В последните дни една по една парламентарните сили запяха в хор един и същи рефрен - по отношение на бъдещото правителство била важна програмата, а не личностите. Никоя от партиите нямала персонални амбиции - те искали да водят разговори за идеи и политики, а пък кой да е премиерът и министрите бил второстепенен въпрос, който уж ще се реши лесно.

Брей -  ще си каже избирателят, който ги набута в тия оплетени кълчища - най-сетне политиците си взеха урок и оставиха келепира на заден план. Хем скромни, хем неизкушени от властта нови лица (някои не чак), хем работливи, хем готови да жертват кариера и слава в името на просперитета на страната. Нещата изглеждат прекрасно - изчегъртваме ГЕРБ и оттук-нататък ще управляваме по вапцаровски - обединени от идеи и с мотото “Какво тук значи някаква си личност?!”

Не е необходимо човек да има бакалавърска степен по политология, за да се сети сам колко лицемерно е това твърдение на партиите. Личностите, естествено, имат най-голямо значение в политиката. Защото можеш да имаш най-прекрасните идеи, но някой трябва да ги реализира. И то човек, на когото хората имат доверие. Доверието е променливо - един път се спира върху бившия цар, друг път - върху неговия пожарникар. Но винаги са водещи ярките фигури, които трябва да ни спасят от лошия живот.

Преживяхме много неуспешни експерименти: например една здравна министърка, взета от един разклон, голям спец по остеопорозата - обясняваше ни, че който пие 8 литра прясно мляко, той дете ще стане яко, и обещаваше да спре течовете в здравната каса. Тръгна си бързо, защото нито течовете спря, нито накара нацията да пие такова количество мляко (Слава богу!)  Имаше и една външна министърка, която ни орезили с опита си да стане еврокомисар. А един дори бе казал: Егати държавата, щом аз съм ѝ вицепремиер. 

И понеже държавата ни заприличва все повече на европейска, нетърпимостта към такива “случайни министри” е все по-голяма. 

Отговорността и вината в политиката е винаги лична - още Левски го е казал,  и затова е доста нелогично да си получил доверието на избирателите и да бягаш от него. Няма как да заблудиш някого, че личностите са най-дребният въпрос пред управлението. И понеже тая дребна подробност кой да е премиер и кой - министър, има най-големи шансове да преобърне каруцата на светлото бъдеще, въпросът е потулен от обществото в едно тъмно чекмедже, което и Мата Хари не може да стигне.

Защо са важни хората, които ще ни управляват в изпълнителната власт и защо трудно ще бъдат намерени подходящи министри?

1. Малка държава сме и всички се знаем т. е. всеки може да бъде лесно омаскарен. Един не си е плащал здравните вноски, друг има фирма с лош съдружник, трети бил внук на член на Политбюро, на четвърти жена му е… лека жена, пети просто има успешен бизнес и това е много съмнително. Последен пример за бързо обществено омаскаряване  - Ники Василев. 

2. Нямаме вече мераклии за министри, които да са експерти. Едва ли някой утвърден специалист в своята област ще се навие да стане министър на нещо си за година-две с риск да бъде подложен на всекидневен политически обстрел, ревизии, разследване на семейството му до девето коляно и какво ли още не. Дори докторите от анти-COVID щаба успяха да бъдат омаскарени, вкарани в скандали и конфликти. Вероятно единственият лесен ресор в това отношение е външно министерство - вземаш професионален дипломат, гарантираш му посланическа резиденция след мандата и си готов.

3. Нямаме достатъчно авторитети в политиката, а личностите,  на които се възхищаваме, нямат опит да управляват държава. Не може да си шампион по шах и да бъдеш издигнат за премиер. Ами тогава по-добре да направим Стоичков и Кобрата. Или Лили Иванова. Ветровееее! - поне ще е в тон с политическия сезон.

4. Българите гласуват за определени личности, а не за “личностите не са важни”.  Нека само направим справка колко листи бяха преобърнати с преференции. Съвсем нормално българите е да видят част от хората, които са подкрепили, не само в парламента, но и в изпълнителната власт. Как някой, когото не сме виждали досега в партийна кампания, изведнъж ще стане министър и ще защитава идеите на Христо Иванов в правосъдието или на Мая Манолова в социалната сфера?

5. Общоприета световна практика е премиери да стават лидерите на партиите, събрали най-много гласове на изборите. Слави Трифонов определено ще наруши традицията и на всеки му е ясно, че който и да стане премиер, ще получава методически указания как да управлява от някой друг. Това понякога се нарича “задкусилие”, понякога “политически инженеринг” - все неща, които партиите на протеста уж декларираха, че няма да подкрепят при обсъждането на евентуален редовен кабинет.

6. Без правителство не може - там се решават оперативно проблемите на държавата и министрите трябва да са хора с бодър ум, неподатливи на стрес, мислещи бързо и познаващи ресорите си. Няма как само парламентът  да управлява държавата, както твърдят партиите на промяната, раздразнени от начина, по който Бойко Борисов командореше депутатите си и съответно законодателната власт. Анкетни комисии, парламентарен контрол и лични ревизии по държавни институции не могат да заменят нуждата от компетентно правителство. 

Така че, личностите са важни, защото още не е измислен изкуствен интелект, който да върши работата на изпълнителната власт. А и да бъде измислен, Борисов ще обвини, че Иво Мирчев го манипулира.