За по-малко от 32 години след падането на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. България е имала 18 правителства. Това ще рече, че на едно правителство от този период се е падало да управлява средно малко под година и девет месеца.

Пет от тези правителства са били служебни. Ако ги изключим, на политическо правителство, дошло на власт с избори, се падат по две години и половина.

Очевидно е, че за такъв срок не може да бъде изпълнена никаква програма. А за преобразованията, от които страната ни все още се нуждае, и един четиригодишен мандат не стига.

Защо са толкова краткотрайни българските правителства? Вероятно могат да се намерят много обяснения, като започнем с преходното състояние на обществото, шоковите промени, неизбежните трудни решения, международните фактори и се стигне до бавните промени в манталитета и в политическата култура.

Не можем да не забележим обаче един повтарящ се мотив в повечето смени на властта в България. В мнозинството от случаите те са резултат от протестен вот. Избирателите са отишли до урните по-скоро за да се отърват от някого или от нещо, отколкото да инвестират в бъдещето.

Характерно за българското бъдеще (разбирано като надежда) е, че винаги е далечно. То принадлежи на идните поколения, на децата. Българинът цял живот "се трепе" за тях. Живеещите добре тук и сега са едноцифрен процент.

За да направим дългия разказ къс, трябва да отбележим, че до голямата финансова и политическа криза през 1996-1997 г. смените на леви и десни в управлението (тогава обозначавани като "двуполюсен модел") се движеха от преобладаващо отрицателни мотиви - сините идваха да махнат червените и червените се връщаха да махнат сините. Ключови думи на този период бяха "разграждане", "смяна на системата", "метла".

Това беше естествено, тъй като преходът по необходимост беше градивно разрушение - болезнена раздяла с миналото, върху чиито развалини да бъде построено по-добро бъдеще. Но до него все оставаше много време.

Правителството на СДС дойде на власт през април 1997 г. в резултат на най-мощния отрицателен вот в посткомунистическата история на България. Спойката на т.нар. реформаторско мнозинство не беше нищо друго освен общото признание, че страната трябва да се освободи от катастрофалното управление на БСП. Оттук нататък разбиранията за бъдещето бяха различни. И това пролича през следващите години.

През тях управляващите имаха на своя страна два силни положителни мотива - членство в Европейския съюз и НАТО, т.е. перспектива за благоденствие и сигурност, присъединяване към мечтания "бял свят".

То обаче означаваше на първо място болезнени реформи, чиято политическа цена беше краят на СДС и на неговото правителство - първото в прехода, което успя да се задържи на власт цял четиригодишен мандат. Това беше и краят на т.нар. двуполюсен модел.

Симеон Сакскобургготски, детронираният от комунистите монарх в изгнание, се върна в родината си и в нейната политика също на гърба на отрицателен вот срещу познатите политически сили и свързаното с тях статукво.

Сакскобургготски въплъти мита за "спасителя отгоре" - ограбения от историята аристократ, който се завръща във владението си, за да възстанови справедливостта, да измете копрометираната местна политическа фауна.

Царят обаче падна нейна жертва. Неговият положителен мотив, онези магични "800 дни", за които той прогнозира, че "ще се оправим", се оказа криворазбран и живя кратко, но включи приемането на България в НАТО (2004 г.) и подписването на договора за присъединяване към ЕС (2005 г.).

Мъчителният период на т.нар. тройна коалиция (2005 -2009 г.) видя плода на започнатите от Костов реформи - присъединяването към ЕС (2007 г.), но и разцвет на корупцията и олигархията, които подготвиха нов протестен вот, докарал на власт най-дълго управлявалия досега министър-председател Бойко Борисов.

Петдесетият ден на протестите срещу правителството на Бойко Борисов в София. Снимка БТА

Той беше новият митичен спасител, но вече "отдолу", здравото момче от махалата, "Ивайло" от Банкя, дошъл да изрине поредното омразно статукво, което сам определи живописно като "лайно в целофан".

Преди Борисов обаче, още преди ракетата му носител към върха на политиката - царя, - в България се случи нещо фундаментално важно - валутният борд. Той означаваше, че в замяна на спасителните заеми от МВФ страната ни се отказа от избора на икономическа политика. Лявото и дясното останаха фрази, кънтящи между железобетонните стени на един тесен фискален коридор.

Изборът вече не беше между политики, а между лица - кой изглежда, че може най-добре да направи неизбежното.

Не знам дали някой забеляза, но с идването на Бойко Борисов, поне сред управляващите, изчезнаха политическите речи. Те бяха заменени от саундбайти. Борисов мотивираше и продължава да мотивира не с програмни слова и визии, а с рязане на ленти по телевизията и с крилати фрази.

Половината от посланието му през последните десет и кусур години е: Където другите говорят, аз правя. При това той не прави леви или десни неща. Той прави магистрала, метро, завод, детска градина, газопровод.

Другата половина от посланието е заплашителна: Ако ме махнете, правенето свършва, парите от Европа за него - също, и се връщат "комунистите".

Достойнството на тези послания е, че са ясни, прости и е трудно да им се намери също толкова нагледно, ясно и материално опровержение. Това означава, че те все още стигат успешно до мнозинството от избирателите.

Макар и да се води "християндемократ", Борисов дойде и си остава отрицание на идеологиите. Това отрицание се нрави на недоверчивия българин, но си остава отрицателен мотив за поведение. То е "не" без "да".

Опозициите на Борисов, особено извънпарламентарните, са обаче още по-негативно настроени от него. Тяхната програма стига до "О-став-ка!" По-нататък е: "Ще видим."

Трайната отрицателна мотивация на българското гласуване означава, че то не произвежда бъдеще, а само възпроизвежда миналото, т.е. правителства, чиято програма максимум е да оцелеят. И да зададат на избирателя страх от опозицията си.

Това не могат да бъдат устойчиви и дълголетни правителства. Просто няма за какво да бъдат такива - няма хоризонт, няма далечна цел, няма критерий, по който да бъдат мерени успехите и неуспехите им. В тяхна главна функция, по сполучливия израз на Харалан Александров, се превръща това да бъдат мразени. Който носи повече на омраза, той управлява по-дълго.

Испанският философ Хосе Ортега и Гасет нарича нацията "общ проект за бъдещето".

"Бъдещето не е абстрактно хронологическо понятие. Бъдещето е главният първостепенен орган на човешкия живот. Животът е действие, насочено към бъдещето. Всеки един от нас е най-вече и преди всичко бъдеще... Всичко останало, настояще и минало, възникват у човека с оглед на предстоящото. Оттам и фактът, че нищо по-лошо не може да сполети хората и или техния народ от това да понесат ампутация на този жизнен орган, който е бъдещето. То мобилизира нашето същество, дисциплинира ни, създава морала ни. Без бъдеще както човекът, така и народът се деморализират, губят чувство на достойнство."*

Така че краят на омразното българско статукво едва ли ще дойде с поредния отрицател или протестър. Той ще дойде с този, който събере мнозинство около общ проект за бъдещето. Който, разбира се, включва, но не спира до бъдещите релси, бъдещите тръби и бъдещия асфалт.