В края на една неочаквана година, в която преживяхме от всичко накуп - страх, начало и край, любов и съпричастност, Клуб Z се обръща към обичани български писатели и хора на духа за това как те видяха отминаващата година. И, разбира се, какво да очакваме. Йордан Велчев е писател, поет и журналист. В Пловдив го наричат Данте. Автор е на тритомника "Балканският човек", монографията "Градът или между Изтока и Запада ХIV-ХVII век", както и на няколко стихосбирки. 

Какво беше човешкото лице на 2020-а?

Каквото е било винаги по тия места на тежки морални дефицити и тържество на разпадаща се държавност – лицето на умния и талантлив човек - емигрантът в собствената си родина, един нежелан свидетел. И най-мразеният. От хората на посрещаните с радостни възгласи заробвания. За всеки един от които важи онази написана върху пожълтяла хартия със зелено мастило фраза, а именно: той мина през толкова превъплъщения, че накрая загуби всякакъв образ. 

Какво искате да забравите?

Българинът и през 2020-а има проблем с помненето, не със забравянето. Точно поради това и днес  робството все така държи малцина, а мнозина се държат за него. И забравата си остава патерица на морала да славославяш оковите си. И да се самооблащаваш в една застинала в бутафорна героика поза, че предавайки гъвкавост на същите тези окови, се освобождаваш от тях. 

Ако беше литература, какъв жанр щеше да бъде 2020-а? 

COVID-19 сякаш дойде, за да ни напомни, че „ако“ и „щеше“ не съществуват,  има само „сега“ и „тук“.  Едното е напразно да поддържаш човека да не падне от своите химери. А второто – най-после да се съюзиш с живота така, че думите да насядат край теб в ритуала на библейските си значения: свобода, чест, достойнство. Думи, които не са заместими, най-малко са литература и нямат жанр

Как се отразява изолацията заради пандемията на четящия човек?

Четящият човек никога не е в изолация и самотен, напротив – където и да стъпи, както знаем от древните текстове, той винаги стъпва по сто пътеки.

А на пишещия?

Той така си живее.

Каква ще бъде 2021-ва?

Напоследък все по-често препрочитам Илия Бешков и не ми се иска и за 2021-ва да е прав, когато казва, че човек трябва да има деца, за да знае доколко се забива ножът. И да определя все така  България като „най-трагичната земя, която ние трагично сме залюбили“.

А каква според вас трябва да бъде 2021-ва?

Да убием най-после въздесъщия Ковид Бай Ганьо в себе си, „заплашващ всекиго и от всичко изплашен“.