Article_top

Докато през изминалите дни много от нас си прекарваха времето, включени в няколко информационни канала едновременно, и нетърпеливо събираха данни за брой и дял на преброените гласове в различни американски щати, в някои социални мрежи се появи следният мем:

Снимка туитър

(„Аз, докато правя меми за Невада, въпреки че живея в малко източноевропейско село и не разбирам нищо от американска политика“.)

От американска политика криво-ляво нещо може и да поразбираме, но основните въпроси си остават: защо е цялото това човъркане? Каква ни е на нас Америка? Ние на нея – какви сме ѝ?

***

Ако си представим света като гигантски симфоничен оркестър, то Америка, струва ми се, може да се оприличи на обой в средата на този оркестър, по който се настройват всички останали инструменти. Качеството на изпълнението, което предстои, зависи от това обоят да бъде в изправност и, разбира се, от умението на обоиста да изсвири ясно и чисто своето водещо „ла“. Някои виждат Америка като глобален полицай, а аз я виждам точно така – като глобален обой, по който се настройваме за хубаво ансамблово свирене; мисля, че метафората е по-приветлива.

През късната есен на 2016 г., след изтощителната прелюдия на референдума в Обединеното кралство от м. юни същата година, с този важен инструмент се случи нещо (не)очаквано: мястото на обоиста беше заето от човек, който се зае със задачата „да го възвеличи както никога преди“, да го въздигне завинаги „на първо място“ – както изглежда се полага на оня, който задава тон на оркестъра. Защо първата цигулка да е оркестров водач? Нали тя се настройва по обоя, а не обоите – по нея? Защо изобщо тоя многоброен щрайх на фона на 2-3 обоя на оркестър, и то в най-добрия случай? Откъде накъде групата на духовите, в т.ч. и обоите, ще се държи забита зад виолите, при положение че от тях зависи целия оркестров строй? И т.н., и т.н.

Ето как рано сутринта на 10 ноември 2016 г. (българско време) се събудихме от високите децибели на закани за пресушаване на блатото на „дълбокия заговор“ на диригентите – за възстановяване на достойнството на първия инструмент, за преосмисляне, разграждане и пренареждане на цялата концертна сцена. За някои нас, все деца на 1970-те, това беше особено мъчително събуждане: вече бяхме преживели едно разграждане и пренареждане на сцена в края на 1980-те, тогава гледахме към образците на широкия Запад, а сега самите тези образци, изглежда, навлизаха в етап на разграждане – нещо, което трудно можехме да осмислим и изобщо да понесем.

Така започнаха следващите четири години – четири дълги години, в които видяхме:

► Как може да се прави политика чрез майсторлъшко измисляне на прякори: Crooked/Crazy Hillary, Mini Mike, Dummy Beto, Sleepy Joe, Monster Kamala, Crazy Nancy/Nancy Antoinette, Britain Trump, Sadiq Khan – Stone Cold Loser, Clinton News Network, Corrupt/Failing New York Times и много други;

► Как вулгарният присмех може да бъде най-ефективно оръжие срещу всеки противник;

► Как гримасите и кривенето могат да бъдат много по-силни от конвенционалната политическа реторика;

► Как политическото изкуство действително може да се сведе до, а може би наистина е просто разновидност на изкуството на сделката, включително със средствата на изнудването и/или блъфирането;

► Как по горните четири точки лека-полека започва да се развива глобален консенсус – до степен например на топъл, дружелюбен, наистина „много специален“ прием в Бъкингамския дворец, отбелязан с 41 топовни салюта;

► Как, простете, един фантастичен PR-шоу балон, често с нулево съдържание, може да се превърне в атмосфера под налягане за правене и налагане на политики;

► Как, в крайна сметка, категориите „лична изгода“ и „лична вреда“ изглежда могат да заменят „добро, зло, справедливо и несправедливо“ в правенето на политика изобщо;

► Колко лесно, оттук, международните договори и организации, независимо от историята и мащабите си, могат да се превръщат в ненужно посмешище.

Ето така прекарахме 2017, 2018, 2019 и 2020 г.

Междувременно Европа се напълни с „мини тръмпове“, а там, където ги имаше предварително (Обединено кралство), те действително се превърнаха в политически фактори от първа степен. Лека-полека започна да се оформя обликът на новия вид политика – концертната сцена започна да се пренарежда, ансамбловото свирене беше заменено от „транзакционно“ такова: всяка оркестрова група да гледа „собствената си къщичка“ – така е справедливо; който иска да свири във фортисимо над останалите, да се разбере как справедливо да им се отплати, за да не бъдат нарушени интересите им откъм динамика; и, много моля, съобразявайте се с Обоя, който е пръв между всички и без който изобщо не може да се настрои оркестърът...

Голямата дивотия на отминаващите четири години, мисля, е точно това – транзакционното правене на политика, нейното агресивно, почти порнографско разсъбличане до превръщането ѝ в чиста сделка, в първична синхронизация на лични интереси.

За общности като Европейския съюз, в генетичния код на който е вградена пряката „щета“ на частичен отказ от национален суверенитет като средство за получаване на косвени блага, които многократно надвишават тази пряка „щета“, това би било пагубно. Затова събитията от есента на 2016 г. много добре се съчетаваха с тези от референдума в Обединеното кралство през юни същата година. Това действително бяха два епизода от един и същи филм, в епилога на който ни очакваше дезинтеграция на всичко, към което сме протягали ръце от 90-те години насам. Само вижте:

Снимка туитър

Нямаше как европейците – тези от тях, които вярваме в големия проект за Обединена Европа, но също и тези, които най-чистосърдечно го мразят – да извърнат глави от това, което се случва в Америка. И на едните, и на другите беше ясно: мандат 2020-24 е съдбовен за „пренастройването“ на глобалния Оркестър.

***

Ето такава ни е Америка, ето такива сме ѝ ние на нея. Тези избори не бяха точно състезание за определяне на първенец измежду двама достойни състезатели – те бяха люта борба за прогонване на един от два надбягващи се политически Духа. Фукуяма може би най-добре успя да опише нейния финал в следното кратко изречение:

Действително усещането е за извършен екзорсизъм, за огромен залог на всичко срещу нищо, за тотална печалба или тотална загуба – в зависимост от вътрешната настройка на наблюдателя. Затова, с извинения за опростеното мислене, не успявам (и никога няма да успея) да разбера разсъждения от типа: „Аз не харесвам Тръмп, ОБАЧЕ...“ Не и този път и не в тази ситуация – тя е твърде двузначна. Дават ни се две хапчета: хапче за още от същото и хапче за промяна – без никакви гаранции, че тази промяна ще е такава, каквато си я представяме, че ще е успешна или че изобщо не ни хареса. Трето хапче не се дава; не се дава и възможност да не се пие хапче. Кое хапче ще изберем? Кое хапче бихме избрали? На кое от двете хапчета, ако не друго, поне бихме стискали палци?

Текущата политическа ситуация в България, впрочем, е съвършено аналогична.

---

Доц. Мартин Осиковски е преподавател по журналистика в УНСС. Статията е написана за Клуб Z. 

 

Докато през изминалите дни много от нас си прекарваха времето, включени в няколко информационни канала едновременно, и нетърпеливо събираха данни за брой и дял на преброените гласове в различни американски щати, в някои социални мрежи се появи следният мем:

Снимка туитър

(„Аз, докато правя меми за Невада, въпреки че живея в малко източноевропейско село и не разбирам нищо от американска политика“.)

От американска политика криво-ляво нещо може и да поразбираме, но основните въпроси си остават: защо е цялото това човъркане? Каква ни е на нас Америка? Ние на нея – какви сме ѝ?

***

Ако си представим света като гигантски симфоничен оркестър, то Америка, струва ми се, може да се оприличи на обой в средата на този оркестър, по който се настройват всички останали инструменти. Качеството на изпълнението, което предстои, зависи от това обоят да бъде в изправност и, разбира се, от умението на обоиста да изсвири ясно и чисто своето водещо „ла“. Някои виждат Америка като глобален полицай, а аз я виждам точно така – като глобален обой, по който се настройваме за хубаво ансамблово свирене; мисля, че метафората е по-приветлива.

През късната есен на 2016 г., след изтощителната прелюдия на референдума в Обединеното кралство от м. юни същата година, с този важен инструмент се случи нещо (не)очаквано: мястото на обоиста беше заето от човек, който се зае със задачата „да го възвеличи както никога преди“, да го въздигне завинаги „на първо място“ – както изглежда се полага на оня, който задава тон на оркестъра. Защо първата цигулка да е оркестров водач? Нали тя се настройва по обоя, а не обоите – по нея? Защо изобщо тоя многоброен щрайх на фона на 2-3 обоя на оркестър, и то в най-добрия случай? Откъде накъде групата на духовите, в т.ч. и обоите, ще се държи забита зад виолите, при положение че от тях зависи целия оркестров строй? И т.н., и т.н.

Ето как рано сутринта на 10 ноември 2016 г. (българско време) се събудихме от високите децибели на закани за пресушаване на блатото на „дълбокия заговор“ на диригентите – за възстановяване на достойнството на първия инструмент, за преосмисляне, разграждане и пренареждане на цялата концертна сцена. За някои нас, все деца на 1970-те, това беше особено мъчително събуждане: вече бяхме преживели едно разграждане и пренареждане на сцена в края на 1980-те, тогава гледахме към образците на широкия Запад, а сега самите тези образци, изглежда, навлизаха в етап на разграждане – нещо, което трудно можехме да осмислим и изобщо да понесем.

Така започнаха следващите четири години – четири дълги години, в които видяхме:

► Как може да се прави политика чрез майсторлъшко измисляне на прякори: Crooked/Crazy Hillary, Mini Mike, Dummy Beto, Sleepy Joe, Monster Kamala, Crazy Nancy/Nancy Antoinette, Britain Trump, Sadiq Khan – Stone Cold Loser, Clinton News Network, Corrupt/Failing New York Times и много други;

► Как вулгарният присмех може да бъде най-ефективно оръжие срещу всеки противник;

► Как гримасите и кривенето могат да бъдат много по-силни от конвенционалната политическа реторика;

► Как политическото изкуство действително може да се сведе до, а може би наистина е просто разновидност на изкуството на сделката, включително със средствата на изнудването и/или блъфирането;

► Как по горните четири точки лека-полека започва да се развива глобален консенсус – до степен например на топъл, дружелюбен, наистина „много специален“ прием в Бъкингамския дворец, отбелязан с 41 топовни салюта;

► Как, простете, един фантастичен PR-шоу балон, често с нулево съдържание, може да се превърне в атмосфера под налягане за правене и налагане на политики;

► Как, в крайна сметка, категориите „лична изгода“ и „лична вреда“ изглежда могат да заменят „добро, зло, справедливо и несправедливо“ в правенето на политика изобщо;

► Колко лесно, оттук, международните договори и организации, независимо от историята и мащабите си, могат да се превръщат в ненужно посмешище.

Ето така прекарахме 2017, 2018, 2019 и 2020 г.

Междувременно Европа се напълни с „мини тръмпове“, а там, където ги имаше предварително (Обединено кралство), те действително се превърнаха в политически фактори от първа степен. Лека-полека започна да се оформя обликът на новия вид политика – концертната сцена започна да се пренарежда, ансамбловото свирене беше заменено от „транзакционно“ такова: всяка оркестрова група да гледа „собствената си къщичка“ – така е справедливо; който иска да свири във фортисимо над останалите, да се разбере как справедливо да им се отплати, за да не бъдат нарушени интересите им откъм динамика; и, много моля, съобразявайте се с Обоя, който е пръв между всички и без който изобщо не може да се настрои оркестърът...

Голямата дивотия на отминаващите четири години, мисля, е точно това – транзакционното правене на политика, нейното агресивно, почти порнографско разсъбличане до превръщането ѝ в чиста сделка, в първична синхронизация на лични интереси.

За общности като Европейския съюз, в генетичния код на който е вградена пряката „щета“ на частичен отказ от национален суверенитет като средство за получаване на косвени блага, които многократно надвишават тази пряка „щета“, това би било пагубно. Затова събитията от есента на 2016 г. много добре се съчетаваха с тези от референдума в Обединеното кралство през юни същата година. Това действително бяха два епизода от един и същи филм, в епилога на който ни очакваше дезинтеграция на всичко, към което сме протягали ръце от 90-те години насам. Само вижте:

Снимка туитър

Нямаше как европейците – тези от тях, които вярваме в големия проект за Обединена Европа, но също и тези, които най-чистосърдечно го мразят – да извърнат глави от това, което се случва в Америка. И на едните, и на другите беше ясно: мандат 2020-24 е съдбовен за „пренастройването“ на глобалния Оркестър.

***

Ето такава ни е Америка, ето такива сме ѝ ние на нея. Тези избори не бяха точно състезание за определяне на първенец измежду двама достойни състезатели – те бяха люта борба за прогонване на един от два надбягващи се политически Духа. Фукуяма може би най-добре успя да опише нейния финал в следното кратко изречение:

Действително усещането е за извършен екзорсизъм, за огромен залог на всичко срещу нищо, за тотална печалба или тотална загуба – в зависимост от вътрешната настройка на наблюдателя. Затова, с извинения за опростеното мислене, не успявам (и никога няма да успея) да разбера разсъждения от типа: „Аз не харесвам Тръмп, ОБАЧЕ...“ Не и този път и не в тази ситуация – тя е твърде двузначна. Дават ни се две хапчета: хапче за още от същото и хапче за промяна – без никакви гаранции, че тази промяна ще е такава, каквато си я представяме, че ще е успешна или че изобщо не ни хареса. Трето хапче не се дава; не се дава и възможност да не се пие хапче. Кое хапче ще изберем? Кое хапче бихме избрали? На кое от двете хапчета, ако не друго, поне бихме стискали палци?

Текущата политическа ситуация в България, впрочем, е съвършено аналогична.

---

Доц. Мартин Осиковски е преподавател по журналистика в УНСС. Статията е написана за Клуб Z. 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията