Всеки четвърти българин е имал намерение да живее в чужбина. 22 на сто имат познат/ роднина, които се е върнал от чужбина, за да остане за постоянно. 31 на сто от хората смятат, че сънародниците ни, които живеят зад граница, са по-щастливи от българите в България, а на обратната позиция са 44 на сто.

Това са някои от резултатите от национално представително проучване на "Тренд" сред 1009 души, осъществено между 26 ноември и 3 декември, по поръчка на "24 часа".

41% от анкетираните посочват, че имат роднини, които живеят извън страната. Сред тези хора най-голям е делът на живеещите в селата, показват данните.

27%, т. е. над една четвърт, от имащите роднини в чужбина посочват, че получават финансова помощ от тях. Най-често това са възрастни хора.

70 на сто казват, че не са парично подпомагани от близките си зад граница.

80 на сто от онези, които декларират, че получават такава финансова подкрепа, признават, че не биха могли да се справят без нея. На противоположното мнение са едва 14 на сто.

Една трета от хората, които получават финансова помощ от близки/ роднини, посочват, че биха заминали в чужбина, ако тази подкрепа отсъства. Най-голям е делът на най-младите, които се съгласяват с това твърдение. Над половината от анкетираните - 54%, казват, че не биха заминали.

Сред основните причини за емиграцията на техните близки/ роднини, 61% посочват икономическата ситуация в България, 51% търсенето на „по-добър живот“, а 13%  - „цел образование“. Сред споменатите основания за напускане на страната е и брак/ връзка с чужденец.

24 на сто твърдят, че са имали намерение да живеят в чужбина, обратното твърдят 70 на сто от анкетираните. Сред основните причините да не заминат те изтъкват семейството/ близки/ родини/ родители – 27%. 13 на сто посочват, че имат хубава работа и добра реализация, а 8% остават в България заради малки деца/внуци. Сред изброените причини за отказ от емиграция са също възрастни роднини, любов към България, желание за развитие в страната, страхът от неизвестното, по-спокоен живот в България и т. н.

22% от хората имат познат/роднина, който се е върнал от чужбина с намерение да живее постоянно в България. Три четвърти, или 76%, не познават такъв човек.

Над половината от анкетираните смятат, че е престижно да се работи в чужбина, една трета не са съгласни с това. Сред най-младите е най-голям делът на смятащите, че е престижно. 83% посочват, че е престижно да се учи в чужбина, а едва 8% са на противоположното мнение. За 75% да се пътува често в чужбина също носи престиж.

Над половината (56%) от българите посочват, че хората, завършили в чужбина, имат по-добри възможности за реализация в България. 24% са на мнение, че имат същите възможности като получилите образование в България.

Мнозинството от анкетираните не оценяват живота в чужбина като лесен (71%).

31 на сто посочват, че българите зад граница са по-щастливи от хората в България. 44% не са съгласни с това мнение.

Според Евелина Славкова от "Тренд" "темата за емиграцията в чужбина винаги се приема с особена чувствителност в нашето общество. Две основни психологически рамки могат да бъдат очертани по отношение на емиграцията". 

"От една страна битува чувството, че тези хора са „прокудени“ от България, търсещи препитание извън страната. Другата психологическа рамка е свързана с формираното желание на родителите към децата им да отидат в чужбина, да учат там, да живеят там и т.н. Твърда е вярата, че там е по-добре. И двете призми битуват успешно и не си противоречат", посочва тя.

Проучването показва две основни неща.

"Финансовата подкрепа на хората в чужбина задържа в страната българи, особено сред по-младите, които иначе твърдят, че биха заминали за чужбина. За възрастните тази финансова помощ е особено ценна. Тук идва и един от големите и травмиращи психологически ефекти на българското в емиграция – да гледат възрастни хора в чужбина, а не собствените си родители.

Второто, което показва проучването, е престижът на чужбина. Престижно е да се работи в чужбина, да се учи в чужбина, да се пътува. Животът в чужбина, образованието в чужбина се приема за някаква сигурна гаранция за по-добро бъдеще, в което често се възпитават децата и е част от втората психологическа рамка", отбелязва Славкова.