Представете си НАТО като тубичка "Колгейт". Доналд Тръмп изстиска част от съдържанието ѝ. Сега приемникът му Джо Байдън се опитва да върне изстисканото обратно в тубичката. Или поне изглежда така. За всички е ясно какъв може да бъде резултатът от такова усилие.

Тръмп развали в НАТО неща, които няма как да се поправят. И главното сред тях е доверието. Европейците вече имат едно наум - че американският ангажимент към тяхната сигурност зависи от резултата от идните президентски избори в САЩ. Ами ако Тръмп се върне в Белия дом? Или ако нему подобен пак влезе там?

Не би било честно обаче да виним само Тръмп. Част от днешните предизвикателства пред алианса съществуваха и преди него. Други се появиха независимо от него. 

Вчера Антъни Блинкън, държавният секретар на Байдън, дойде в Брюксел, за да каже на европейските си колеги това, което те отдавна искаха да чуят от Вашингтон. Той се подписа под заключения от срещата, които подчертават "трансатлантическата връзка, която трайно свързва Европа и Северна Америка и на която НАТО е котвата".

"НАТО е основата на нашата колективна отбрана: заедно потвърждаваме нашата тържествена ангажираност с Договора от Вашингтон, включително (с това), че нападението срещу един съюзник ще се смята за нападение срещу всички нас, както е записано в член 5".

В текста се казва още, че "трансатлантическо партньорство остава крайъгълният камък на нашата колективна отбрана, централен за политическата ни сплотеност и основен стълб на основаващия се на правила международен ред".

"Монд" днес отбелязва, че срещата не е произвела друг резултат освен тази декларация, но че за Европа и тя стига.

През юни идва по-трудната част - делата - т.е. решенията за това какво да прави НАТО през следващите 10 години. Те се падат на държавните и правителствените ръководители, които ще се видят в Брюксел.

Независимо от езика на декларациите, проблемите на дневен ред в алианса остават същите.

Първият от тях е разпределението на тежестите и отговорностите. Далече преди Тръмп, Обама (с вицепрезидент Байдън) каза на европейците, че САЩ не могат повече да дават 70 на сто от общите разходи за отбрана. Оттогава има известна промяна в съотношението, но проблемът остава открит, особено с въздействието на пандемията върху икономиките.

Вторият е, че Европа повече не е първа грижа на САЩ. Центърът на света и централната заплаха за САЩ отдавна е Китай. И това не е откритие на Тръмп. И това го каза на европейците Обама. И то също означава, че те трябва да поемат повече отговорности за собствената си сигурност. 

Обама и някогашният му вицепрезидент Байдън казваха и казват това на Европа, както на нея ѝ харесва - учтиво, приятелски, със загриженост и уважение. Тръмп ѝ го каза така, както би харесало на неговите избиратели: Повече няма да пазим европейците без пари. Плащат, пазим ги, не плащат - не ги пазим.

Без да подценяваме значението на формата (демократическа или републиканска), съдържанието остава същото.

Третият проблем е Русия. Байдън пое по ясен твърд курс спрямо нея за разлика от Тръмп, който ухажваше руския си колега Владимир Путин. Европа не бърза да сподели новата линия на Вашингтон. Персонални санкции срещу отделни руснаци - да; но отказ от "Северен поток" - не. ЕС е разделен по тази тема на проамерикански и антиамерикански лагер. При това американската позиция по темата остава същата - "Северен поток" е лош проект. 

Европа продължава да бъде по-предпазлива от САЩ в отношенията си с Китай, макар да споделя оплакванията на американците от китайското поведение в различни сектори - от търговията до сигурността и човешките права. За първи път от 32 г. насам миналата седмица ЕС се престраши да наложи санкции на китайци - и то само персонални.

Прескачам четвъртия проблем - Иран, Сирия, Израел и палестинците - все теми от общ трансатлантически интерес - по които още не е съвсем ясно какво се опитва да постигне новата американска администрация и как.

Петият е самата Европа. И под сянката на пандемията двете най-големи сили в нея, Германия и Франция, не дават признак, че са се отказали от амбицията си за автономен "европейски стълб" в НАТО, който да не зависи от ветото на неевропейски съюзници.  След Брекзит тази амбиция се освободи от "ръчната спирачка" на Лондон. В НАТО той ще играе срещу нея заедно с Вашингтон, а не е изключено към тях да се присъединят евроскептични европейски правителства и географски близки до Русия страни, за които американското военно присъствие е жизненоважно.

Шестият проблем е Турция. Въпреки натиска и заплахите със санкции, нито при Тръмп, нито сега тя се отказа от руските зенитни ракети С-400, нито от намеренията си да води несъгласувана със съюзниците външна политика, нито от амбициите си за лидерство в ислямския свят и за дял от въглеводородните находища в Източно Средиземно море. Проблем 6А в това отношение са и хроничните гръцко-турски и турско-кипърски кризи.  

Така че "трансатлантическата връзка" и "политическата сплотеност" остават под натиск, който няма да бъде намален само с красноречие.

В обръщението на Блинкън към европейските съюзници имаше една ключова дума. Той им каза, че САЩ искат да "реконструират", т.е . да препостроят НАТО заедно с тях. Приятелството може да остава старото, но съюзът ще трябва да се поднови. Как точно - това ще покажат интересните времена, в които живеем. Пастата няма да влезе обратно в тубата. Трябва нова туба, ако искаме да бъде пълна. 

Историците са съгласни, че Америка е създадена от два типа хора - авантюристите, търсещи богатство в Новия свят и пилигримите, пристигнали в него с "Мейфлауър" през 1620 г., за да построят там новия Град на хълма и Божи свят на Земята. Оттам в американската политика, включително външната, има две начала - меркантилно и идеалистично. Сега е ред на идеалистите. Това не променя реалностите, а начина, по който Америка се отнася към тях.