Когато през октомври 1917 г. Ленин взема властта и извежда Русия от Първата световна война, съюзниците трябва да предприемат действия срещу нарастващото му влияние. По нареждане на лидерите във Вашингтон, Париж и Лондон няколко оперативни служители в Москва подготвят опасния заговор. 

Това е историята на шепа тайни агенти и на руснаци, противници на режима, които възнамеряват да превземат Москва, воюват срещу Червената армия и организират държавен преврат срещу съветския лидер Владимир Илич Ленин. Целта на съюзниците е да поставят техен избраник, който да върне Русия във войната срещу Германия. Последствията са ужасяващи - хиляди са арестувани и разстреляни, както военни, така и цивилни.

Операцията остава в историята като един от най-дръзките шпионски заговори. Историците я считат за неофициалното начало на Студената война. Барнс Кар прави единствено по рода си, изключително задълбочено изследване по темата. Той подбира неизвестни досега подробности от архивите на 20-ти век, за да ни разкаже за печалните събития.

Из "Заговорът срещу Ленин. Историята на една непозната война", Барнс Кар, Издателство "Ера":

 

Забравен

Било студена ноемврийска нощ и първият американски шпионин, осъден на смърт в Русия, седял в килията си в Москва в очакване на разстрела. Проверката преди екзекуцията започвала всяка вечер в десет, след като приключат всички разпити. Когато дойде нощната смяна, надзирателите получавали списък на тези, които трябвало да бъдат разстреляни. Наричали го „страшният час“. Нямало никакво място за съмнение, ако чуеш името си, това означавало само едно.

Килиите били сбутани във влажни мрачни подземия. Американският агент Ксенофонт Каламатиано лежал в единична килия с размери два на три метра, от чийто таван висял автомобилен фар, светещ непрекъснато. На определени интервали някой от надзирателите надничал през малкото прозорче на вратата. Отдолу имало друго прозорче, през което му подавали чаша чай, шепа каша от елда или чиния рядка рибена супа. Нямало истинско легло, а само гола дъска, закрепена на стената и постлана с одеяло. За тоалетна служела кофа, която изпразвали веднъж сутрин. Килиите миришели на урина, екскременти, тютюнев дим и немити тела. Гъмжало от бълхи, въшки, хлебарки, дървеници и плъхове.

Страшният час бил предшестван от период на тишина, сякаш затворниците можели да се скрият в собственото си мълчание. Дори и без часовник, те разбирали кога е дошло време. Усещали го колективно, инстинктивно, точно като преследвано животно.

Понякога пазачите обували валенки, за да не чуят затворниците как се приближават. Но между тесните стени звукът от изтракването на резе се усилвал неимоверно и звучал като падане на гилотина.

Имало нощи, когато никого не извиквали. Но американската военна шпионка Маргерит Харисън, която лежала в същия затвор като Каламатиано, казва, че жените всяка нощ обличали чисти дрехи, в случай че все пак ги отведат за разстрел. Когато чуели името си, някои затворници тръгвали тихо и смирено и отчаянието ехтяло в стъпките им. Други крещели, плачели, молели за пощада. Онези, които окажат съпротива, били усмирявани с бой. След това не се чувал друг звук освен отдалечаващи се стъпки, докато надзирателите ги извличали навън.

Тази нощ не била по-различна. Каламатиано, млад американец от Илинойс, седял в килията си и се ослушвал за най-малкия шум. За известно време имал компания в лицето на един агент на ЧК, тайната полиция, който бил внедрен в килията му, за да събере информация. Това било стар номер и Каламатиано не се хванал.

Сега отново бил сам. Ако имал огледало, щял да види един измъчен човек с обръсната глава и очи като на бездомниците, спящи зимно време върху вентилационните решетки на тротоара. Но трябвало да издържи, това не било курорт. Единственото нещо, което го измъчвало, била неизвестността кога ще си чуе името.

Миналата нощ не се случило. А тази вечер? Колко време му остава? Дали жена му и близките ще разберат какво е станало с него?
Върху Каламатиано работели трима следователи. Разпитвали го два-три пъти всяка нощ, като прилагали тактиката на доброто и лошото ченге. Един чекист играел ролята на лошия – той псувал и биел Каламатиано. Другият играел гласа на разума. Обяснявал, че Вашингтон не протестира срещу ареста на затворника, не искали размяна, за да го освободят. Били го изоставили, бил забравен.

Третият разпитващ бил доброто ченге. Той предлагал на Каламатиано помилване, ако даде „задоволителни“ показания. „Хайде, бъдете разумен! Да сключим сделка. Да се договорим като джентълмени. Просто подпишете тази декларация и ще ви измъкнем оттук. Ще ви преместим в светла килия с изглед към реката. Ще имате чист въздух, добра храна, книги, лекарски грижи. Иначе ще умрете тук.“

Едно от любимите представления на чекистите било да водят този разговор с болен и гладен затворник, докато следователят се наслаждава на топъл обяд на бюрото си. Понякога имало гореща кафеварка с истинско кафе – не с леблебията, с която поели пролетариата. Друг път чекистът завършвал угощението с чаша скъпо бургундско вино, конфискувано от някой нелегален магазин за алкохол. После може би ухиленият мъчител зад масата запалвал американска цигара. За пушач като Каламатиано сладката миризма на висококачествен тютюн сама по себе си била изтезание.

– Ние сме единствените, които могат да ти помогнат – казва следователят. – Разбираш това, нали? Много е просто. Ние ти помагаме и ти ни помагаш. Хайде да подпишем сделката.

И при тези думи леко побутвал писалката през масата.

Мрежата от агенти на Каламатиано била разбита, но той не признал, че е шпионин. Не се подлъгал да използва думите „разузнаване“ и „шпионаж“. Продължавал да твърди, че е бизнесмен, управляващ „информационна служба“ по руските дела в американското консулство, защото новинарските съобщения били несигурни. За негова чест, той също така твърдо се придържал към друго основно правило на шпионския занаят: никога да не подписва нищо.

Подпишеш ли „показания“, всичко свършва. Те получават, каквото искат и вече спокойно могат да те разстрелят.

Първоначално разстрелите се извършвали в подземията на централата на ЧК и в дворовете на местните затвори. Но градските власти се оплакали, че от канализацията тече кръв и замърсява река Москва. Затова екзекуторите започнали да извеждат затворниците в околните улички и ги застрелвали там. Форсирали двигателите на камиони, за да заглушат гърмежите. По-късно разстрелите се извършвали в парка, където местният футболен отбор „Динамо“, спонсориран от ЧК, играел мачовете си. Противниковите отбори наричали „Динамо“ „мусор“ (тоест, боклук), което на жаргон означава „ченгета“.

Накрая разпитите на Каламатиано били преустановени. Добър знак ли било това? Дали са му повярвали?

Той чакал в килията си.

В коридора се чули стъпки, после спрели. Ключът се завъртял в ключалката и вратата се отворила. Надзирателите му заповядали да стане и да тръгне с тях.

Този път не го завели в кабинета, където обикновено го разпитвали. Изправили го пред стрелкови взвод. Търпението на разпитващите явно било изчерпано.

Когато видиш дулата, имаш последен шанс да размислиш. Ако подпишеш самопризнания, може би ще заменят смъртната ти присъда със затвор, само за да покажат на света колко са милостиви. По-късно може да се уреди помилване или размяна. Имало слухове за затворници, които сключват подобни сделки. Да, преместили ги в по-човешки институции. Но по-късно „Правда“, официалният вестник на Комунистическата партия1, съобщила, че са се самоубили, като скочили от прозореца.

Прозорец на затвор без решетки?

Не, благодаря, няма нужда.

Каламатиано погледнал за последно света, който повече нямало да види.

– За стрелба! – заповядал на хората си командирът на взвода.

В тишината автоматите изтракали оглушително.

– Прицели се!

Все още нямало самопризнание.

– Огън!