Седем дни, три семейства, един убиец – не съвсем перфектна ваканция, но перфектно четиво.

Новият напрегнатият трилър „Ваканцията“ излезе на 8 октомври с логото на издателство „Кръг“. Романът на Т. М. Логан отвежда читателя под жаркото слънце на Средиземноморието, където четири приятелки от студентство се събират, за да отпразнуват своя годишнина. Едноседмичната им ваканция обаче, планирана от години, се превръща в мрачно преживяване, изпълнено с подозрения, напрежение и опасни тайни.

Преводът е поверен в опитните ръце на преводачката Надя Баева, а художник на зашеметяващата корица е Стоян Атанасов от Kontur Creative.

„Напрежение, което не ти позволява да заспиш преди да си стигнал до края.“ – в-к „Вашингтон поуст“.

Британският автор Т. М. Логан е дългогодишен журналист в печата, а през 2017-а сменя амплоато си с това на писател. Четирите му трилъра до момента са световни бестселъри в жанра си и са публикувани в над 20 държави. Логан е сред препоръчаните писатели от Лий Чайлд.

Представяме ви откъс от „Ваканцията“:

През последните месеци бе започнал редовно да посещава фитнеса и това си личеше – гърдите и раменете му бяха по-широки и мускулести, а талията му по-тънка. Не че преди беше в лоша форма, но напоследък сериозно работеше над тялото си. Изпитвах странно чувство на несигурност и нещо друго – ревност?, като че той тренираше в опит да впечатли някоя друга, не мен.

Даниъл отново се разсмя и излезе от стаята ни в коридора.

В мига, щом синът ни си тръгна, усмивката на Шон угасна и за кратко той придоби мрачно и сериозно изражение.
Застинах с по един чифт обувки във всяка ръка, без да знам как да реагирам. Тази промяна по лицето му беше толкова рязка и неочаквана, че ме свари напълно неподготвена.

Той ме видя, че го наблюдавам, и отново залепи усмивка на лицето си.

– Е, аз отивам до басейна с Аквабой.

– Хубаво. Добре ли си, скъпи?

– Да, чувствам се чудесно.

– Ще довърша тук, ще взема един бърз душ и идвам при вас.

– Добре, давай.

Гледах го, докато излизаше от стаята. Подхвана отново шегите си на слизане по стълбите с Даниъл и гласът му със силен ирландски акцент ехтеше по коридора.

– Хей, Даниъл, знаеш ли защо не можеш да чуеш как птеродактил ходи до тоалетната?

Не успях да доловя отговора на Даниъл.

Продължих да вадя дрехи от куфара и да ги прибирам в гардероба, но в гърдите ми стремително се надигна чувство на страх и гадене и ми се наложи да седна на леглото. Познавах Шон по-добре, отколкото познавах всеки друг. Долавях кога е нещастен, кога ръси шеги, за да прикрие нервност, кога лъже. Ами изражението му, като каза, че се чувствал чудесно? Не помнех кога за последно съм виждала такова на лицето му. Може би на погребението на баща му.

От телефона ми се раздаде приглушеният напевен тон за съобщение. Станах, изрових го от джоба на шортите си и го отключих с отпечатъка на палеца си.

Няма нови съобщения.

Намръщих се и го пъхнах отново в джоба.

Изписукването се чу отново, все така приглушено. От другия край на стаята.

На леглото? Отидох при дрехите, оставени там от Шон – риза с къс ръкав и джинси. Без да му мисля много какво върша, хванах джинсите и пребърках джобовете. Няколко монети, нямаше телефон. Пуснах джинсите отново на леглото и се ослушах в притихналата вила наоколо ми. Отвън откъм басейна долитаха съвсем слаби шумове. Плискане, смях, развълнуваният глас на Даниъл.

Приглушеното писукане за съобщение прозвуча за трети път.

От чекмеджето на нощното шкафче на Шон.

От мястото, където седях, можех да го докосна с едно посягане. Протегнах ръка и рязко я прибрах до тялото си. Останах така за известно време, без да помръдвам. После отново посегнах и бавно отворих чекмеджето.

Беше празно, само телефонът му лежеше там, обърнат с екрана надолу. От известно време никъде не мърдаше без него, сякаш човекът и телефонът бяха свързани с невидима пъпна връв. Това стана дотолкова натрапчиво, че от няколко дни насам придобих навик да го поглеждам с крайчеца на окото си всеки път, като хванеше телефона, та да се опитам да видя кое толкова ангажира времето и вниманието му. Да зърна модела на отключване, който описваше на екрана. Да съзра дали аз полудявам, или наистина това е началото на нещо невъобразимо.

Наблюдавах как ръката ми хвана телефона и го вдигна. Как палецът ми натиска бутона за включване. Как екранът светва със снимка на децата от последната ни почивка заедно.

Само един бърз поглед, казах си. Просто колкото да се успокоя.

Преди да съм се разубедила, очертах кривата му за отключване с препускащо сърце.

Знам, че не биваше да поглеждам. Знам.

Само че погледнах.

И в този момент всичко започна да се разпада неудържимо.