В началото на 2021 г. на книжния пазар ще се появят редица нови издания на прочутия английски писател, журналист и критик от първата половина на XX в. Джордж Оруел. Причината е, че авторските права за неговите произведения вече са свободни. Най-известните му романи „Фермата на животните“ и „1984“ вече са обявени за публикуване от няколко издателства у нас. От „Кръг“ обаче са избрали да издадат две по-малко познати, но също толкова емблематични книги на автора. „Не оставяй аспидистрата да увехне“ и „Глътка въздух“ излизат в оригинал съответно през 1936-а и 1939 година.

„Глътка въздух“ е ироничен и ведър роман. Веднага след публикуването си през 1939 година книгата се приема за абсолютен шедьовър и до днес се радва на голям интерес.

Представяме ви откъс:

Ниско над нас летеше бомбардировач. В продължение на минута-две той поддържа скоростта на влака. Срещу мен седяха двама мъже с дрипави палта, навярно търговски пътници, но от най-долна ръка – от ония, които обикалят да набират абонати за вестниците. Единият четеше „Дейли Мейл“, другият – „Експрес“. По държанието им разбрах, че ме вземат за човек от тяхната черга. В другия край на вагона двама съдебни чиновници с черни чанти водеха разговор, изпъстрен с разни юридически термини; с това искаха да впечатлят останалите и да покажат, че те не са от стадото.

Гледах гърба на къщите, които прелитаха зад прозореца. Линията от Уест Блечли в по-голямата си част минава през бедняшки квартали, но гледката към малките задни дворчета, сандъчетата с цветя, плоските покриви, където жените простират прането, и клетките за птици, окачени по стените, навява покой. Грамадният черен бомбардировач наклони криле и с рев се отдалечи напред, но тъй и не можах да го видя. Седях с гръб към локомотива. Единият от търговските пътници го изгледа изпод вежди. Знаех какво си мисли. Каквото си мислеха всички. Не беше нужно да си кой знае колко умен, за да ти минат през главата подобни мисли. И какво ще направим след две, след една година, когато започнат да падат бомби? Ще се втурнем към мазетата с подмокрени от страх панталони.

Търговският пътник остави своя „Дейли Мейл“.

– Победителят от Темпългейт е вътре – рече той.

Съдебните чиновници се надпреварваха да ръсят всевъзможни глупости за разни безусловни владения и номинални цени на наемите. Другият търговец бръкна в джоба на жилетката си и измъкна смачкана пура „Удбайн“. Бръкна и в другия си джоб, после се наведе към мен.

– Имаш ли огънче, Шишко?

Потърсих кибрита си. Ето пак: Шишко! Хм. Зарязах бомбите и в следващите няколко минути размишлявах за фигурата си, както сутринта в банята.
Не може да се отрече, че съм дебел; тялото ми от кръста нагоре е като буре. Но по-интересното, струва ми се, е, че само защото се е случило да си малко пълничък, всички, дори съвсем непознати хора, смятат, че е напълно в реда на нещата да ти измислят прякор, представляващ оскърбителен коментар на външния ти вид. Да речем, че някой е гърбав, кривоглед или пък има заешка устна – нима ще му измислите прякор, който да му напомня за недъга? На всеки дебеланко обаче му лепват етикета и сякаш няма нищо по-естествено от това. Всеки си мисли, че му е позволено да ме потупва по рамото или да ме смушква в ребрата, и на всичко отгоре смятат, че това безкрайно ми харесва. Един път не съм влязъл в бар

„Краун“ в Пъдли (веднъж седмично минавам оттам по работа), без онова магаре Уотърс, дето работи за фирмата „Сийфоум Соуп“ и е почти постоянен посетител там, да ме ръгне в ребрата и да пусне своето: „Тук почива в мир нещастното разсъхнало се корито Том Боулинг!“; тая плоска шега никога не омръзва на проклетите глупаци в бара. Пръстът на Уотърс е като от желязо. Всички мислят, че дебелите хора не усещат нищо.

Търговският пътник взе още една клечка и ми подхвърли кибрита. Влакът с трясък се понесе по железен мост. Долу в ниското съзрях покрита кола за хляб и дълга колона от натоварени с цимент камиони. Всъщност хората донякъде имат право по въпроса за дебеланковците. Пълният човек, особено този, който си е такъв по рождение или от дете, е по-различен от останалите. Животът му протича като безобидна комедия, макар че, ако те показват по панаирите, и във всички случаи, когато си над сто и трийсет килограма, комедията се превръща в долнопробен фарс. Бил съм и дебел, и слаб, та добре знам как пълнотата променя даже и възгледите на човека. Някак си не ти дава да приемаш нещата много навътре. Съмнявам се дали един човек, който си е дебел, откак се помни, и когото наричат Шишко, откак е проходил, изобщо знае, че съществуват наистина дълбоки чувства. Просто няма откъде. Тези неща са далеч от житейския му опит. Той никога не е бил свидетел на трагически сцени, защото в негово присъствие никоя сцена не може да остане трагическа, тя винаги е комична. Представете си например един дебел Хамлет! Или пък Оливър Харди в ролята на Ромео. Смешно наистина; а подобни мисли ми минаваха през ума преди няколко дни, докато четях романа „Мъртви страсти“, който бях взел от библиотеката. Мъжът открива, че любимата му е избягала с друг. Той е от ония често срещани по страниците на романите герои с бледи, одухотворени лица, с тъмна коса и добри доходи. Спомням си един откъс: „Дейвид крачеше из стаята, обхванал глава с ръце. Вестта го бе зашеметила. Дълго време отказваше да я възприеме. Шийла и изневяра! Не може да бъде! Изведнъж прозря истината в целия ù ужас. Не можа да го понесе. Хвърли се на пода, разтърсван от плач“.

Нещо такова. Още тогава този откъс ме бе накарал да се замисля. Ясно защо, нали? Ето какво поведение се очаква от някои хора. А какво да кажем за човек като мен? Да речем, че Хилда изчезне с някого в почивните дни; сигурно ще ми е напълно безразлично, може би дори ще се зарадвам, че у нея все още са останали желания за по-добри авантюри; но ако от това ме заболи, нима ще се хвърля на пода, разтърсван от плач? Нима от мен се очаква подобно нещо? Едва ли, с тая моя фигура. Би било просто отвратително.