"Когато вярваш, че целият свят около тебе може да бъде разбран с вестник за 40 стотинки, тогава ще получиш това, което заслужаваш и свинята ще стане 300 кила".

Не мога да забравя тези думи на Ицо Хазарта от едно старо интервю на „Капитал“, защото все се намира някой познат, който да ми ги припомни през няколко седмици.

Всички знаем за какво става дума – за онези шарени страници, които голяма част от сънародниците ни нарича „вестникът“. Вътре има нещо за гърдите на едната Златка, за разстройството на другата Златка, нещо за лошата душа на президента, малко носталгия по социализма, задължително едно заглавие за циганин с три тестиса, но най-важното е... програмата за телевизията.

В нормалните страни наричат жълти изданията, които дебнат от яхта в морето как принцеса Х ще легне на плажа по монокини, които наддават за първите снимки на престолонаследника, които понякога нарушават закона и подслушват хора от властта и шоубизнеса, за да изкопчат нещо скандално. И печелят пари от това.

Тук са малко тези, които печелят пари. Повечето просто ги има. За да пробутват опорни точки покрай силикона и да окалят всичко и всеки. Да удрят шамари на недоволните от статуквото, да посяват всеобщото съмнение и да примирят тълпата с блатото.

„Вестниците са за четене, не са за вярване“.

Това пък го казваше един приятел преди много години. И така читателите си четат, а от време на време и избират кой да управлява.

А защо тогава хората купуват тези издания?

1. Защото обичат да четат глупости

2. Защото искат да имат програма за телевизията

3. Защото на сергията често не се предлага друго

4. Защото купуват най-евтиното

Обаче...

Националният статистически институт публикува данни за броя на домакинствата с достъп до интернет – през 2014 година това са 56,7% от българските домове. За повечето от тези хора няма никакъв смисъл да купуват споменатите вече издания, защото:

1. Глупости има и в интернет

2. Програма за телевизията – също

3. Никой не ти иска 40 стотинки, за да получиш горните две

България е на последно място в Европейския съюз по броя на домакинства с достъп до интернет – в скандинавските страни делът e около 90%. Точно тези над 40% от българите, които нямат достъп до интернет, са целевата група за т.нар. медийни олигарси, които са интегрирали медийна, икономическа и политическа власт в ръцете си. Не че не опитват да „спечелят“ сърцата и на останалите. Но интернет аналозите на описаните вече вестници не се радват чак на такъв успех, защото хората в мрежата имат избор. Гледат си само Златка и не винаги се докосват до пробутваните им покрай силикона опорни точки. Намират си само програмата за телевизията, ако изобщо я търсят. А и интернет сергията няма последен ред и няма монополист, който да я подрежда.

Сега идва най-важното. Разгледайте графиката по-долу. Тя показва какъв дял от хората в различните възрастови групи имат достъп до интернет. Сами си сметнете още колко живот им остава на изданията, които има предвид Ицо Хазарта в цитата от началото на текста.