Най-новото унижение в центъра на София

Днес слушах интервю по повод инсталацията „Един човек” и се пообидих, да ви кажа. Това е някакъв концептуален формализъм, който нито като аргументация го има, че да те изстреля в сериозни размисли, та чак главата ти да заври и да се разпалиш интелектуално, нито като визуално присъствие, което да съблазни сетивата ти. Не може така, хем тъпо, хем грозно.

Васил Жечев, завършил НХА, в дискусия в групата „Публично изкуство в България“

Случвало ли ви се е да чуете или видите нещо толкова глупаво и празно, обаче така заобиколено с помпозни фрази, казани с такова самочувствие, че в първия момент да решите, че нещо във вас не е наред. Защото няма как да съществува чак такава глупост и светът още да не се е разпаднал напълно, мислите си, следователно нещо не сте схванали, нещо вероятно сте пропуснали  и се връщате обратно да проверите какво може да е то.

Разбира се, проблемът е във вас, но не че нещо не сте разбрали правилно, проблемът е най-вече във вашето възпитание, в това че някой ви е научил на вежливост в мисленето, т.е. да приемате, че хората не може да са по-прости от вас. Научил ви е да очаквате същото от тях, най-малкото да не ви третират като по-глупави от тях самите. Затова в такава ситуация просто онемявате, после се чудите за нахалство ли става дума или за безумие, или за двете заедно.

Точно така се чувства човек дори с елементарно отношение към естетика и форма, когато се изправи пред новата  13-метрова скулптура поставена на мястото на бившия мавзолей в столицата. Тя представлява три правоъгълника, подредени в нещо като тумбест кръст, с отблъскващи пропорции. Надявате се, че е нещо в конструкцията, все още незавършено, но се оказва, че това всъщност е скулптура на... човек. Не на робот, или на "тулуп", както вече го оприличиха в социалните мрежи, защото заглавието е „Един човек“, което означава, както предстои да разберем -  всеки от нас. Авторът се е вдъхновил от корица на трактата „Левиатан“, писан от просвещенеца философ Томас Хобс, както уточнява самият Венелин Шурелов.

„На корицата е изобразен човек, който олицетворява държавата и структурата на обществото, а тялото му е изградено от множество малки фигури”.

Така че „нещото“ си е съвсем човек, скъпи приятели, не е герой от компютърна игра или от гигантско и зловещо лего, макар да изглежда точно така.

Липсата на пластични качества на „скулптурата“ обаче не притеснява ни най-малко автора ѝ:  той твърди, че „не е важен предметът, обектът, продуктът, завършената материална форма на едно художествено произведение”.

Разбира се, че формата не е важна, ако не можеш да се справиш с нея. Това ще ви го каже абсолютно всеки, който не умее да рисува, но иска да се направи на артист. Естествено, чували сме, че има концептуални произведения, в които формата е „второстепенна, ефимерна и нетрайна”, според дефиницията която Люси Липард дава за концептуализма преди повече от 50 г. Но това става само когато идеята е толкова ярка и оригинална, че човек просто не забелязва формата. В случая е доста трудно да не забележим това туловище в самия център на центъра на столицата.

Но след като авторът вярва, че идеята му е по-важна, нека я разгледаме:

„Важна е динамиката, способността [на произведението] да се адаптира, това да представлява една жива система, един жив организъм"- продължава Шурелов. 

Научаваме, че правоъгълният човек е снабден с 40 екрана, по 20 от двете страни ,  те ще ни показват „кратък запис от две камери, разположени двустранно на фигурата”. Освен това хората могат да изпращат свои 30-секундни видеа, които да бъдат излъчвани, след като преминат през модериране. Ще виждаме и заглавия от медиите, температурата на въздуха (а защо не и нивото на река Дунав?). И това всичко правело, според автора „жив организъм”.

За съжаление, това не е никакъв организъм, а една доста повърхностна компилация от идеи, вече правени от световни артисти. Разбира се, за техните творби у нас малко се знае или не се знае изобщо, така че Шурелов може да си говори за организми и концепции безпрепятствено, без някой журналист да го контрира с въпрос.

Ето само няколко примера:

Една от най-известните работи в този жанр е Life-trapped Video Corridor от 1970-71 г. на пионера във видеоинсталациите Брус Науман: творбата се състои от коридор в дъното на който има два монитора. В тях зрителят вижда себе си, хванат от две камери -  едната се намира над входа, другата горе-долу  по средата на коридора. Посетителят така и не успява да осъществи контрол над образа си, както и да координира движението на собственото си тяло в монитора.

Други известни инсталации от този порядък са „Мем”  на Питър Кампус (1975) и Present continuous (Pasts) на Дан Греъм от 1974 г. И в двете посетителят вижда прожектиран себе си под различни ъгли, но отново е трудно да осъществи контрол над собствения си образ. При Дан Греъм в произведението се включват повече посетители и то се „задвижва” единствено когато те започнат да участват активно в него – да правят физиономии, жестове, да казват нещо. Това, което виждат на мониторите, не е техният директен образ, а запис, при който има няколко минутно забавяне. Докато Брус Науман се интересува от това как ние чувстваме собственото си тяло в пространството, за Греъм е важно  как усещаме времето. Както се вижда от заглавието, Греъм се опитва да ни накара да разберем, че „чисто сегашно не съществува, а процесът на възприемане на света трябва да се разбира като разгърнато минало, настояще и бъдеще”.

В инсталацията на Шурелов също виждаме запис от камери, разположени в близост до нея, но зрителят е лишен от качествата  и осъзнаването, което постигат споменатите творби – те  променят нашите възприятия за пространство или време, помагат ни да осъзнаем нещо за нас самите като хора и за връзката ни с другите хора. А тук виждаме просто няколко стари идеи, доста повърхностно повторени, при това сложени в една потискаща гигантска форма.  Всичко това обаче е облечено в словесната претенция, че било „жив организъм”...

Разбира се, когато става дума за произведение в обществено пространство, не е задължително то да носи винаги мъдростта и заряда на истинска арт творба от музея. Достатъчно е да бъде дори само акцент в градска среда, като нищо не пречи да бъде интерактивен акцент, каквото е произведението Crown Fountain в Чикаго

„Идеята далечно ми напомня за Crown Fountain на Jaume Plensa в Милениум парк Чикаго, но много по-некадърно и откровено дразнещо окото”, пише Екатерина Петкова в дискусия във Facebook.

Crown Fountain е построен през 2004-а и е висок почти колкото „човека” на Шурелов – 15 м. Въпреки че е в град с небостъргачи и на север от работата се открива гледка към някои от най-високите сгради в Америка, „големите му размери” са  станали повод за 4-годишни обсъждания  в града. Самата скулптура се състои от два блока, всеки с височина 15 м, построени от стъклени тухли и напомнящи небостъргачите в града. Между тях, върху черен гранитен под е водно огледало, в което хората могат да се разхладят през лятото. Самите тухлени блокове са с огромни лед екрани, върху които се прожектират лицата на различните общности в града.

Също като „идеята” на Шурелов, артистът е помолил хората от Чикаго да изпратят видеа с образите си и 75 различни общности са откликнали. Лицата, които се появяват на двата блока са обърнати едно към друго и сякаш са в диалог - жителите на Чикаго, млади и стари, с различни прически и цветове на очите или кожата, в някакъв момент те се усмихват и тогава от устите им илиза струя вода. По този начин авторът напомня за традиционните антични фонтани, при които водата блика от устите на каменните глави, но вместо от камък, неговите са прожектирани върху екрани.  Вечер скулптурата експериментира с различна светлина и отражението ѝ във водата, а посетителите оглеждат своите сенки върху блоковете.

Фонтанът в Чикаго  е един чудесен пример за интерактивна видео скулптура, която без особени претенции и помпозни изречения е станала акцент в градска среда и чудесно място за събиране на хората. Няма нужда авторът да ни обяснява, че тя е жив организъм, защото не той, а посетителите са тези, които го чувстват най-добре. Няма нужда от сложни изречения, когато всеки детайл е премислен и поставен на точното място с лекота.

Работата на Шурелов е просто една бъркотия от рециклирани стари идеи в изкуството, които са повторени повърхностно и механично, без да носят оригиналния творчески заряд нито да могат да предизвикат в публиката нещо различно от отвръщане на глава. А за по-чувствителните е просто поредното унижение в градска среда, което трябва да изтърпят в последните 10 години.

Много от тях вече се оплакват бурно във Facebook срещу това ново унижение. Повечето хора за съжаление обобщават, че това е съвременното изкуство изобщо.  Така че, ако артистите и критиците, хората от гилдията не реагират по-сериозно този път и не заявят своята позиция, то утре ще заслужават напълно презрението на публиката към всяка форма на съвременно изкуство, дори тя да е достойна и адекватна.

"В какво е напомнянето [за Crown Fountain]? В използването на IT технология? Дори и там разликата е от земята до небето. А да, ще добавя и още нещо от многото неспоменати, че това в София не е изкуство, не е форма на акцент в градска среда. Освен ако в алегоричен смисъл не приемем, че цирей на човешката кожа я облагородява. Имаме  отблъскване на човешкия поглед, а не по-задълбочен обхват на околното пространство“, както пише завършилата История на изкуството в НХА Емилия Димитрова във Facebook дискусията.

----

Нада Нешева е изкуствовед и журналист. Клуб Z е готов да публикува и други мнения по темата.