Гледам, че първият доклад на Европейската комисия за върховенството на закона във всички държави членки на ЕС е наелектризирал много народ у нас. Напразно. Този документ не променя нищо.

Правни последствия за порицаните в него страни няма да има. Член 7 от Договора на ЕС за ограничаване на правата на държави членки е неприложим, защото изисква практически непостижимо единодушие между държавите членки с изключение на визираната за санкциониране. Механизъм, който да обвърже изводите от новите европейски доклади с достъпа до европейско финансиране, все още няма. За да бъде договорен, е нужно и съгласието на тези, които са на мушката на обявения вчера доклад. Ясно е, че то няма да бъде дадено.

Но ЕС може да мине и без него според заключенията на Европейския съвет от юли т.г. и да приеме въпросния механизъм с квалифицирано мнозинство. И какво от това? При съществуващия договор на ЕС нарочените за лоши Полша и Унгария съвсем не са беззащитни. В отговор на евентуални мерки срещу тях, те могат да блокират ключови решения на ЕС, които изискват единодушие – например по бюджетни, данъчни, външнополитически въпроси, по-конкретно, що се отнася до прилагането на новия дългосрочен бюджет на ЕС и на възстановителния план. Един Кипър не позволява на ЕС да приеме санкции срещу Беларус. Полша и Унгария сигурно могат и повече от това.

Ако ЕС прекъсне достъпа им до фондовете му, те могат да блокират самия ЕС. Нещо повече, животът дотук показва, че борбата с Брюксел бетонира управляващите консервативни и евроскептични мнозинства в Будапеща и Варшава.

Опитите да се обвързват конвергенцията и солидарността в ЕС с политически условия не са от вчера и винаги са били проблематични по ред причини. Първата е във вродената в тези опити дискриминация. От солидарност и помощ за социалноикономическо сближаване се нуждаят главно по-бедните, т.е. източноевропейските страни. Оттук те автоматично стават постоянни обекти на наблюдение и санкции, докато на западните се пада привилегированата роля на съдници и наказващи. Това противоречи на самия замисъл на ЕС - да ликвидира разделенията, а оттам - и причините за войни на стария континент. 

Да вземем за пример Италия, една от държавите основателки на ЕС. Бивш неин министър-председател беше осъден за данъчно престъпление, а медийната му империя беше често даван пример за концентрация на медийна власт. Някой да е наблюдавал за това Италия, да е писал доклади за нея и да е спирал европейското ѝ финансиране? Не, ще кажат някои, защото Италия продължава да бъде правова държава, способна да се справи сама с тези проблеми. Как се е справила обаче, след като въпросният премиер водѝ четири нейни правителства, управлява общо над 10 години, преди да бъде осъден и след като наказанието му изтече, стана евродепутат? Значи се е справила не по-добре от България и Румъния. 

От съображения за целесъобразност ЕС не може да се споразумее за санкции спрямо диктатори като Путин, Ердоган, Лукашенко. От какви морални и политически позиции тогава той ще съди и наказва свои членки? С какво например Орбан, Качински, Бабиш или Борисов са по-лоши от изброените трима лидери? Как страните членки да приемат за свой съюз, който е снизходителен към чуждите тирани и безкомпромисен към своите лидери?

Макар замисленият нов механизъм да се отнася до “всички” държави членки, той очевидно е прицелен в Централна и Източна Европа, където Западна сега вижда отклонения от основни европейски принципи и ценности. Ако обаче се създаде механизъм “със зъби”, той потенциално може един ден да захапе и създателите си, защото заради коронавируса от подпомагане днес по-остро се нуждаят някои от държавите основателки на ЕС. Лидерите им не са хора, способни да изложат страните си на риск от европейско ухапване. Затова съм дълбоко скептичен за окончателния вид на творението им.

Обвързването на конвергенцията с политически условия е проблематично и защото съответствието с тези условия не е количествено измеримо и оценката му е податлива на субективно изкривяване. Механизмите за такава оценка могат лесно да бъдат превърнати в инструмент за извиване на ръце, с който се злоупотребява.

Освен това правосъдието и вътрешните работи са област на споделена компетентност, където съюзните правомощия са ограничени до определено ниво. След него ЕС просто няма право да се меси в решенията на националните власти.

Опитите да се налагат неконсенсусни правила, да се сочат виновни и те да бъдат наказвани, естествено ще пораждат съпротива и ще рушат единството на ЕС в днешния му вид от 27 държави. Очевидно, те не са единодушни в това каква Европа им трябва. Опитите на набралите сила либерали и зелени да налагат своите разбирания ще пораждат само още по-силна съпротива на национално ниво. Техните концепции са осъществими по-тесен кръг от държави членки, което ще засилва само тенденцията към различни скорости в съюза, а те в крайна сметка водят до това той да не остане единно тяло.

Прекаленият натиск към по-бърза и по-дълбока интеграция обикновено води до точно обратното, като например Брекзит. “Нациите не са случайна измислица на историята”, казваше федералистът Жан-Клод Юнкер.

П.П.: Продължавам да не разбирам въодушевлението на някои у нас, че Брюксел вече разглежда България като близка до категорията на Полша и Унгария. На какво точно се радват? Че в Берлемон са ги забелязали?