Пала е страна, в която дори птиците призовават към внимание, към това да бъдем тук и сега, в пълна осъзнатост за чудото на живота. На това място щастието не зависи от големите банкови сметки и притежанието на безброй вещи, а от близостта с другите и усещането за смисъл. Хората не изповядват определена религия, а духовни принципи, намирайки отговори за житейските предизвикателства в учението на Буда и в тантризма. 

Скоро обаче съблазните отвън все пак успяват да достигнат и райския остров. Макар и да са част от култура, лишена от алчност и желание за власт, има хора, които бленуват за изкушенията на „цивилизацията“. Ще успеят ли да им устоят, или Пала също ще бъде повлечена по пагубното течение на модерния свят?

Книга, написана преди десетилетия, която се оказва стряскащо актуална, дори пророческа за нашето време. Самият Хъксли е смятал „Остров“ за своя магнум опус,  в който обобщава философията си за устройството на обществото и смисъла на човешкия живот.

Олдъс Ленард Хъксли (1894–1963) е британски писател, поет, драматург, публицист и автор на пътеписи.

Първата му книга е стихосбирката „Горящото колело“ (1916). Едно от най-известните му ранни произведения е антиутопичният роман „Прекрасният нов свят“ (1932), неколкократно преиздаван на български (1990, 2006 и 2011), в който със средствата на научната фантастика е описан един нечовечен, технологизиран, безчувствен свят на бъдещето от XXVII век (неслучайно сравняван с Джордж Оруел и неговата книга „1984“).

От по-късните му творби най-прочута става „Дверите на възприятието“ (1954) – есе, посветено на начина, по който съзнанието и възприятията се променят под въздействието на мескалина. Именно от „Дверите“ музикантът Джим Морисън заимства името на групата си – „Дорс“ (двери, врати). Преди това самият Хъксли заимства заглавието от известна строфа от поезията на Уилям Блейк: „Ако дверите на възприятието са прочистени, човек ще види света такъв, какъвто е – безкраен.“

Хъксли става по своеобразен начин съавтор на термина „психеделик“. В кореспонденция с Хъмфри Озмънд, обсъждайки варианти за име на новите дроги, разширяващи съзнанието, Хъксли пише следната строфа: „To make this trivial world sublime, take half a gram of phanerothyme“ („За да стане този скучен свят неповторим, вземи половин грам фанеротим“). Така той предлага думата „фанеротим“, произлизаща от гръцките думи φανερός („проява“) и θυμός („ум“, „душа“). Д-р Озмънд обаче не се съгласява и му отвръща: „To fathom Hell or soar angelic, take a pinch of psychedelic“ („За да проумееш Ада и като ангел да се възвисиш велик, вземи щипка психеделик“), като „psychedelic“ буквално преведено означава „манифестиращо съзнание“.

На смъртното си легло Хъксли моли съпругата си да му инжектира мускулно ЛСД и умира под въздействието на дрогата, както десетилетия по-късно ще направи и Тимъти Лиъри.

Клуб Z публикува откъс от "Остров" на Олдъс Хъксли (изд. Изток-Запад) 

Внимание – гласът започна да зове, сякаш някакъв обой изведнъж бе проговорил. – Внимание – прозвучаха отново същите монотонни носови думи. 

Внезапно Уил Фарнаби се събуди, проснат сред сухите листа на земята като труп, със сплъстена коса, изцапано и изранено лице, придобило гротескен израз, а дрехите му бяха разкъсани и целите в кал. Моли го викаше. Време бе да се облече. Не биваше да закъснява за работа. 

– Благодаря ти, мила – рече той и седна. Прониза го остра болка в дясното коляно, гърбът, ръцете и челото също го боляха. 

– Внимание – зовеше гласът упорито, все така, със същия тон. Подпрян на един лакът, Уил се огледа и в почуда вместо сивите тапети и жълтите завеси в спалнята им в Лондон видя горичката наоколо, дърветата и издължените сенки на падащите под ъгъл сутрешни лъчи на слънцето.

– Внимание. 

Защо казва „внимание“? 

– Внимание, внимание – настоятелно зовеше гласът. Ама че работа! Просто безсмислено.

– Моли, чуваш ли ме? – попита той. – Чуваш ли ме?

Името сякаш отвори някакъв прозорец в паметта му. Изведнъж усети миризмата на формалдехид, стомахът му се сви, изпълни го ужасното чувство на вина, видя малката пъргава сес­тра, която бързо вървеше пред него по зеления коридор, чу сухото скърцане на колосани дрехи.

– Номер петдесет и пет – каза тя, след това спря и отвори една бяла врата. Той влезе и там, на едно високо легло, лежеше Моли. Моли, цялата в превръзки, които покриваха половината ѝ лице, а устата беше полуотворена, като че ли беше някаква зинала пещера. 

– Моли! – бе извикал той. – Моли... – Бе изгубил гласа си, беше заплакал, започнал бе да я умолява. – Mила! 

Отговор не последва. Чуваше бързите вдишвания от отворената ѝ уста отново и отново. 

– Мила, мила... – Внезапно ръката, която държеше, показа признак на живот, после пак застина. 

– Аз съм – рече той, – Уил.

Пръстите още веднъж помръднаха. Бавно, с голямо усилие, те за миг се свиха около неговата ръка и след това се отпуснаха безжизнени.

– Внимание! – продължаваше странният глас. – Внимание! 

Всъщност се беше случило нещастие. Уил бързо се успокои. Пътят бе хлъзгав, колата бе поднесла, пресичайки осевата линия. Такива катастрофи ставаха непрекъснато. Вестниците винаги бяха пълни с тях. Той самият бе писал десетки подобни репортажи. „Майка и три деца загиват при челен удар.“ Но сега ставаше дума за нещо друго. Когато го бе попитала дали това наистина е краят, той ѝ бе казал „Да“, защото само час след като си бе тръгнала от онзи последен срамен разговор и бе излязла в дъжда, тя лежеше в линейката и умираше. 

Той не бе я погледнал, когато тя понечи да си тръгне, просто не смееше. Още един поглед към това побледняло страдалческо лице щеше да е твърде много за него. Тя бе станала от стола и пресичаше бавно стаята, бавно напускаше живота му. Дали не трябваше да я повика обратно, да я помоли за прошка, да ѝ каже, че все още я обича? Всъщност беше ли я обичал някога? 

За стотен път обоят настоятелно призоваваше вниманието му. 

Да, дали изобщо някога я беше обичал? 

– Сбогом, Уил – спомни си той нейния шепот, когато се бе обърнала на прага. И именно тя бе тази, която бе изрекла онези думи, шепнешком, от дъното на сърцето си. – Все още те обичам, Уил, въпреки всичко. 

Миг по-късно вратата на апартамента се затвори след нея почти безшумно. 

Чу се лекият шум на езичето на ключалката и нея я нямаше. 

Той бе скочил, изтичал беше до външната врата, отворил я бе и се бе заслушал в заглъхващите стъпки по стълбите. Като привидение при първи петли във въздуха за кратко остана слабата миризма на познатия парфюм. Той затвори вратата, влезе в спалнята със сивите и жълти тапети и погледна през прозореца. Изминаха няколко секунди и той видя как тя пресича тротоара и се качва в колата. Чу как стартерът сухо се завъртя. Веднъж, втори път, след това буботенето на двигателя. Трябваше ли да отвори прозореца? Стори му се, че чува гласа си: „Почакай, Моли, почакай.“ Прозорецът така и си остана затворен. Колата потегли, зави зад ъгъла и улицата опустя. Вече бе късно. Слава богу, твърде късно! – изрече един груб ироничен глас. – Да, твърде късно! И все пак дълбоко в стомаха си усещаше вина. Вината, разяждащото го разкаяние, в което обаче се криеше и ужасяваща радост. Някой долен, похотлив и брутален човек, някой чужд и омразен, който обаче бе самият той, се радваше на мисълта, че сега вече нищо не можеше да му попречи да постигне каквото желаеше. А той искаше различен аромат, търсеше топлината и гъвкавостта на едно по-младо тяло.

– Внимание – каза обоят. Да, внимание. Внимание към изпълнената с миризма на мускус спалня на Бабс с нейната ягодовочервена ниша и двата прозореца, които гледаха към „Чаринг Крос Роуд“ и в които цяла нощ надничаха премигващите отблясъци на поставената отсреща голяма тъмночервена реклама на джин „Портър“. За десет секунди нишата се превръщаше в Светото сърце, цели десет чудодейни секунди толкова близо до собственото му лице засияваше пламналото като на серафим лице, сякаш преобразено от вътрешния огън на любовта. После следваше още по-дълбоко преобразуване на мрака. Едно, две, три, четири... О, господи, нека продължи вечно! Но не, щом стигнеше до десет, електрическият часовник превключваше на друго откровение – откровението на смъртта, на вселенския ужас. Защото този път светлините бяха зелени – в продължение на десет противни секунди розовата ниша на Бабс се превръщаше в изпълнена с кал утроба, а на леглото самата Бабс имаше мъртвешкия цвят на труп, галванизиран с пристъп на посмъртна епилепсия.

Когато джинът „Портър“ засияваше в зелено, беше трудно да забрави какво се бе случило или кой беше той. Оставаше само да затвори очи и да потъне, ако можеше, още по-дълбоко в другия свят – света на чувствеността, – да се гмурне неистово, да потъне съзнателно в онези противни опиянения, които бяха напълно чужди на горката Моли – онази Моли („Внимание!“), която цялата бе в превръзки, онази Моли във влажния гроб в „Хайгейт“. Точно заради този мъртвешки вид се налагаше да си затваря очите всеки път, когато зеленикавата светлина превръщаше голотата на Бабс в труп. И не само Моли. Притворил клепачи, Уил видя майка си, бледа като камея, лицето ѝ, одухотворено от страданието, ужасните ѝ изкривени от артрит ръце, които сякаш не принадлежаха на човек. А зад нея видя сестра си Мод, застинала зад количката на майка му, вече напълняваща и потръпваща като пача, изпълнена с всички чувства, които не бяха намерили израз в консумирана любов. 

– Как можа, Уил? Наистина, как можа!

– Да, как можа – повтори като ехо Мод със сълзлив вибриращ контраалт.

Отговор не последва. Всъщност не ставаше и дума за отговор, който би могъл да се изрече в тяхно присъствие, такъв отговор, който двете мъченици биха проумели – и майката, с нещастния си брак, и дъщерята, изпълнена с благочестието на достойна дъщеря. Отговорът можеше да се състои само от най-неприлични изрази и недопустима откровеност. Как е можал? Разбира се, можал е, защото на практика е бил принуден да го стори, защото... защото Бабс имаше някои физически особености, които Моли нямаше, и в определени моменти се държеше по начин, който Моли би сметнала за недопустим. 

Дълго време мълчаха. Изневиделица странният глас отново поде познатата песен: 

– Внимание, внимание.

Внимание към Моли, внимание към Мод и майка ѝ, внимание към Бабс. Внезапно друг спомен изплува от неясната мъгла на обърканите събития. В ягодоворозовата ниша на Бабс се бе приютил друг гост и тялото на неговия собственик потръпваше във възбуда от ласките на някой друг. Към чувството за вина, което свиваше стомаха му, се прибави и болка в сърцето, стягане на гърлото. 

– Внимание! 

Гласът звучеше по-близо, призоваваше някъде отдясно. Той обърна глава, опита се да се повдигне, за да вижда по-добре, но ръката, която поддържаше тялото му, затрепери, отпусна се и той отново падна в листака. Тъй като беше прекалено уморен, за да продължава със спомените, той остана известно време легнал, вперил поглед нагоре през полузатворени клепачи, към един непонятен свят около него. Къде се намираше, как се беше озовал тук? Не че това имаше някакво значение. В момента нищо нямаше значение освен тази болка, тази смазваща слабост. И все пак, просто от научен интерес... 

Например това дърво, под което той (кой знае защо) лежи, тази висока колона със сива кора, с разклоняващи се, огрети от слънцето клони, по всяка вероятност е бук. Но тогава – Уил се възхищаваше от ясния ход на мислите си, – тогава листата не можеха да бъдат вечнозелени. А защо букът растеше върху корени, които стърчаха над земята, сякаш бяха някакви лакти? А онези нелепи дървени подпори, на които се подпираше тоя лъжебук – каква ли беше тяхната роля? Уил неочаквано си спомни любимия си глупав стих: „Ще ме попиташ: кой в лоши дни мисълта ми ще подкрепи?“ Отговорът: сгъстена ектоплазма; ранният Салвадор Дали. А това изключваше напълно възможността той да се намира в областта Чилтърн. Това личеше и от пеперудите, които излитаха в рояк от размазаните, струящи се слънчеви лъчи. Защо бяха толкова големи, толкова невероятно лазурносини или пурпурно-черни, с такива странни очи и лунички? И виолетовото око – вперено от кестеняво напръскания сребрист цвят и смарагдовото яркозелено, наложено в топазен цвят връз сапфирено зелено. 

– Внимание!

– Кой е там? 

Уил Фарнаби се опита да извика. Искаше гласът му да бъде силен и заплашителен, вместо това от устата му излезе разтреперан дрезгав грак.

Последва дълго и както му се стори, застрашително мълчание. От процепа между два от огромните корени на дърветата в полезрението му се появи грамадна стоножка, след това тя забързано изчезна в друг процеп на покритата с лишеи ектоплазма, крачейки с многобройните си морави крака.

– Кой е там? – изграчи той отново.