да са Супермен. Искат да са Васил Левски. 

Добре дошли в Града на кръстовището. Тук - до пейките, палатките и контейнерите. Тук е Орлов град. 

"Дойдох, за да си съставя мнение. И останах" 

Началото беше преди вече 42 дни. Протестите избухнаха и може много да спорим каква беше точната причина, но фактите днес са кристални - освен хилядите, които всеки ден повеждат шествието на протеста, има едни други хора - не хиляди, а няколко десетки, които отказват да напуснат пространството в кръстовището на Орлов мост. Те блокираха този странен и необяснен символ на българската демокрация на 30 юли и до днес - с малко прекъсване - продължават да стоят там. 

"Докато не паднат всички. Всички - Борисов, Гешев, правителство. Всички", ми казва един от постоянните резиденти на лагера. 

Той всъщност е юрист. През деня работи, вечер отива кротко до палатката си, пълни я с провизии и започва нощното си дежурство. На този принцип действат и много от другите обитатели на града. Идеята, че тези хора са там от 40 дни и не са се прибирали, е леко погрешна. Всъщност в най-тежкия случай те се сменят на около три дни. "Дежурните" се прибират за малко до вкъщи, идва бодрата смяна. 

През деня е весело - минават всякакви хора, тийнейджъри карат колела, тротинетки и скейтборд, възрастни двойки посядат на пейките и се радват на протеста. Други пък се ядосват, викат и искат да преминат - не ги пускат, никога не ги пускат, освен ако не става дума за линейки или за спешни случаи. Те минават лесно, защото в лагера има дежурен по "свирка" - когато види, че спешен автомобил наближава, надува свирката и хората се отдръпват. 

Вечер обаче може да се усети истинската атмосфера в "града" - когато около своеобразните биваци "резидентите" сядат един до друг и започват разговорите. В повечето случаи те не са политически въпреки политическото начало на техния протест. Говорят си за живота, за бита и за бъдещето. А разговорът за бъдещето там е важен, защото в лагера има и много млади хора. Като 19-годишната студентка по кино и режисура, която срещнах. Заговорихме се и се оказа, че тя е там само от няколко дни. На въпроса защо е там, тя ми отговори доста просто - "исках да видя дали хората тук имат право. Дали мога да им вярвам."

Дошла и останала. Харесало й, приела аргументите на протеста и просто останала. Днес тя и юристът, за който ви споменах, както и ИТ специалистът, и рекламистът, и безработните дори са приятели. Дошли са поотделно, сами, с палатките и бутилките с минерална вода, а вечер около бивака са приятели. 

Младата студентка няма конкретни политически искания отвъд оставката, поне не и в онзи смисъл, който разбират маститите политолози и анализатори. Не говори за разделяне на съдебни съвети, не говори за икономика, нито за социална система. Там е, за да покаже, че не е съгласна със системата, която е генератор на корупция. Не говори за политици. Не говори за партии. Тук всъщност трудно се говори за партии. 

Исканията и обещанията

Тази тема е сложна, защото мненията тук са много. Едно е сигурно - никой не иска партийни лица да се внедряват в протеста на Орловия град, защото целта е той да остане строго граждански. Въпреки това такива лица има - най-вече от "Демократична България", но ще бъде пресилено да се каже, че и те са приети много добре. Често се случва да получават неприятни реплики, да се споменава миналото на много от тези лица и да се искат обяснения, довери ми един от лагеруващите. Да, някои от тях имат предпочитания. Като юриста, който ми призна, че не харесва президента Румен Радев, но в него вижда единственият институционален отпор на правителството.

Не харесва Христо Иванов. Помни, че е бил министър на Борисов и казва, че не вярва на хора, които веднъж са "пристанали" на машината ГЕРБ. В новата идея за конституция пък вижда единствено опит за бавене на време. Като юрист я смята за "жалка".

Друг постоянно пребиваващ обаче не вярва на Радев. Смята, че опитва да яхне протеста, да се причисли към честните искания на гражданите, докато самият той няма право на това - издигнат от партия, която се превърна в символ на прехода.

Трети не харесва никого. Не вярва на никого, но е категоричен, че тази власт в момента е "токсична". Смята, че дори да се наложи да произвеждаме избори "докрай", накрая ще се появят нови хора - с умения и желание, които ще получат подкрепа. Така се случвало навсякъде по света, казва ми той, и ми дава пример - Белгия беше без правителство над 500 дни. "Счупи ли се белгийската държава?"

Всички вкупом обаче не разбират основното обвинение към протеста - и на власт, и на бизнес, и на синдикати - "няма конкретни искания, които да дебатираме".

"Колко повече да са конкретни исканията ни? Искаме две оставки на две конкретни лица и ги искаме веднага. Колко по-конкретно може да бъде?", питат риторично. 

Другото обвинение е, че не знаят какво ще дойде после. И това - трябва да признаем - вероятно е вярно. Единственото, което очакват, е честни избори и електронно гласуване. Дали ще има нови партии, дали ще има нов премиер и дали са нужни промени в законите, за тях е отделна тема на специализиран разговор. Смятат обаче, че ако има честни избори - нещата ще изглеждат различно. Как точно - не е напълно ясно. 

Общото усещане е, че там няма политици. Няма хора, които се готвят за партийни кариери, няма хора, които виждат в себе си възможност за лидерство. Не искат и лидери в лагера, твърдят, че всичко е на принципа на споделената отговорност, а задълженията - поемани на ротация. Сред тях има активни граждански организации - като "Боец", но по думите на "гражданите" от Орлов лидери няма. 

Провокациите и жандармерията

Почти всекидневно има хора, които, недоволни от блокирането на възловото кръстовище, влизат в пререкания с протестиращите. Някои са само словесни, други - агресивни, някои дори въоръжени с хладни оръжия. Питам - как се справяте с тези ситуации? Казват ми - с търпение. Опитват да игнорират, да не обръщат внимание, а ако има заплаха - да изведат провокатора от лагера колкото се може по-бързо. 

Невинаги се получава и тогава идват проблемите. Като онзи ден при блокадата на "Ситняково". Разгневена жена с две деца опита да премине през блокадата и хората пред нея, а протестиращ счупи предното стъкло на автомобила. Появи се образът на вандалстващия протестиращ. Образ, който сранително мирните български демонстрации до момента доста добре избягваха. В Орловия град обаче срещнах очевидци на ситуацията. Те не са убедени, че жената е платен провокатор. Има различни мнения, но те са далеч от крайностите. В крайна сметка обаче всички казват, че още в самото начало е било ясно, че жената с децата е търсила сблъсъка. Докато другите коли обръщали или просто молили да бъдат пропуснати, ако имат спешна нужда, тя не спряла, не говорила, а просто продължила към множеството.

В крайна сметка дали те са прави или жената - ще реши съдът. От прекараното време в лагера обаче чувството е следното - там никой не търси провокации и наистина се прави всичко възможно да се избягват. 

Същата е ситуацията и с жандармерията. Когато униформените разбутаха лагера на 7 август по нареждане на коалиционния съвет ГЕРБ - "Обединени патриоти", хората в Орлов град не са се съпротивлявали. Въпреки арестите, въпреки отнемането на палатките, въпреки страха. Признават обаче, че и самите жандармеристи са били любезни - нямало агресия, нямало арогантното поведение на овластения с оръжие и палка. Някои от демонстрантите дори смятат, че вътре в себе си служителите на реда им симпатизират. Като онези шофьори на линейки, които, преминавайки, вдигат ръка за поздрав и подхвърлят съучастнически усмивки.

Портретът на протестъра като млад

Този текст се казва така не защото в Орлов град са само млади хора. Напротив - има хора от всякакви възрасти, дори доста възрастни. Текстът обаче се казва така заради неподправената младост на този протест, на неговата дълбока разлика с другите - от 1997 г., от 2013 г. 

Казва се така заради възловия момент, в който се намира страната. След 10 години управление на ГЕРБ и Борисов, изглежда, че този път демонстрациите няма да приемат нищо друго освен неговото пълно оттегляне. Дали това ще се случи, не е ясно и вероятно не е толкова важно. Важното е, че българският протестиращ като политически феномен навлезе в нова фаза. На изискващ, на неумолимо търсещ и на докрай оставащ. Новата фаза неизбежно води със себе си и политическата наивност, толкова непонятна за анализаторите, толкова привлекателна за неизкушените. 

Портретът на протестъра като млад е картина на гражданин, който знае какво не иска. На човека, който не е длъжен да дава решения. И това е новото - толкова години искахме от протеста да дава идеи. А идеите не се дават от недоволните, дават се от тези, които искат гласовете на недоволните. И изглежда, че хората в Орлов град вече го знаят. На ход са политиците. 

А тук, в Орловия град, вечерите ще продължат да минават в тихи разговори на домашни къпини от пластмасови чашки и рок музика. 

"Тази вечер музиката е добра", констатират на няколко пъти хората под шатратa по адрес на Metallica и System of a Down.

Тази вечер музиката наистина бе добра. Музиката, около която тичат децата, които искат да бъдат не Супермен. Искат да бъдат Васил Левски.