Всяка история е история на идеите, които са мотивирали хората да правят едно, а не друго. През 1962 г. настъпва силен трус в идеите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, веднъж освободени от външни пречки като индивиди, ще се съберат в едно ново общество, основано върху братството, радостта и солидарността: „Любов и мир“ Половин век по-късно, към 2016 г., внезапно се озовахме в свят на „Омраза и война“. Тази книга намира отговор на въпроса: „Къде сбъркахме?“, като проследява развитието, раздробяването и мутирането на идеите от Шейсетте в тяхното „друго“: как от проекта за световна солидарност между свободни индивиди се стига до груповия сепаратизъм, който доминира днес. Основната арена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и свързаните с нея култури, но включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и икономиката. Днес подобни книги с дълъг обяснителен хоризонт са често срещано явление. Тази обаче е първата, която анализира последните десетилетия предимно през рок музиката.

Клуб Z публикува откъс от "Духът на времето: Как стигнахме от Love Me Do до Доналд Тръмп" на Евгений Дайнов (изд. "Прозорец").

Pipers at the Gates of Dawn*

 

And the river played the song

The wind in the willows and the piper at

the gates of dawn**

Ван Морисън

 

Преди няколко години подочух следната история, разказвана от един средно неизвестен английски музикант, десетина години по-голям от мен:

„Една сутрин, беше през пролетта на 1965 г., всички в Лондон се събудихме – и светът беше друг. Тревата беше по-зелена, улиците бяха по-цветни, хората бяха по-усмихнати, жените бяха по-красиви. А музиката... Никой не беше чувал такова нещо никога в историята…“

Този нов, свеж и шарен свят е продукт на идеи, появили се малко по-рано. В тази книга идентифицирам 1962 г. като момента, в който новите идеи се взривяват с такава сила на обществената арена, че след това нищо не е същото. Именно през тази година се събират във фокус цял сноп развития, протичащи в Западния свят; раждат се нови тенденции и се вижда краят на стари. Започналото тогава доминира представите, в различни варианти и мутации, в следващите десетилетия, за да произведе своето отрицание в средата на второто десетилетие на XXI век.

В САЩ Съюзът на студентите за демокрация публикува Декларацията от Порт Хюрън. В нея, след пространна критика на съвременното общество, студентите настояват то да бъде преосновано на нова основа – на основата на любовта. В Англия пък първият сингъл на The Beatles, Love Me Do, сигнализира за възраждането на

the Beat; и този път, както при ранния рокендрол, това се случва на основата на американска черна музика, но не на тъжно-героичната основа на блуса, а на жизнерадостната ритмика на соул.

Ключовата концепция на идеологията на Шейсетте – Love – е лансирана и в Англия, и в Америка, и в музика, и в писмен текст.

Има, разбира се, и други сигнали, че стартира някакъв нов исторически период. Адолф Айхман е обесен в Израел – действие, едновременно слагащо точка и отварящо нова глава. Точката е поставена на Втората световна война; след тази дата тя минава от довчерашно всекидневие (поне като спомен и нагласи към живота) към раздел „история“. Отворената нова глава е онази, която поражда Движението за мир в Западна Европа и в САЩ.

По отношение на глобалната политика Карибската криза и съвпадналото с нея строителство на Берлинската стена демонстрира началото на отстъплението на съветския комунизъм. Преминаващ от настъпление към защита, съветският комунизъм променя и своята идеология. От очакването да победи Запада чрез вътрешни революции или световна война, кремълските лидери преминават към тезата за „мирно съревнование“ със света на капитализма – съревнование, което са осъдени да изгубят поради ирационалната същност както на своята икономика, така и на модела на управление на обществото.

Последният атмосферен ядрен тест, проведен пак през 1962 г., на свой ред демонстрира нарасналата екологична чувствителност дори на най-войнствените държави. Отказът на англичаните от смъртната присъда демонстрира окончателната победа на „либералния консенсус“ в Западна Европа. В източната – комунистическата – част на Европа рухва надеждата, че югославският модел на „самоуправляващ се социализъм“ предлага истински демократична алтернатива на доминиращия в останалите социалистически страни сталински модел. В Белград е арестуван и осъден Милован Джилас, дългогодишен приятел и съратник на държавния глава Йосип Тито.

Смъртта на Мерилин Монро слага точка на епохата на жените свръхзвезди в Холивуд; следващите след нея кинозвезди няма да са от типа „мечтата на мъжа“, а бунтарки и нестандартни личности като София Лорен, Брижит Бардо и Джейн Фонда. Бунтарство ще е една от характеристиките на процесите в културата чак до края на века.

Разкрепостеността и бунтарството, нахлули в западните общества след дългия и сив следвоенен период, стигат и до литературата. Излизат книгите Живот на върха от „гневния млад мъж“ Джон Брейн, Портокал с часовников механизъм от Антъни Бърджис, Мъжът във високата кула от Филип К. Дик, Остров от Олдъс Хъксли, Полет над кукувиче гнездо от Кен Киси, Майка нощ от Кърт Вонегът. Дори „сериозната“ литература е освежена от появата на Капитализъм и свобода от Милтън Фрийдман и Структурата на научните революции от Томас Кун (въвел в нея понятието „парадигма“).

Макар никой по това време да не знае за това, в египетски затвор Саид Кутб усърдно пише онези свои сто и четиринайсет ислямски сури, които след време ще залегнат в основите на световния радикален ислям.

През 1962 г. родоначалникът на попарта Анди Уорхол прави първата си изложба, групата The Rolling Stones – първия си концерт. The Beatles пускат на пазара първия си сингъл, а Боб Дилън успява, в рамките на годината, да издаде първия и втория си албум, с който става световноизвестен. Започналата революция в масовата култура личи и в първия филм от поредицата за британския суперагент Джеймс Бонд.

До края на първото десетилетие на XXI век всички живеем в онова, което е вече видимо през 1962 г.

Експлозията, която се случва към 1962 г., има своите предвестници и те се появяват още след края на Втората световна война. Това са хора, които първи разбират, че не са свидетели просто на някакъв редови полъх на вятъра на историята, а на такъв точно полъх, който предвещава задаваща се буря с чутовни размери. Такива индивиди виждаме пръснати из всички сфери на производството на идеи. Интересуват ни обаче основно три групи хора, непосредствено подготвили представите, от които се поражда бурята на Шейсетте.

Първата група са философи, социолози и психолози, които развиват в десетилетията преди 60-те основни теми, които ще станат водещи точно през 60-те, като отчуждение, съпротива, сексуална революция, потребителство, самоопределение на индивида.

Втората група включва предимно мислители, които се опитват да опишат (предимно от либерална гледна точка) едно общество, населено от автономни индивиди.

Между тези две групи плуват следвоенните литературни бунтари – битниците като Джак Керуак, Алън Гинзбърг и Уилям Бъроуз.

Третата група са музикантите, всичките – американци, родили рокендрола в периода 1954 – 1962 г.

След революциите от 1848 г. няма в историята период като Шейсетте. На техния фон дори Пролетта на народите изглежда като бързо проблеснал опит за репетиция. Шейсетте са „пролет“ много по-дълголетна, осмислена и интензивна в емоционално отношение. Всички участващи, както и двете поколения след тях, са убедени, че се случва нещо, никога невиждано нито като размах на идеята, нито като сила на чувството за ново начало. Като че светът се ражда наново, изчистен от пороците си; този път се ражда, потопен в радост.

За участниците животът е безкраен карнавал не само в битовия, но и в културологичния смисъл. Не е само шарен и весел „купон“, в който всички са равни; но и преобръщане на йерархиите, осмиване на силните на деня, размиване на границите между социалните роли и между приетото и неприетото. Реалните карнавали обаче, описвани от Бахтин и Хьойзинха, протичат в ограничено време, рамките на което се знаят предварително. При карнавала от 60-те идеята е краят му никога да не настъпи; напротив, идеята е карнавалът да стане „новото нормално“.

За противниците на цялата работа новите идеи, визии и звуци на 60-те години са чиста проба епидемия от чума. Всичко, което крепи обществото, е подложено на присмех и отхвърляне. Варварите са пред портата. Според комунистическите ръководители на СССР рокендролът и дългите коси са американска конспирация за подкопаване на основите на съветския начин на живот. Според ръководителите САЩ рокендролът и дългите коси са комунистическа конспирация за подкопаване на устоите на американския начин на живот.

Най-вероятно идеите на Шейсетте са стотици. Възможно е обаче те да бъдат обобщени.

Да видим като начало идеите, които отсъстват – т. е. да установим какво няма. Онова, което го няма, са идеите, свързани с общности, „въобразени“ (по Андерсън) през XIX век: нации, класи, раси. Няма и идеи, свързани с икономическата ефективност.

Онова, което остава, може да бъде обобщено така. От едната страна са идеите, опиращи до освобождаването на индивида от всички заварени пречки – традиции, социални норми, принуда. Всеки ще е свободен да изразява себе си (т. е. вместо да изпълнява предварително разписани роли) и ще конструира идентичността си. От другата страна е представата, че веднъж станали такива свободни индивиди, хората ще се съберат в нов тип общност, основана на свободно изразяваната обич между тях. В тази общност – в перспектива, обгърнала целия свят, – тъй като тя ще е обичлива общност, няма да има конкуренция, завист, вражда, принуда. Ще има братя и сестри, които се грижат един за друг.

Английският философ Роджър Скрутън, по онова време краен противник на цялото това усилие, поставя събитията в исторически контекст:

„Историята на западното общество, от Просвещението насам, е история на освобождение, при което индивидите се освобождават от ограниченията, налага ни от обществените конвенции и традиционните роли. Не можем да съжаляваме за това, защото резултатът е свобода, благоденствие и нашият буржоазен начин на живот. И все пак всички знаем, че има и съпътстваща опасност, отдавна предвидена от Емил Дюркем: опасността да стигнем до общество, при което външната обвивка на законността прикрива вътрешно беззаконие или аномия“.

Опасностите ще проличат по-късно; засега усилието е да бъде постигнато общество на Peace and Love.

В началото на 60-те години хората са убедени, че светът е разделен на две: страните от „соцлагера“, със СССР отгоре, и „свободните страни“, със САЩ начело. В края на десетилетието светът разбира, че е едно: и от двете страни на Желязната завеса най-будните умове се борят за едно и също.

„Едното“ се разпада през 70-те години, след като контракултурата от 60-те не успява да установи нов тип общество. В почти всяко парченце от разпаднатото едно обаче продължават да живеят основните идеи на 60-те години. Непокътната е идеята, че желаното бъдеще е един свят на свободни от принуда хора, избиращи какви са и как да живеят. Тя обаче навлиза в период на мутации, от който ще излезе почти неузнаваема.

---

* „Гайдари на портата на изгрева“. Референция към първия албум на групата Pink Floyd, Piper at the Gates of Dawn. – Бел. авт.

** „И реката свиреше песента. / Шумът на върбите и гайдарят на портата на изгрева“. – Бел. авт.