Изследването на проф. Йордан Баев "Американското разузнаване и България (1941-1991)" впечатлява със своята богата документална основа, безкомпромисната и освободена от политическата конюнктура интерпретация, убедителната реконструкция на действителните намерения на САЩ към страната ни в продължение на пет десетилетия, изпълнени с поврати и обрати в двустранните отношения. Интелигентният читател ще открие в книгата факти, събития, персонажи и процеси, разкриващи потайни, но твърде съществени и поучителни страници от националното ни минало.

Проф. д-р Никола Аврейски

Тази книга разказва за събития от вчерашния ден, но в нея няма нищо закостеняло, а с живо и вълнуващо слово разлиства пласт след пласт тайните на американските специални служби, свързани по някакъв начин с България. Читателите ще открият дълбоко аргументирана периодизация, основната тъкан на историците. Тя обхваща и преплита социалната, политическата, идеологическата, събитийната и тясно ведомствената история на една непозната и скрита от поглед материя. На основата на новооткрити и неизползвани архиви развенчава стари представи, утвърдили се стереотипи, внася корекции в изградени хипотези, уточнява имена. Въз основа на анализ на разузнавателна документация е показан пътят на комуникационния процес в разузнаването и контраразузнаването от придобиването и обработката на информацията до вземането на адекватни и прагматични решения.

Проф. дн Стефан Симеонов

Книгата, която читателят държи в ръце, е изградена върху впечатляваща документална основа, в която се открояват архивни документи от американски колекции, за които доскоро не беше дори възможно да се помисли, че ще бъдат разсекретени. От тези масиви проф. Йордан Баев извлича непознати факти за дейността на американското разузнаване в България от Втората световна война до краха на социализма и в първите години след него. Благодарение на професионализма на автора и дългогодишните му занимания с тази специфична проблематика, на читателя е поднесен на разбираем език един увлекателен разказ.

Проф. д-р Евгения Калинова

Професор Йордан Баев е специалист по съвременна дипломатическа, военна и разузнавателна история и военнополитически проблеми на сигурността. В последните четири десетилетия има общо над 300 публикации, сред тях 11 монографии и 12 документални сборници, които са издадени на 14 езика в над 20 държави от Европа, Азия, Северна и Южна Америка.

Представяме ви откъс от "Американското разузнаване и България (1941-1991)" :

 

Първата тайна операция на ЦРУ в България

Оперативните действия срещу България (проект QKSTAIR) са предложени от източноевропейския отдел на OPC през февруари 1950 г. След съгласуване с Държавния департамент (Джордж Кенън и Робърт Джойс) и с Обединения комитет на началник щабовете и последвало обсъждане в ръководството на ЦРУ, на 24 април 1950 г. директорът на OPC Франк Уизнър утвърждава окончателния „Оперативен план за България“. В ежемесечните отчети по изпълнение на тайната операция в следващите пет години се открояват четири основни направления – политическа, паравоенна, психологическа и икономическа война. През ноември 1951 г. проектът QK STAIR получава ново кодово название – BGCONVOY. В ръководството на тайната операция могат да бъдат разграничени два етапа. В първия етап, до лятото на 1953 г., се обръща основно внимание на паравоенните форми на борба, а след това – предимно на психологическите средства за борба срещу режима в България.

В оперативния план са формулирани четири „линии на действия“: А. Подкрепа на представения година преди това план от д-р Г. М. Димитров (с кодово название в първите материали на OPC Robert S. Glants) за „Организиране на антикомунистическо съпротивително движение в България“; В. Подготовка и осъществяване на координирана психологическа (PW) програма срещу България с установяване на тайна радиостанция и прехвърляне на печатни материали; С. Създаване на независима нелегална мрежа на OPC в България (различна от организацията на Робърт Гланц); D. Мероприятия за икономическа война. Впоследствие икономическите мероприятия отпадат поради липса на подходящи условия за реализиране.

Въпросът за началото на тайната операция срещу България е тясно свързан с решението на Държавния департамент за скъсване на двустранните отношения през февруари 1950 г. В отговор на обявяването на американския пълномощен министър в София Доналд Хийт за персона нон грата по време на скалъпения „шпионски“ процес срещу Трайчо Костов през декември предходната година. Подобно на започналата през юни 1949 г. операция срещу Албания BGFIEND и стартиралата през май 1951 г. операция срещу Румъния QK BROIL, проектът QK STAIR се ръководи от Джеймс Макаргър (кодово име Феликс), под наблюдението на Франк Линдзи във Вашингтон (контролиращият първата операция в Албания Кармел Офи след персонални обвинения от страна на сенатора Джоузеф Маккарти е преместен през май 1950 г. в друга структура на OPC). В края на 1950 г. в Атина е изпратена, в подкрепа на тези операции, група за психологически действия (APPLE team), която е под контрола на ръководитев тайната операция срещу България служители, консултанти и агенти през финансовата 1950–1951 г. е 55 души, повечето от които са с едногодишен договор. Първоначално към този щат са предвидени и екипи от 30 български емигранти, които предстои да бъдат обучени за нелегално прехвърляне в страната. Данните за финансовите средства на QK STAIR все още не са достъпни в новоразкритите документи, но по аналогия може да се сравнят с бюджета на QK BROIL срещу Румъния, където за издръжката на 91 души персонал за една година са били предвидени 810 000 долара. Близо 800 000 долара са и средствата, използвани за възнаграждения в първата година на реализацията на операцията срещу Албания.

Още от самото начало основната целева група за ЦРУ и Държавния департамент на САЩ сред българската политическа емиграция е Българският национален комитет, оглавяван от д-р Г. М. Димитров, с преобладаваща членска маса от БЗНС. Контактите на Франк Уизнър и други ветерани от OSS с д-р Димитров и други членове на Изпълнителния комитет на БНК (Димитър Мацанкиев) са още от годините на войната, а БНК е избраният български партньор на Комитета „Свободна Европа“ в Ню Йорк. Поради това съвършено закономерно на БНК и неговия председател е отредена главната роля в политическото направление на операцията срещу комунистическия режим в България. Един оперативен офицер от OPC, включен в ръководния екип на проекта QK STAIR, е определен да поддържа конфиденциална връзка с Г. М. Димитров във Вашингтон и Ню Йорк, а заместник-ръководителят на операцията срещу България в бюрото на ЦРУ в Атина, в сътрудничество с бюрата във Франкфурт, Париж, Рим, Виена и Истанбул, осъществява контактите с представителите на д-р Димитров в Западна Европа (Ценко Барев и Слави Нейков) и в Турция (Стратия Скерлев).

По-малко от година след началото на операцията обаче възникват определени разногласия с председателя на БНК по основните направления на „българския проект“ на OPC. Повече от две години продължават усилията на ЦРУ, Държавния департамент и NCFE да убедят д-р Г. М. Димитров в необходимостта от реорганизация на БНК и разширяване състава на ръководството с цел обединяване на българската политическа емиграция и постигане на по-голяма представителност и участие на различни политически групи. Още в месечния доклад относно изпълнението на QK STAIR за април 1951 г. се посочва, че Г. М. Димитров „се опитва да играе с едни лица срещу други, за да осигури едноличното си ръководство“ в БНК. През октомври 1951 г. ръководещият офицер от OPC записва: „Направен бе опит за разширяване на БНК, за да се преодолее критиката, че това е „еднолично представление“ (one man show) и да се обединят антикомунистическите елементи в българската емиграция. Отношенията между БНК и неговата ключова фигура д-р Г. Димитров продължават да са незадоволителни.“ През декември 1951 г. се съобщава за оказан натиск върху д-р Димитров, за да „подобри отношенията си с NCFE, които остават обтегнати“, а през февруари 1952 г. представителят на OPC в Гърция провежда няколко срещи в Западна Германия с лидера на БЗНС с цел да го убеди да промени „диктаторското си поведение“ спрямо останалите емигрантски групи.

След обсъждане в ръководството на ЦРУ на предложения от Източноевропейския отдел на Държавния департамент „План за реорганизация на БНК“, през април 1952 г. Г. М. Димитров е уведомен от NCFE за основните параметри на този план. Според месечния доклад в OPC Димитров твърдо се противопоставил на предложения план и заплашил с оттеглянето си от БНК. В документа от април се посочва: „Представителят на BGCONVOY проведе няколко разговора с д-р Димитров в опит да го убеди да подкрепи предложението на NCFE и че ще загуби много със своето оттегляне.“ В крайна сметка година по-късно, в дискусия между представители на ЦРУ и NCFE е решено „да се прекратят опитите за реорганизация на БНК, а вместо това се направи опит за организиране на група от млади емигранти, които да служат на американските интереси. Ако такава група се окаже жизненоспособна и придобие престиж, тя може да бъде трансформирана в нов Съвет или Комитет“. Въпреки че българската редакция на радио „Свободна Европа“ се наблюдава от другия проект на ЦРУ TPTONIC и не е в полезрението на BGCONVOY, в отделни анализи се споменава, че д-р Димитров имал силно критично отношение към радиопредаванията и настоявал българската редакция във Вашингтон и Мюнхен да се „подсили“ с негови хора.

Другата основна задача, договорена с председателя на БНК в началото на операцията, е за създаване на „нелегална мрежа“ в България чрез използване на установените контакти и канали за връзка с привържениците на опозиционния БЗНС вътре в страната. Тази част от операцията получава названието Dimitrov Test Case, тъй като нейна основна цел е да провери на практика твърденията на Г. М. Димитров за наличие на широка подкрепа и организирано антикомунистическо съпротивително движение в България. До края на 1951 г. обещанията на лидера на БЗНС в това отношение нямат никакви конкретни измерения. През февруари 1952 г. е подписано писмено споразумение между него и OPC за осъществяване на предвидената „тестова“ операция. В оценката на ръководния офицер от BGCONVOY във Вашингтон се отбелязва: „Неуспехът на д-р Димитров да осигури необходимата финансова подкрепа от NCFE улесни работата на OPC по подписването на споразумението за тестовата операция.“ В същото време е направена забележката: „Всяка операция, която включва Г. М. Димитров и неговата организация, ще изисква бдителен надзор.“

През есента на 1952 г. възникват нови препятствия при подготовката на операцията. От една страна, д-р Димитров отказва да предостави по-конкретна информация за своите нелегални контакти в България, а от друга страна, гръцките власти категорично отказват сътрудничество с представителите на БЗНС в Атина. През март 1953 г. оперативното ръководство на BGCONVOY отхвърля текста на писмо на Г. М. Димитров до представителите му в Европа, тъй като в него се съдържали инструкции самостоятелно да определят своето участие в операцията. В отчета за март е записано: „Изглежда, ЦРУ ще спре подготовката на тестовата операция, тъй като Димитров продължава да настоява за пряко участие в нея.“ През април 1953 г. окончателно е решено: „Преговорите между Г. М. Димитров и ЦРУ са прекратени, тъй като д-р Димитров настоява да запази оперативен контрол над агентите. Всяка операция в страната с агенти под контрола на Димитров няма да бъде нито работеща, нито сигурна от гледна точка на ЦРУ.“

Паралелно със сътрудничеството с Българския национален комитет, в рамките на операция BGCONVOY се осъществяват контакти и с други антикомунистически емигрантски организации. През декември 1952 г. в писмо до номинирания за директор на ЦРУ при следващата републиканска администрация Алън Дълес лидерът на ВМРО Иван Михайлов предлага услугите на своята организация за използване на техни съмишленици за нелегално прехвърляне в България. В ново писмо от януари 1953 г. Ванче Михайлов настоява за лична среща с Дълес. В интерес на операцията BGCONVOY е решено ръководещият оперативен офицер от секция SE/2 във Вашингтон и представителят на ЦРУ в Рим Джоузеф Лийб да се срещнат с Михайлов. В отчета за месец март 1953 г. се посочва: „Срещите разкриха, че... ако Михайлов реши да участва в бъдеще в тайни операции в България, поставените от него искания биха влезли в конфликт с целите на ЦРУ по същия начин, каквито са сегашните ни проблеми с д-р Димитров. Каналът за бъдещи преговори обаче ще остане открит.“

Поради категоричната съпротива от страна на Г. М. Димитров организацията на бившите легионери Български национален фронт не е официално финансирана от NCFE и Държавния департамент, но конфиденциалните срещи на представители на ЦРУ с лидера на БНФ Иван Дочев не са прекратени и след неговото пристигане в Торонто през 1951 г. През октомври 1951 г. от името на ръководството на БНФ е изпратено послание до върховния главнокомандващ войските на НАТО ген. Дуайт Айзенхауер и началник-щаба на ШЕЙП ген. Алфред Груентър с предложение доброволци на БНФ да бъдат обучавани в американски военни бази в Гърция и Турция за нелегално прехвърляне в България с цел при „внезапно нападение“ от страна на армиите от Съветския блок да подпомогнат „дезорганизирането на българската армия“. Тъй като за българските националисти било недопустимо да бъдат приемани за чужди агенти, в предложението се настоява военното обучение да се провежда под лозунга за „обединена защита на Европа“.