Напоследък много модерно стана да си играем на буквички – главно Д като държава или главно Б като България. Или Д като Делян (Пеевски) и Б като Борисов. П като Пазарджик, като победа или като поражение…Войната на буквите почти.

Когато се появи някой, и то не Кой да е, с претенция за държава с главно Д и когато мине се, не мине няКой от властта – например номиналният вътрешен министър, се изтъпанчи и започне да обявява, че вече всички ще видят, че има държава; когато се заговори за врагове на държавата и когато политически опоненти се държат в ареста в името на защитата на държавата; когато закони устремно се променят, за да паснат на определени интереси; отнемат се правомощия; шефове на силови структури действат по поръчка и подават информация към властите избирателно, все в името на държавата; ВКС твърди, че главният прокурор не е легитимен, но той си държи поста; в пространството се пускат мракобесни идеи за затвор и преследване, картината леко се замъглява. Ако следваме играта на букви, полезна за децата, които учат азбуката, главното Д все по-малко звучи като демокрация и все повече като диктатура.

Засега обаче все още сме в преходната фаза – на държавата с главно Ф.

В случая Ф не е F от онази четирибуквена доста популярна и не съвсем благоприлична английска дума. Но би могло да бъде. Нещо като провалената, скапана държава.

Не е и Ф като Феномена – държавата на Феномена – да си го спомня Доган, но би могла да бъде. Даже може би вече е.

Не е Ф като фалирала – да чукнем на дърво, но би могла да бъде и тогава ще стане Р като Румъния.

Не е и все още Ф като фашистка – макар че натрупването на тенденции е тревожно.

Ф-то е за фасада – фасадна демокрация. Този термин не е нов, поизхабен е даже. ГЕРБ на Бойко Борисов разработва този тип фасадна либерална европейска демокрация от години и самият бивш премиер беше довел уменията си до филигранно ниво, добре му се получаваше дълго време – така хубаво опаковаше демокрация, зад която имаше какво ли не – олигархични интереси, завладени институции, НЕмедии..., че дори покойният Кристо би му завидял на творческите похвати.

Номиналният премиер

Фасадната демокрация вече е доведена до нови висоти – фасаден премиер, на когото някои по-учтиво му викат номинален, а някои по-големи грубияни направо го наричат марионетка, пудел и т. н. Номиналният премиер Росен Желязков (да бъдем учтиви) официално стои начело на МС, представя държавата в чужбина, където убедително и със сложни изречения говори на английски език за европейския и евроатлантическия път на България, която е последователен и лоялен партньор на ЕС, НАТО и САЩ. А когато тези сили са във вътрешни противоречия - на всичките едновременно, защото България винаги има последователна външнополитическа позиция – и това е липсата на позиция. Също така при нужда България може да бъде партньор и на Китай, и на Русия, и на който и да е съмнителен режим, въпреки че сме демократи докрай – все ще се намери някое кученце, някой поток…. Вътре в страната номиналният премиер е зает с две основни неща – в началото на заседанията на МС с твърд глас да дава разпореждания на министрите, които всъщност чакат и изпълняват нечии други разпореждания, и да отговоря експресно на заплашителни и разпоредителни писма (примерно да разреши водната криза за ден-два) от онзи, който държи ключа към мнозинството, държавата с главно Д и санкциите за корупция от САЩ и Великобритания.

Номиналният премиер има известни проблеми със субординацията – тъй като може да получава указания от своя лидер на партия (дали е фасаден) и вживяващ се като същински премиер Бойко Борисов, но най-вече от ДП (Делян Пеевски, макар и абревиатурата има и своето разчитане като „Държавното Предприятие“). Въпрос - ако Борисов дори и за пред камерите влезе в противоречие с Пеевски, къде ще е Желязков?

Трагичният герой

Борисов на различни нива все така иска да е официален премиер и да ходи да се снима той с Тръмп и Мелания, а и по други причини – най-малкото, защото е убеден, че най-добре знае как се правят нещата, а и същинската власт му носи повече гаранции, че правораздавателната система няма да се заинтересува от него (не че, разбира се, има защо). Той постоянно изглежда притиснат – измъчван, че знае най-добре как се прави, а не му дават, но най-вече от настъпателността на главното Д, от опасенията, че нещата напълно ще излязат извън контрол и че ще се отиде извън зоната на фасадността и привидността, където той вече няма да е необходим. Той се разкъсва между усилието хем да изглежда значим, което е все по-трудно постижимо, и необходимостта да лавира между все по-припряно искащия да бъде на светло във властта (цялата) Пеевски и осъзнатостта, че е по-добре фасадата да се крепи – толкоз години това е била напълно успешната формула за успех на ГЕРБ.

Борисов, освен това, трябва да внимава и да не се окаже по изпитана вече схема НЕлидер на собствената си партия – завладяна от Пеевски, който показа, че знае как се прави. Дали Пазарджик не е малко показнО?

Така че на бившия премиер не му е лесно да крепи привидността – пробва се, като твърди как той лично не одобрява варненският кмет Благомир Коцев да стои в ареста, веднага би отбой от скандалния законопроект на ИТН и накара да бъде изтеглен, поне на думи се възмути от предложенията на Румен Христов да се ограничи президентът от политиката за две години…От друга страна е съмнително колко на своя глава и със своя воля действат и от ИТН, и от СДС – дали нещо се тества, дали не се отклонява публичното внимание.

Не може съвсем да се оттърси и от вживяването в ролята си на спасител – той "намира" парите в предизвиканата транспортна криза в София, той се предлага да помогне за боклука…,  той "дава" своите 66 гласа (депутатите от ГЕРБ) .

Тази му роля, която да напомни за отминалото величие, силно се бие с другия му образ, разкрит в статията на "Уолстрийт джърнъл" - на посредник (но не в добрия смисъл на думата). В скандалното предлагане на Тръмп-младши на активи като "Лукойл Нефтохим Бургас" и "Турски поток"  ("Балкански", както Борисов предпочита, или руски за по-точно) срещу отпадане на санкциите по "Магнитски". За "моите хора" и въпреки опита му за омаловажаване с типичния му небрежен похват и лека делюзия за вечерята със "сина на мой приятел" (Тръмп, който вероятно и не подозира за съществуването на този си приятел). Тази твърде непочтена ситуация е много показателна. Борисов все повече лъсва като трагичен герой – от онези, които имат много ограничен избор, и той е сведен до нещо от рода на: затвор или ще ми лижеш подметките, докато ми е кеф (образно казано).

Така се очертават и зависимостите между бившия премиер, който много иска да е и настоящ, и онзи, който работи неуморно за хората (кои хора?) и това са отношения между сеньор и неговия васал, добре познати от феодализма.

Какво пречи на властелина на завладяната държава

Премиер №3 е същинският управник, властелинът на завладяната държава, но има някои неща, които все още му пречат да изгрее с целия си блясък и да установи недемократичен режим по своя мярка. Защото той иска да бъде на светло, окъпан в признание и отмъщение, да коли и беси легитимно.

Този велик евроатлантик, напоследък прероден тръмпист от последния ден, е все по-съсредоточен в усилията си да се хареса на Големия брат, в отчаяното си желание да отпадне от неговото иначе „бляскаво“ и „неопетнено“ реноме добавката – санкциониран за корупция по закона „Магнитски“. Явно за да гради безпрепятствено държавата с главно Д. Вероятно защото ако ще завзема цялата власт и официално, извън сенките и полусенките и „подкрепата“ за правителството, като премиер някак ще е неудобно да е политик със санкции за корупция от Великобритания и САЩ, а и за бизнеса на този доскоро почти „безсребърник“ не е добре.

Този стремеж да бъде реабилитиран е почти толкова силен, колкото поетапното завладяване на държавата (в която най-доброто предстои). И докато второто му се получава с ускорени темпове, без чак толкова сериозни препятствия (понякога само на пътя му се изпречва по някой досадник - като несхватливия кмет на София и още по-инатливи софиянци, които отказват упорито да разберат къде е хубавото) и с любезното съдействие на ГЕРБ и компания, прокуратура, силови структури и спецслужбите, от Вашингтон не щат и да знаят (засега) за този Феномен …

Не от чак толкова принципни позиции за битка с корупцията или величави ценности за браненето на демокрацията по света администрацията на Тръмп упорства да забележи тази видна балканска политическа персона. Персоната вероятно скръбно си казва – как за съветника на Виктор Орбан може, а за мен – йок. Просто си има процедура и горе-долу така стоят нещата, че най-лесно е самият Тръмп да каже „махнете санкциите“. Тръмп досега не е дал признаци да знае за съществуването на България, камо ли на Делян Славчев Пеевски.

Онзи, който денонощно мисли за хората, обаче много, ама много се старае. Неговият тръмпизъм рязко избуя с връщането в Белия дом на бившия президент. Тръмп заговори ласкаво за Путин в началото и кастреше Зеленски, Пеевски започна да обяснява нещо за спиране на помощи към Украйна и оглеждане за приоритетите на „хората“.

Тръмп громи Джордж Сорос като източник на всички злини, Пеевски е насреща с реч срещу българските соросоиди, които 35 години с напъните си за прозрачност и законност рушат устоите на българската демокрация. Обяви Тръмп, че ще съди над 90-годишния Сорос-старши и сина му Александър, в България Пеевски от ранни зори беше готов със заклеймяващо изявление и заприготвя парламентарна комисия.

Тръмп сразява медии, които го критикуват и даже нарежда кого да уволнят, Пеевски това отдавна го е докарал до по-големи висоти, направо си е купил, каквото му трябва – сайтове, телевизии, независими анализатори, които сами си казват, че нито са независими, нито анализатори, но обичат да посещават кабинет 222А в парламента…Тук даже, както става при старателните ученици, лидерът на ДПС-НН е надминал идола си…

И Тръмп, и Пеевски са толкова бизнесмени, колкото и политици. Гледат на публичния ресурс като на техен личен и го усвояват. Тръмп ще прави Америка велика отново, Пеевски строи държавата Д. Лидерът на „новото начало“ толкова иска да заслужи милостта на Големия брат от Америка, че е готов на какво ли не. За да гради своя проамерикански облик, дори и с променящи се геополитически декларации или с предложения чрез посредник на разни „скромни“ активи като „Лукойл“. Каква е играта - Тръмп е търговец, предложете му нещо за купуване, което може да го заинтригува. Тръмп казва, че не трябва европейците да купуват руски газ и петрол и номиналният премиер Росен Желязков веднага реагира в съгласие. После се готви спешен закон, с който решението за купувачите на "Лукойл" да е ограничено до правителство и ДАНС, чийто шеф ще е правилният, след като съответните правомощия бъдат отнети от президента. Или както синтезира Емилия Милчева в статия за ДВ "сделката е тест дали България ще защити своите национални или чужди интереси. Добре ще е, ако управляващите дефинират какъв е националният интерес. С частните всички сме наясно".

"Купувачът трябва да бъде от държава, която е наш съюзник и е от НАТО, а не да обслужва интересите на Русия", веднага излязоха с добре звучащ мотив верните на лидера депутати от ДПС-НН. Какво обаче се крие зад тази толкова правилна и привидно достойна за подкрепа позиция, в която отново геополитическата ориентация на страната и големите задачи се използват за частни интереси, но под благовидна маска? Освен подозрението, че така тежката дума при продажбата остава за Пеевски, това отново е опит и да се пере имидж. Ако зависимостта и интересът му беше свързан с Путин, енергията на доказване и постилане, щеше съвсем безпроблемно да бъде пренасочена към Кремъл, да не се залъгваме, че лидерът на ДПС-НН се интересува от националния интерес или сигурността на Европа, или ограничаването на руското влияние на континента. 

Така Делян Пеевски все повече заприличва на Георги Димитров, „вождът и учителят на българския народ“. Откъде-накъде? Очевидно не е визуално или биографично. 

И, да, колкото и някак странно на пръв поглед да изглежда от цялата тази нездрава привързаност на Пеевски към Америка на Тръмп, наколенките и нагаждачеството, лидерът на ДПС-НН все повече напомня точно на Димитров – и в отношението към Големия брат, но основно в опита да завладява държавата, да унищожава демократичните институции и да създава доста извратен култ към личността си – почиващ на страх и зависимости.

Кой е Георги Димитров

Т. нар. герой от Лайпциг е краен и надъхан сталинист, живее години в СССР по времето на доведения до крайности на репресиите и избиването на враговете на народа тоталитарен режим при Йосиф Сталин. Димитров участва активно в очернянето на противниците на сатрапа, чистки и доносничество.

След деветосептемврийския преврат през 1944 г. Георги Димитров си стои в Москва известно време, което не му пречи да е избран за член на Политбюро и председател на Централния комитет. Той лично координира работата на т. нар. Народен съд, нарежда „да се създадат специални трудови лагери за тази измет“. Смята, че „никакви съображения на хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля“. Преследването, избиването на политически противници, унищожаването на политическите партии и техните лидери, съответно, премахването на независимите медии и т. н. във всички стъпки на налагането на режим, който копира сталинистката власт в СССР – той играе водеща роля. СССР се следва във всичко – огромната репресивна машина, еднопартийният модел, унищожаването на независимата съдебна система, на свободните медии, налаганият култ към личността, пропагандата, промиване на съзнанието от ранна възраст. Общата атмосфера на страх, подчиненост и липса на свободна воля - "пръв учител Димитров", както се натяква в една от песните на режима. Такава е България при Георги Димитров, същевременно той трепери пред Сталин, няма проблем и да провъзгласи македонска нация и да даде Пиринска Македония, което все пак по стечение на обстоятелствата и за щастие не се случва. 

И да - Георги Димитров свърши като мумия насред центъра на София. Там, където беше мавзолеят сега има празно място, свободно е. Пеевски има още известен път да измине, докато докара нещата до държавата с главно Д, която много да напомня България при Георги Димитров (също с главно „Д“ – като се замислите), но опасно устремно се носи и взема петилетката за една година (ако се придържаме към реториката на соцепохата). Преследване на неудобните политически противници, арести, разпити, натиск от овластени институции, овладяване на полиция, прокуратура и с опити и към съда, резки законодателни промени, нагодени спрямо нуждите на един или няколко, използване на законите за политически, икономически и лични цели, напълно потъпквайки безпристрастността на Темида, закани и стъпки към рестриктиране на останалите опозиционни медии…Снимки пред герба и още снимки пред герба, благодарности и поклони, държавна охрана, държавна лимузина, превъзнасяне, страхопочитание, пропагандната машина бълва... 

Въпросът от по-малко значение сега е дали Борисов е Васил Коларов на Пеевски и дали Пазарджик е началото на края за ГЕРБ.

Фасадната демокрация вече е в зрелия си стадий, след който обикновено следва упадъкът – това е рухването на фасадата, вече яко пропукана, и отзад все по-силно започва да блести в цялата си съмнителна прелест обикновен авторитаризъм.

Така че главното Д най-вероятно е съкращение от Голямо Дъно.