„Той знаеше, че през войната е извадил късмет. Ружа се сещаше за това, когато лежаха в стаята му, а тя понякога докосваше белезите, обезобразили неговите гърди, и бучките по ребрата, гдето бяха зарасли строшените кости. Дамян не забравяше, че му е провървяло, не искаше да насилва съдбата си. Върна се от Германия с пресен белег на рамото, и пак я заблуждаваше, че е от преди. Той вярваше, че е способен на повече, да даде повече в този живот, отколкото да се залага срещу нечии куршуми. Искаше да работи, да изкове орисията си, не да я търпи. Търпеливи и безмълвни са скотовете. Човеците искат да оставят следа в този свят. Истинските хора го искат. Най-истинските го постигат.“

През есента на 1924 г. Дамян Харитонов – българин от Битоля, ветеран от Първата световна война и групов началник в „Обществена безопасност" – е изпратен на специализация в Берлин за борба с контрабандата и тероризма. Заедно с колегата си Андрей Хранов детективът е въвлечен там в разгадаването на афери, чието начало го връща към събития от преди 30 години, когато на власт е Стефан Стамболов. Клането на министър-председателя, дело на македонски харамии, неочаквано осветлява Харитонов относно интереси и сили, които още тогава настървяват Българо-българската война. Нейният все по-фатален заложник се оказва познатата му от детинство ВМРО...

Клуб Z публикува откъс от "Царят на татарите" на Маргарит Абаджиев (ИК "Прозорец")

- Пишете ли стихове? – попита Мах, когато се настаниха от двете страни на масичката. Кожените кресла в кабинета му изскриптяха приглушено. Прислужникът ги остави и затвори вратата. 
- Аз ли дали пиша стихове? Защо? – върна въпроса по навик Харитонов. 
- Иначе няма да разберете Стамболов. За да ви стане понятен, трябва поне да сте писали някога стихове. Като още безброй младежи. 
- Не съчинявам, не. Да не би Стамболов да е писал?
- Разбира се! Та той е издал стихосбирката си съвместно с Ботев! Не знаете ли?
- Не вярвам!

Мисълта, че диктаторът е писал стихове, неочаквано развесели младия българин. Той се усмихна широко. 
- Струва ви се несериозно ли? – домакинът го наблюдаваше с интерес. 
- Не, но някак... имам друга представа за тази личност – власт, воля, непреклонност. 
- Та точно това представлява и поезията. Господарят се разпорежда с хората. Поетът обаче владее духовете. Само едни първокласен поет може да стане велик държавник. Макар и благородник, Фердинанд не е поет. Ето защо се провали и като цар, и като владетел. 
- Вие смятате Стамболов за велик държавник?
- А вие не?
- Неговата политика погуби Македония!
- Не, неговата политика щеше да спаси Македония за България. Тъкмо затова го и убиха. 
- Не виждам логиката. 
- Очевидно, липсва ви информация. Не разбрах как точно мога да ви бъда полезен. От легацията не казаха нищо определено. 

Харитонов предаде накратко какво го е довело в Германия, как го натовариха със следствието по смъртта на Потьомкин, за изчезналите документи. 
- Има изчезнали документи? – оживи се Мах. – А някакви ценности?
- Фердинанд не споменава пари или ценности. Само откраднати книжа. 
- Вие бяхте ли в Кобург?
- Още не. Аз официално нямам служебни правомощия тук. 
- Разбирам. Немската полиция държи ли ви в течение?
- Не съвсем. Всъщност никак. Разчитам само на себе си. 
- Както гласи пословицата: вие сте в небран бостан. 
- Именно. Запомнили сте я. 

Харитонов изучаваше своя домакин, следеше речта и жестовете му. Висок, още държелив мъж около седемдесетте, изправена стойка, която истинските офицери запазват до гроб. Дори в креслото не се отпускаше. Подредена бяла коса, сресана назад, дълга заострена брада и мустаци, каквито се носеха преди войните. Кръгли очила с металически рамки, през които струеше синеок поглед – дружелюбен, но зорък. Отсечен, точен изговор, редящ мислите в каре, верига и шпалир. Така говореше немски кадрови военен, военен кореспондент, а после и дългогодишен журналист. 
„Ако Дон Кихот беше съвременен германец – помисли си Дамян освежен, - навярно би приличал на Рихард фон Мах.”  Съпоставката до него с ниската набита фигура на Стамболов го развесели още повече. 
„Кадърен и способен македонец – рече си отсреща Мах, – но налъган от пропагандата. Може да му се вярва... донякъде.” 
- Изчакайте ме за момент!

Домакинът стана и излезе от кабинета си. Харитонов чу как в коридора се отвори друга врата, сетне всичко утихна. Гостът запали цигара и се озърна с опознавателна цел. 
На отсрещната стена се простираше голяма карта, в която градове, планини и реки бяха обозначени на немски. До болка познати на Дамян – от Цариброд до Цариград, от Шар планина до Тулча, от Солун и Бяло море до Видин и Русе. Вместо Битоля се четеше „Monastir”. Едри, едри като петна плиснала кръв червени букви се извиваха в дъга, където пишеше „BULGARIEN”. 

В съществото му мигом се взривиха спомените – канонадите, огненият кикот на картечниците, „Напред, момчета, по пет на нож!”, фонтани пръст, сеещи парчета жежка стомана, хапещи като драконови зъби, виковете на другарите: „Братя, умирам! Простете, момчета!”, гаснещите погледи на войниците, които залязваха в посивели клепачи, бледи като смърт, бледи като чиста съвест, сълзите на вдовиците в очите им от слюда, изплакани, мътно синкави, невиждащи, черните забрадки на осиротелите сестри и майки, цяло море от черни забрадки, Черното море... 
„BULGARIEN“ сред Черното море... Харитонов поривисто смачка остатъка от цигарата си в пепелника. Ръцете му трепереха, в устата си усети онзи вкус на плесенясали сухари, който у него остана свързан с войната. Младият мъж се изправи и отиде към прозореца, втъкна ръце в джобовете на панталона си. Те инстинктивно се свиха в юмруци. 
Домакинът се върна в кабинета. Харитонов се обърна рязко, Мах забеляза метежното му изражение. Старецът хвърли поглед на картата и рече миролюбиво:
- Оставете това сега. Разполагате ли с време?
- Днес ли?
- Да, сега. В следващия половин час?

Харитонов кимна, защото видя в ръцете на домакина една книжка, старо издание. Вдигна вежди в почуда, когато я пое и прочете на корицата „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”. Книжка първа. Букурещ 1875 година.” 
- Попадна ми случайно у един букинист в Триест. Късметът беше мой. 
- Давате ми да я прочета?
- Дано не ви засегна, но предпочитам да не се изнася от дома ми. Можете да четете тук, налага се да разпоредя  нещо. Не се притеснявайте, чувствайте се у приятел. Не вярвам да се забавя повече от половин час. После ще говорим на вечеря. 

„Песни и стихотворения” от 1875 г., кой би повярвал?! Дамян отново се отпусна в креслото, разтваряйки внимателно малкото книжле. Всичко 72 страници. Първата, основна част бе Ботйовата, с шестнадесет стихотворения. Погледът на българина следваше заглавията по реда им: „На прощаване в 1868 г.” , „До моето първо либе”, „Делба”, „Елегия”, „Майце си”, „Към брата си”, „Странник”, „Борба”, „В механата”, „Хаджи Димитър”, „Моята молитва”, „Гергьовден”, „Патриот”, „Пристанала”, „Зададе се облак темен” и „Ней”. 

Дамян познаваше нещичко от тях. Малко посрамен, той разгръщаше страниците и се зачиташе напосоки. Когато уталожи любопитството си, захвана да чете творбите изцяло. Ботйов – лудата глава, душата харамийска, любов и омраза като лава, родолюбие като напаст, изблици гений сред душевни стихии – стръвен, наивен до плач, решителен до безумие, дързък до глупост, често невнятен, още по-често руган, но и все по-уважаван, от мнозина обожаван. 

Четецът се трогна. Той не разбираше от стихове, но това не беше баш поезия, а признания на човек, отрано понесъл кръста си и стремглаво напредващ към лобното възвишение. 
Та Ботйов изразяваше преди всичко българската страст – бързо пламваща, още по-бързо гаснеща, чиста в намерения, но неориентирана, пилееща се всуе, без грижа, виждаща целта си ясно, но пътя в мъгла, безстрашна, но неорганизирана, жадуваща за свобода, но и готова да я загърби. Страстта е мрачна енергия, тя не е добродетел. Ето защо предимно руши, а твърде рядко създава. Единици са онези, способни дълго и безнаказано да впрягат бесните ѝ коне за художествена бран. Ботйов успяваше в едва двадесетина стихотворения, но тя бързо го отвеждаше на среща със съдбата. 

И страстта, както свободата, дъщеря си, е черна вдовица, храни се с мъжка кръв. Страстта пие живота от човешките същества, гони съня, трови дните им. Страстта покой не знае, догдето не изцеди всичко от своите подчинени духове. Това е бил благословът и прокобата на Ботйов – страстта му към свобода. Творчеството не може да я уталожи, то й дава самоличност, пулс и топлота, прави я разбираема. Не я облагородява обаче, нито я отслабва. Няма да миряса, догде не отдели главата от раменете му. После пък ще се затули в неговата поезия и публицистика, за да дебне нови жертви. Първата от тях е Захарий Стоянов. Втората е дъщерята Иванка. Третият бе Пейо Яворов. Има и още, такива като Никола Обретенов. 

Страстта е несломима мощ, тежко томува, който не съумее да се настрои към нея; тя просто го попилява, без жалост и без извинения. Ето кое прави образа на Ботйов толкова неповторим. Той е непреклонен, но хаотичен, стихиен, което за кратко успява да накали и у четниците си, но повече от това не умее. Там страстта ще го награби и унищожи. Поетът не може да й противостои.