Неясни и противоконституционни - такива според Висшия адвокатски съвет са промените в Закона за задълженията и договорите, с които от ГЕРБ и "партиотите" твърдят, че ще сложат край на проблема с т.нар. "вечни длъжници". По същество с проекта се въвежда 10-годишна абсолютна давност за вземанията на кредитори при определени условия. Става дума само за задължения на физически лица. С текстовете не се променят давностните срокове от 3 и 5 години, но те могат да бъдат прекъсвани със завежзане на иск. При абсолютната давност това няма да важи. 

Юристите обаче са категорични, че законът не трябва да бъде приеман в този му вид. Становището на юристите идва ден преди темата да влезе в дневния ред на Народното събрание за окончателно гласуване. Като проблемът според тях е в начина, по който са написани текстовете. От  ВАдС заявяват, че съществуването на „вечен длъжник – физическо лице“ е недопустимо, но смята за изключително неудачно предлаганото разрешение вземанията срещу физическите лица да се погасяват с изтичането на 10-годишна давност, независимо от прекъсването на давността, освен в изрично предвидените в законопроекта случаи.

Ето и мотивите: 

I. Предлаганото законодателно разрешение не държи сметка за няколко съществени обстоятелства:

1. Давността е период от време на бездействие на кредитора и погасяването на вземането има за цел да „санкционира“ бездействието на кредитора, което предполага, че той се е дезинтересирал от вземането си в разумно дълъг период от време.

Предлаганата давност от 10 години „наказва“ кредитора, тъй като погасява вземането дори когато кредиторът е бил активен при събиране на вземането си, но поради обективни обстоятелства (продължителност на съдебните процедури, предшестващи изпълнителното производство, необходимост от водене на отменителни искове, действия по оспорване на принудителното изпълнение и др.п.), не успял да го направи.

2. По отношение на частноправните задължения и възможността за тяхното събиране кредиторът зависи изцяло от държавните органи, които имат компетентност да установяват вземанията и да прилагат държавна принуда при липса на доброволно изпълнение (съд и съдебни изпълнители), за разлика от предвидената „абсолютна давност“ по отношение на публичната вземания, където държавата кредитор сама установява и сама събира вземанията си.

Известна е дългата продължителност на съдебните процедури у нас, особено в настоящия момент с предизвиканата криза от COVID-19, което ограничава възможността на кредиторите да установяват и съберат вземанията си в разумен срок.

Предлаганото законодателно разрешение новата давност по чл. 112а да бъде спирана по време на производството за установяване на вземането, не решава проблема. Много от производствата, съпътстващи удовлетворяването на кредитора, не са производства за установяване на вземането, а други производства, които нямат отношение към спиране и прекъсването на давността, удължават обективно срока, в който кредиторът може да се удовлетвори. Такива са производствата по отменителни искове, когато длъжникът се е разпоредил с имуществото си (чл. 135 ЗЗД), искове за нищожност на учредени обезпечения, претенции на трети лица по отношение на имуществото, спрямо което е насочено изпълнението (искове по чл. 440 ГПК), спорове между кредитори (чл. 464 ГПК) и много други производства. Тези производства се развиват по принцип при вече образувано изпълнително производство и висящността им обичайно води до спиране на самото изпълнение. Спирането на изпълнението, обаче, не е предвидено като основание за спиране на давността, включително на давността по предлагания текст на чл. 112а ЗЗД и на практика се оказва, че докато кредиторът е въвлечен в правни спорове относно имуществото, по отношение на което може да изпълнява, вземането му ще се погаси по давност.

3. Българският изпълнителен процес предвижда несеквестируемост на определена част от имуществените права на длъжника (жилището, вещите за обикновено употребление, машините, инструментите и пособията за упражняване на свободна професия или занаят, земеделски земи с определена площ, както и машините и инвентара за земеделско ползване на земеделски производители, определена част от доходите и сумите по банкови сметки и пр.), която несеквестируемост е предвидена в защита на длъжника, но същевременно препятства кредитора да удовлетвори вземането си в кратки срокове.

На практика ще се окаже, че е достатъчно длъжникът да забави във времето процеса, да запази несеквестируемите си имуществени права и вземането на кредитора ще бъде погасено по давност.

4. Предвидената давност по чл. 112а ЗЗД се дезинтересира от обстоятелството дали длъжникът е добросъвестен, или не. При несъстоятелността на физическите лица основен критерий за опрощаване на дългове е именно добросъвестността на длъжника – да е декларирал всичките си имущества и да е поел задължение за погасяване на поне част от вземанията през определен период от време. Предлаганата давност по чл. 112а ЗЗД не може да се разглежда като алтернатива на несъстоятелността на физическите лица, защото свързва погасяването на вземането единствено с изтичане на срока, което нарушава и принципа на справедливост в отношенията между кредитор и длъжник и ще се превърне в стимул за неизпълнение на задълженията – ако някой знае, че може и да не изпълни, ако достатъчно дълго време успее да се „опази“ от кредитора си, няма да изпълни, дори обективно да е в състояние да го стори.

5. Държавата у нас има особената процесуална привилегия да образува изпълнителни производства и да събира вземанията си по реда на ДОПК, в които производства хирографарните кредитори не са присъединени взискатели по право. Ако държавата е насочила изпълнение върху секвестируемите имуществени права, хирографарните кредитори няма да могат да получат удовлетворение от тях, ако продажбата се извърши в рамките на срока по чл. 191, ал. 1 ДОПК. Едва ако продажбата не се извърши от публичния изпълнител по ДОПК (за което кредиторът трябва да чака между 6 и 12 месеца), ще бъде възможно изпълнението по реда на ГПК, в което държавата е присъединен взискател за публичните си вземания и предвид привилегиите ѝ по чл. 136, ал. 1, т. 2 и т. 6 ЗЗД ще се удовлетвори преди хирографарните кредитори.

6. Аналогията с абсолютната давност при публичните вземания (уредена в чл. 171 ДОПК) е неуместна поради вече изтъкнатите причини – държавата сама установява и събира вземанията, има процесуалната привилегия да изпълнява по реда на ДОПК без участие на хирографарни кредитори.

Отделно от това абсолютната давност по ДОПК е предвидено да бъде спирана в хода на принудителното изпълнение в определени случаи – при спиране на делото по искане на длъжника (подобно на хипотезата на чл. 454 ГПК), при спорове между държавата и друга държава относно прилагане на спогодби (подобно на споровете между присъединени взискатели по чл. 464 ГПК), както и при разсрочване или отсрочване.

7. Фигурата „вечен длъжник“ у нас най-често е резултат от съвкупното действие на два фактора, които отдавна следваше да бъдат идентифицирани от законодателя като проблеми и разрешени по адекватен начин:

- изключително високият процент на законната лихва за забава, дължима при всяко забавено изпълнение на парично задължение, без необходимост да се доказват вреди от неизпълнението[1](лихвата по чл. 86 ЗЗД), и

- възприетото разбиране на ВКС по прилагането на чл. 76 ЗЗД (Тълкувателно решение по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС), че законната лихва подлежи на удовлетворяване в поредност преди главницата.

Така например при продължителност на съдебния процес относно вземането от 5 години, законната лихва върху главницата, за която е предявен искът, води до увеличаване на вземането с 50 % само за срока на висящото съдебно производство. Законната лихва продължава да се начислява и след образуване на изпълнителното производство. Това обстоятелство, ведно с приетата поредност на погасяване на задълженията (разноски, лихва, включително законна, главница), прави трудно, а в някои случаи и невъзможно, погасяването на главницата, която непрекъснато кумулира нови законни лихви, подлежащи на удовлетворяване преди нея. Така се създава всъщност фигурата на „вечния длъжник“ и оправданото недоволство в обществото, че колкото и да плаща, длъжникът непрекъснато дължи.

8. Давността у нас не се прилага служебно, което по дефиниция ще породи множество съдебни спорове за установяване несъществуване на вземания като погасени по нововъведената давност по чл. 112а ЗЗД.

На фона на законоустановената възможност общата 5-годишна давност да бъде прекъсвана с всяко изпълнително действие (така чл. 116, б. „в“ ЗЗД) и задължителното разбиране на ВКС, че постановките в Постановление на пленума на ВС 3/1980 г.[3] са изгубили значение (така т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 3 72014 г. на ОСГТК на ВКС), проблемите за съотношението между общата погасителна давност и специалната давност по чл. 112а ЗЗД ще доведат до множество проблеми в правоприлагането и значително увеличаване на броя дела и правните спорове.

II. Предложените текстове на Законопроекта са с неясно, непрецизно и очевидно противоконституционно съдържание.

1. Предложената редакция на разпоредбата на чл. 112а ЗЗД е изключително неясна и несистематична.

В разпоредбата на чл. 112а, ал. 1 е предвидено въведената 10-годишна давност да не се прилага при отсрочване и разсрочване на задълженията, без да е ясно това отсрочване или разсрочване кога следва да е извършено – преди съдебното производство, по време на съдебното производство, или по време на изпълнителното производство, съответно ако вземането се отсрочва и разсрочва, тече ли давността за отсроченото и разсрочено вземане.

Отделно от това отсрочването и разсрочването на задължението зависи не само от кредитора, а и от длъжника, така че при всички случаи отсрочването и разсрочването на задълженията ще бъде трудно постижимо, защото за длъжника ще е по-изгодно да не договаря с кредитора в очакване да изтече давностният срок. Това, от своя страна, ще увеличи риска на кредиторите – не само банки, но и всички други доставчици на стоки и услуги, ще трябва да предвидят компенсаторни механизми (увеличаване на цените на предлаганите услуги на всички потребители, увеличаване на лихвените проценти), което от своя страна ще има негативно въздействие не само върху финансовия сектор, но и върху цялата реална икономика и потреблението.

2. Разпоредбата на §2, която въвежда преходното правило относно заварените случаи, е още по-неясна, като наред с това е и противоконституционна.

Съгласно §2 от законопроекта „За заварените случаи давността по чл. 112а започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от момента на образуването му, а когато такова не е образувано ~ от момента на влизане в сила на акта, с който е признато вземането“.

На практика с тази разпоредба се въвеждат три различни режима по отношение на вземанията, възникнали преди влизането на разпоредбата на чл. 112а в сила.

Най-благоприятният режим е предвиден за вземанията, за които е образувано изпълнително дело – защото в този случай давността тече от момента на образуване на делото, а най-неблагоприятният режим е предвиден за тези вземания, за които не са образувани дела за установяването им – в този случай давността тече от изискуемостта на вземането.

Във всички случаи разпоредбата е противоконституционна, защото на практика въвежда „мигновена“ давност по отношение на тези вземания, за които от момента, в който е предвидено да тече нововъвежданата давност по чл. 112а (от изискуемостта, от образуването на изпълнително дело или от влизането в сила на съдебния акт), ако към момента на влизане в сила на закона са изтекли 10 години. Така се посяга по недопустим начин на частни вземания, които от икономическа и правна гледна точка са частна собственост, която съгласно чл. 17, ал. 1 от Конституцията е неприкосновена и може да бъде отнета единствено срещу предварителното заплащане на равностойно парично обезщетение.

Тази разпоредба преурежда режима за погасяване на частни вземания, като по недопустим начин посяга на собствеността на частноправни субекти, което е и нарушение на чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

Отделно от това, разпоредбата ще има за последица поставяне в неравностойно положение на различни кредитори съобразно процесуалната фаза, в която се намира производството по установяване и събиране на вземането. Така например кредитор, който към момента на влизане на закона в сила е на 4-тата година от изискуемостта на вземането и предяви иск, ще има 6 години занапред да събере вземането в рамките на изпълнителен процес (защото по време на съдебното производство давността няма да тече). За разлика от това, кредитор, който вече е установил вземането си по съдебен ред или се намира в по-напреднала фаза от удовлетворяването си като вече е образувал изпълнително дело непосредствено преди влизане в сила на закона, ще има възможност в 10-годишен срок от образуване на изпълнителното дело да си събере вземането. Това е класически пример за неравноправно третиране на кредиторите, което освен че е несправедливо, води и до непропорционално ограничаване на правата на кредиторите и създава несигурност в гражданския оборот.

Припомняме, че и през 2017 г. ГЕРБ опита да прокара идея за 10-годишна абсолютна давност за граждански дългове с промени в Гражданско-процесуалния кодекс, но идеята беше критикувана и така и не се осъществи. Законопроекти, регламентиращи фалит на частни лица, са предлагали почти всички политически сили в годините, готови законодателни текстове проекти имаше и на Мая Манолова, докато беше омбудсман, и на "Движение България на гражданите" (партията, учредена някога от Меглена Кунева - б.р.), който даже мина на 1-во четене в Народното събрание, но дотам. 

По темата има специална европейска директива, която задължително трябва да бъде претворена в родното законодателство, в противен случай може да има наказателна процедура за страната ни. Директивата бе приета в началото на 2019 г.