Популярно е схващането у нас, че за да забогатее българинът и да настигне средностатистическия европеец, е необходим значително по-висок темп на икономически растеж. Не в рамките на 3-4% на година, а поне два пъти по-бързо. Защо не като Китай от първото десетилетие на 21 век, когато растежът там беше в рамките на 10% на година? Подобно схващане е валидно, но то пропуска нещо изключително важно. Устойчивото забогатяване и настигане на средностатистическия европеец изисква не просто ускорен растеж, но и липсата за дълъг период от време на голям макроикономически провал. В исторически план България се е препъвала не толкова в ниския растеж, колкото в поредицата от макроикономически провали.

Последното е особено вярно за годините на прехода. Това, което характеризира целия преход, не беше бавният растеж, а огромният макроикономически провал през 90-те години. Нещо, което не се наблюдава в други страни в Централна и Източна Европа и сега те са доста по-напред. Последните 20 години, от друга страна, показват, че подемът е устойчив тогава, когато се натрупат години на макроикономическа стабилност и сравнително постоянен растеж. Средният ръст на икономиката на България за тези 20 години е именно в рамките на 3-4%, което доведе до реално удвояване на икономиката на страната. Да, преди 2008 г. имаше и години с над 6% ръст, но те бяха коригирани от Голямата рецесия. Това, което е важно е, че за последните 20 години имаме 19 години на икономически растеж.

Неведнъж сме посочвали, че този устойчив растеж е възможен поради наличието на някои макроикономически котви. Двете основни са стабилните пари (валутен борд) и разумната фискална политика (без големи дефицити). И двете котви изискват постоянна защита от всякакви популисти и фискални илюзионисти. Въпреки това те са в сила вече 20 години. Може да се спори за ефективността на една или друга бюджетна програма, да се коментират най-различни примери за тотално прахосване на средства, но фискалната макро котва се държи и това дава резултат. Ефектът на макро стабилността бие дори прахосването на родната администрация.

Има обаче и една трета макро котва, която не винаги се споменава, тъй като е съвсем базова. Това е конституционната уредба в страната, върху която стъпва цялата нормативна рамка на стопанския живот. Свободата на стопанска инициатива, неприкосновеността на частната собственост и закрилата на инвестициите са само част от текстовете в Конституцията, които дават основата на стопанските отношения у нас. Държавният бюджет също стъпва на конституционни текстове – там например е записано, че училищното обучение е задължително, а основното и средно образование в държавните и общинските училища е безплатно. Това не е политика на дадена партия, а конституционен текст. 

През годините е имало множество дискусии за евентуални промени в Конституцията на страната. Текстовете, които касаят стопанските отношения или бюджетните ангажименти на държавата, по-скоро са оставали встрани от тези дебати. Каква да е ролята на президента, допуска ли се нарушение в принципа на разделение на властите чрез политическа обвързаност на съда и прокуратурата или какъв да е броят на депутатите са изключително важни въпроси, но те не променят конституционната уредба на стопанския живот или на бюджета на страната. От гледна точка на рамката на стопанския живот Конституцията по всичко личи си работи. Мнения може да има по различни теми, но те са по конкретни текстове и подлежат на промяна и от обикновено Народно събрание. Написването на нова конституция обаче поставя всичко на масата.

Ключов момент тук е, че ако бъдат внесени промени в конкретни текстове на Конституцията – например за съдебната власт, и се свика Велико народно събрание, то би следвало да се занимава само с тези текстове. Всички други текстове следва да бъдат неприкосновени. Сега имаме предложение за уж нова конституция, което означава, че в рамките на Велико народно събрание всичко ще подлежи на предложения, обсъждане, търгуване и т.н. Можем само да си представим какви безумни икономически и бюджетни текстове ще започнат да се предлагат. Защо например висшето образование да не е безплатно? Гаранция, че някой ще го предложи. Трябва просто да се махнат три думи от чл.53, ал.3 от Конституцията и безплатното висше образование ще е факт.

Ясно е, че никой няма да премахне частната собственост или нещо такова от основния закон. Дори и дребни редакции на текстове обаче могат да доведат до сериозни промени в стопанската среда. Ето например в момента държавата не може да отнеме парите на гражданите от втория пенсионен стълб и да ги използва за социални цели. Защото са лични – разбирай неприкосновени, и защото „съвременната конституционна държава не допуска социалната държава да се развива за сметка и в ущърб на правовата държава”. Последното е препратка към преамбюла на действащата Конституцията и е цитат от решението на Конституционния съд от 2011 г., когато бяха отнети лични спестявания от професионалните пенсионни фондове. Никой не може да гарантира, че в една нова конституция това ще е така. Ако например се пренапише чл. 51 от настоящата и общественото осигуряване стане от право в задължение, и се направи препратка към уреждане на това задължение със закон – дали конституционната защита на личните партиди ще е същата?

Макроикономическата стабилност, която е факт през последните 20 години, не беше сериозно разклатена нито от последната голяма финансова криза, нито от фалита на КТБ и политическата нестабилност, нито сега от коронавируса. Малко са ходовете, които можем да направим, за да си разклатим макро котвите сами. Свикването на Велико народно събрание и писането на нова конституция безспорно е едно от тях. Протести, оставки, служебни кабинети, избори – всичко това сме го гледали и то носи по-скоро ограничени рискове върху макро котвите. Обикновено при служебен кабинет големият фокус е върху бюджета и, общо взето, досега всички се справиха. „Нова” конституция е друг филм – там всичко е на карта и подлежи на търгуване. Икономиката няма нужда от подобни безумия.

Институт за пазарна икономика