Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Къде ли, в чии ли ръце е златното ключе, което ще отвори вратата към мирни преговори и към края на руско-украинската война?

Путин самолично реши да започне войната и самолично ще реши кога да я приключи. По вина на този човек вече са убити и ранени около един милион души от двете страни на фронта, а самата война тъпче на практика на едно място вече почти четири години. Ето защо когато в различни страни по време на гостуванията ми ме питат кога ще свърши войната, отговарям, че ако Путин не го знае, аз пък изобщо няма как да го знам, въпреки че писателската ми интуиция ми подсказва, че златното ключе за мира не е нито в Русия, нито в Америка, а в Китай у другаря Си.

Без другаря Си Путин не би се осмелил да започне войната, не би посмял заради евентуално възможния китайско-американски протест срещу такава чудовищна касапница, но такъв протест нямаше и тази война е негова отговорност. Без подкрепата на Си Путин няма да може да я продължи и би трябвало възможно по-скоро да я приключи. Китай без съмнение е доволен от руско-украинската война, за Китай това е безценен подарък.

Войната дава възможност на Китай да се утвърди още повече като една от водещите държави на света, да отслаби Русия в различни сфери на международния живот, да я вкара в известна изолация и заедно с това да покаже нагледно на всички политическата слабост на Европа, която поради тази война изглежда разделена и неугледна. Европа не успя да намери достатъчно политически, дипломатически и икономически лостове за приключването на тази война.

Че златното ключе за руско-украинския мир е у Китай – това най-после го разбра и Тръмп. Не току-така той наскоро се срещна с председателя Си в Южна Корея. Но ето ви един парадокс. Според мен двамата лидери разбират колко ужасна, абсурдна и безмилостна е войната между Русия и Украйна, но с по-голямо удоволствие си поприказваха и взеха решение за търговията с редкоземни метали и соя, отколкото за тази несвършваща касапница. Излиза, че днешният свят на големите държави – въпреки свързаните с отминалите световни войни трагедии – поставя егоистичните национални интереси над хуманните ценности. Какво е това? Несъвършенство на човешката природа, панически страх да не съсипеш националната сигурност или просто желание да си колкото се може по-дълго на трона – понеже дори Тръмп, в разрез с американската конституция, си мечтае за трети мандат?

Путин почти още от самото начало на сядането си на трона започна да попоглежда към Изтока, понеже беше наясно, че от Запада може да очаква единствено унижения. Нито демокрацията, нито жизненото равнище на руския народ могат да се сравняват със западните норми и традиции. Съобразителният Путин реши да не тръгне по пътя на Европа, а да свърже руската недодемокрация с азиатските системи на авторитарна власт. И колкото повече и по-дълго управляваше Русия, толкова по-ясно разбираше, че естественият му съюзник може да бъде на първо място комунистически Китай, който, от своя страна, възприема дружбата с Русия като дружба срещу Америка.

Връзките на Путин с Китай вече станаха съвсем здрави, в Китай го приемат като скъп гостенин по червеното килимче и с военни почести. Путин с всички сили се опитва да направи тази дружба семейна, интимна, в семейството му вече учат китайски. Вътре някъде в тази дружба обаче има скрити проблеми. Те са свързани най-вече с традиционното недоверие на руснаците към китайските им съседи. Не току-така виждаме в руската литература често срещаната дума „азиатщина“ - азиатщината е нещо чуждо, различаващо се от славянския свят с обичаите си, с религията си, със строгите си житейски правила.

След като не намери разбиране сред европейски лидери с изключение на Унгария и Словакия, воюващият с Украйна Путин се обърна към Изтока, обаче Изтокът не го иска. Ама как така?! Та нали го посрещат като скъп гостенин? Ами така – като гостенин той ще свърши работа на Изтока в противопоставянето му на либералния Запад. Но като съюзник? Тук нещата стават по-сложни. Като управник на Русия Путин не е „техен“. За Изтока той, въпреки че в Азия непрекъснато се усмихва мило и е толкова миролюбив, че няма къде повече, всъщност е чужд. Китай помни, че царска Русия му е отнела огромни територии в Сибир и в Далечния изток. Когато бях в сибирския град Благовешченск година преди тази война, тамошните жители говореха за постоянната тенденция Китай да заздравява позициите си в този огромен район, като се стигне до това китайци да се женят за руски бабички, та като те умрат, да наследят сибирското им местожителство и права.

Китай вече става успешен конкурент на путинска Русия в Централна Азия - с други думи, в бившите републики на СССР, - и не само с увеличаването на икономическото и политическото си присъствие. Това е най-очевидно в двете най-големи икономики на Централна Азия Казахстан и Узбекистан. Китай става част от ежедневния живот, хората си купуват китайски коли, работят в китайски компании, учат китайски. Разработва се многомилиарден железопътен проект, който съединява Китай с Узбекистан през Киргизстан.

Въпреки че икономиката на Китай е в пъти по-мощна от руската, на равнището на общуването между хората и до днес има съвсем различни критерии.  Споменах по-горе Благовешченск – границата с Китай минава точно покрай него, по река Амур. На отсрещния бряг е бурно развиващият се китайски град Хейхе. Като член на журито на кинофестивала в Благовешченск минах оттатък реката, като се възползвах от безвизовия режим, и тутакси се озовах в Китай. Особено впечатление там ми направиха две случки. Ние, неколцина руски кинаджии, си седим в ресторанта, пием си китайска бира и изведнъж се усещаме, че бирата не свършва, че на масата се появяват все нови и нови бутилки – и разбираме, че ни ги поръчват съседите по маси, че за тях е удоволствие и въпрос на чест да черпят нас, руснаците. Ако китайските другари пиеха бира в някой ресторант в Благовешченск, никой не би ги почерпил и една биричка. В един магазин за дрехи пък преводачката ни искаше да си купи яке и продавачката китайка я помоли да й позволи да я пипне по „бялата бузка“. Самият Благовешченск пък в сравнение с Хейхе си е останал градчето от разказа на Чехов, тоест изобщо не се е променил от времената, когато Чехов е плувал по Амур.

Русия не е Запад и не е и Изток, Русия е някаква огромна нулева точка и нейните ценности се търсят от векове, но така и не са намерени. Но до какво все пак е най-близо Русия?

Начинът, стилът на живот в големите руски градове, особено Москва и Петербург, по много параметри не се различава от европейския, връзката между руската и европейската култура е от векове. Но се оказва, че това не е достатъчно. Най-важното е това, че самият Путин изпитва удоволствие от върховната власт, за него, екс-гаменчето от бедно семейство, богатството и могъществото не са случайност (както е станало всъщност), а дар свише, който му се полага и не се определя от демократични избори, така че изборите стават ненужни. Докато гледаше как Путин става „цар“, Западът постепенно и непоследователно започна да се разочарова от него, макар и да продължи чак до руско-украинската война, тоест до началото на 2022 година, да има с Путин много и различни политически и икономически връзки, като все някак успокояваше съвестта си с антируски санкции, които нямаха никакво практическо значение. Руско-украинската пълномащабна война, която до последния мирен ден Западът мислеше за невъзможна, затвори пътя на Путин към Запада – и дойде времето за радикално обръщане към Изтока. Което едва ли радва приближените на президента, които си накупиха на Запад имения и яхти, пратиха децата и внуците си да учат в най-различни европейски и американски университети и изобщо се чувстваха в Европа уютно, охолно и безгрижно. Обаче не им оставиха право на избор или пък изборът беше направо гавра: или работиш в Кремъл и за Кремъл, или се пенсионираш и си живееш на дачата, или пък, ако активно се изказваш против войната, отиваш в затвора - а четвъртият ти избор е да те ликвидират. 

Съвсем скорошният случай със стария приятел на Путин Дмитрий Козак, който по собствено желание се отказа от поста заместник-шеф на путинската администрация, е нещо повече от случайност: в това се усеща едва ли не, че на номенклатурата вече й е писнало от войната. Путин задържа някои от тези хора почти насила, другите станаха от либерали и прагматици ястреби като Медведев, макар че и в неговия случай нещата не са толкова прости. Медведев по-скоро се преструва на ястреб и подлизурковците като него си мислят, че в след-путинското бъдеще пак ще успеят да обърнат резбата и да станат „хрушчовците“ на новото време – но че засега трябва да смаят всички със суперактивния си войнствен наратив.

Този войнствен наратив обаче си има последици. Доволен от дрязгите между Америка и Европа, Кремъл опитва да намери възможност да подобри отношенията си със САЩ, понеже долавя известна близост във възгледите и ценностите на Тръмп и Путин. Простите сметки на Тръмп обаче показаха  броя на жертвите в руско-украинската война и отношенията между двамата световни лидери започнаха да се развалят. Изказванията на Тръмп: „Много съм разочарован от Путин. Мислех, че бързо ще се оправи с това. /.../ Казах на Путин: „Излагаш се /.../ Какво си, хартиен тигър ли?“. Не съм сигурен, че това е последното мнение на американския президент: като се има предвид непоследователността му, той може пак да обикне московския си „приятел“, обаче обидчивият Путин едва ли лесно ще му прости „хартиения тигър“.

И ето го въпроса: Русия заедно с Путин на Изток ли отива, или просто се преструва? В същността си днешна Русия не е азиатска страна и ориентацията на Путин към Изтока е само малко късче от историята й. Европа и Азия. По начина на живот, културата, психологията и вече традицията от времето на Петър Първи Русия  - и не само столичната номенклатура – е по-близо до Европа, мъчно й е за Европа и иска да се върне в Европа. Когато войната с Украйна свърши, ако това стане по време на управлението на Путин, сближаване със Запада няма да има. Няма да се промени почти нищо. Но когато Путин слезе от сцената, очевидно ще настъпи „затопляне“. Никой в Кремъл няма да иска да се слага на новия диктатор. Русия ще се устреми към Европа, дори ще се опита да влезе в нея, та вече да не излиза повече. Последиците от войната обаче дълго ще пречат на Русия да бъде приета от Европа като „своя“, няма да й имат доверие още много и много години.

Златното ключе на мира е дълбоко в джоба на другаря Си. Какво ли трябва да стане, та той да бръкне и да го извади? На решението му едва ли би повлияла предизвиканата от войната хуманитарна катастрофа. Нея вече си я има. Но ако Тръмп, който си мечтае за Нобелова награда за мир, намери достатъчно аргументи да свърже края на войната с по-нататъшното величие на Китай, то това би могло да впечатли китайския ръководител. И още по-добре би било за него да размени златното ключе срещу Тайван. Но засега това е нереално. Америка с всичките си ядрени подводници няма да го допусне. А може би златното ключе вече е изгубено и нашата планета в крайна сметка вместо мир може да получи ядрена война.