В края на миналата седмица излязоха резултатите от националното външно оценяване (НВО) по български език и литература и по математика за Х клас, а в началото на тази – на седмокласниците. Средният резултат по български език и литература на учениците, завършващи първи гимназиален етап,  е 45 % по български език и литература и 27,68 % по математика.  Завършващите прогимназия показват малко по-високи резултати:  53,86 %  по български език и литература и 37,94 % по математика. 

Многократно съм казвала, че НВО в този си вид и приложение са не само безсмислени, но откровено вредни. Не е ясно какво точно оценяват и за какво трябва да служат, не изпълняват първоначалната си идея, да не говорим, че стъпват на негодна учебна програма. И все пак трябва да помислим  много внимателно над резултатите от тях, просто защото те отразяват собствената оценка на системата над самата себе си. 

Предвид тенденциите през последните години и липсата на анализи и смислени реформи в образованието до момента, не бих казала, че тези числа ме изненадват. Това, което ме изумява, е бодрата реакция на Министерството на образованието и науката. В собствените му страници четем, че „десетокласниците се справят по-добре по български език, отколкото по математика“ и че „положителна тенденция показват резултатите и на двата изпита след VII клас през тази година. Макар и с малко, те надхвърлят постигнатото през 2020 г. По-високи са дори от тези през 2019 г., когато цялото обучение беше присъствено“.

Как се отрази дистанционното обучение?

Всъщност, формално не оспорвам  тези твърдения. Да, „справят се“ е силна дума за случая, но вярно, че резултатите по български език са по-високи от тези по математика. И да, има леко повишаване спрямо числата от предишните години за VII клас. Дистанционното обучение несъмнено се отрази зле на учениците, просто не на резултатите от НВО. 

Но колкото и да се мъча, в тези резултати аз не виждам нищо оптимистично и успокояващо. Когато стане дума за трагичните изводи от международни изследвания като PISA, често срещам контрааргумента, че това е несвойствен за нашата система формат, че учениците ни не се подготвени за него, че няма защо да приемаме точно този изпит за най-показателен и пр. Тук дори няма да се спирам на факта, че това са напълно неоснователни критики (с изключение, разбира се, на твърдението, че учениците ни не са подготвени, което е повече от очевидно).

Националните външни оценявания обаче са създадени от собственото ни Министерство на образованието и науката, върху собствените ни учебни програми (отново зададени от МОН); критериите за оценяване са на МОН; училищата, в които се обучават учениците, до едно подлежат на контрол от МОН; изискванията към квалификацията и работата на учителите също се определят и контролират от МОН. На всичкото отгоре, учениците се готвят специално за въпросните изпити, като посвещават огромна част от учебните си часове и свободното си време за овладяване на формата, пробни тестове  и пр. И ето че по тези тестове, по тези програми и с тези критерии,  на фона на тези вложени усилия, средните резултати за страната са, повтарям,  45 % по БЕЛ и под 28 % по математика в десети клас,  съответно 54 % и 38 %  в седми. 

Колкото и от МОН да улесняват тестовете, за да се похвалят с някой и друг процент отгоре; каквито ще формули да измислят  и колкото и да свалят границата за „тройка“, та да могат образователните власти да декларират „добър среден успех“ , истината е болезнено ясна: нормалната граница за качествена оценка „да“/„преминава“ е 50 %, т.е. верни отговори на поне половината изпитни задачи. 

Просто "слаб"

А при тази граница, оказва се, средната оценка на десетокласниците в България и по български език и литература, и по математика, е чисто и просто „слаб“. Седмокласниците успяват да „минат“ по български, но по математика отново са много под летвата.  Малко по-високите проценти при тях имат елементарно обяснение: заради модела на прием в гимназиите те се готвят особено усилено за тези изпити, като в големите градове и най-вече София масово посещават школи и частни уроци, т.е. тук имаме значителен принос на „паралелната система“.

Спадането на резултатите в първи гимназиален етап, от друга страна, се дължи не само на по-ниската мотивация (защото подготовката за изпити, отдавна се знае, е основен мотиватор в нашата образователна система, което само по себе си е страшно), но и на голямата ножица между училищата, която вследствие на споменатия модел на прием се разширява с всяка изминала година и все повече се обособяват цели училища с деца с минимални резултати, които в така създадената среда практически нямат никакъв стимул за развитие. 

Какво показва статистиката?

Но да се върнем на резултатите след VII клас. Бегъл поглед към статистиките, изнесени от РУО в страната, показват страховити – поне в моите очи – данни. В цялата страна няма нито една област, в която повече от половината деца да са прехвърлили 50-процентовата граница. И ако в София-град, благодарение на зловещата конкуренция за „елитните“ училища и по-добрия икономически статус на родителите, резултатите поне се доближават до това (47,9 % от явилите се имат 50 точки и повече), следвани от области Варна (39 %), Пловдив (31,3 %) и Бургас (31 %), то в почти всички останали области само около 20 % са постигнали такъв резултат.

В четири области (Ловеч, Монтана, Разград и Сливен) 85 на сто от децата имат под 50 точки. Осмислете добре това:  почти в цялата страна между 80 и 85 % от седмокласниците на практика имат „слаб“ по математика в края на основното си образование. 

И си казва "браво"

Не знам за вас, но аз лично потръпвам от ужас при тези числа и тенденции през последните години. За мен изводът е, че системата сама си пише „слаб“… и си казва „браво“. 

Мисля, че трябва много скоро да осъзнаем величината на проблема и да се заемем с решаването му. А за целта е нужно първо да признаем, че той съществува и че сме допуснали да достигне колосални  размери. Да потърсим причините в дълбочина. Да анализираме целите, които си поставяме пред образованието, да актуализираме учебните програми, които видимо не съответстват на съвременните потребности на подрастващите и обществото, да работим върху подготовката и мотивацията на учителите.

Да обмислим добре и реформите, и инструментите, с които ще оценяваме ефектите от тях.  Да си дадем ясна сметка за монопола, под който се намира образованието в момента, и за последиците от това. А после да действаме смело и бързо, защото първо, е престъпление да губим 12 години от живота на децата с училището в сегашния му вид, и второ, критичната маса от незнаещи – и нежелаещи да знаят – членове в обществото скоро ще бъде достигната. Ако вече не е.