Налетях на нещо толкова затрогващо... По-скоро то налетя мен: пред сградата, в която работя, изведъж писъци, ахкания и охкания на дядовци. Цяла тайфа – 6-7 човека. Заковах се на място и с почуда установих, че не се оплакват от пенсионната реформа, а почти скимтят  от радост. Заслушах се  - оказаха се тайфа приятели, които не са се виждали от 50 години. 50! Нали се сещате, че някои не живеят по толкова, колкото беше продължила тази раздяла.

То едно разглеждане на бръчки, то едно попипване под дъжд от смях на грамаданските дядовски уши с размери на трамвайни спирачки. Викам си – Боже, защо не сме толкова добри и слънчеви всички всеки ден. Идеше ми да протегна ръце като бездомниците от Бронкс край варелите и да се посгрея на техния огън...

Бях и на една християнска беседа. Като цяло беше идеално, с изключение на това, че някои млади си бяха позволили „наглостта” да дойдат тук – където се чете Евенгелието и се говори за рая, с най-милото си - децата. А децата на свой ред си позволяваха наглостта да се държат като пълни деца -  да търчат, да пиукат, да се смеят... Някои от концентрираните върху думите на Христос им мятаха такива кръвнишки погледи, че имах чувството, че след малко, ако не съществуваше Наказателен кодекс, сцената щеше да стане само детски черва и жили.

Не се правя на добряк – и аз с удоволствие понякога си фантазирам как обърсвам педагогически издържан шамар на някой сополанко... 

Просто се замислих колко много неща ние – „благочестивите”, можем да научим от т.нар. „невярващи”. К’во ти можем, трябва да научим! Срам за нас – те никога не биха направили неща, които ние вършим с лекота. И това, че се отличаваме по забрадките и вкиснатите погледи в църквата, не ни прави по-годни.

Вместо да сме истински, сме като някакво дефектирало китайско копие на християни – хора, които мислят за козунаци, или съответно на предстоящия празник – врат с кост или свински карета. Козуначено благочестие. Тъжна работа...

Ние мърморим, чудим се на кой крак е правилно да пренесеш тежестта в църквата, докато се чете Апостолът, мислим за хиляди други глупости. Но нямаме чистата, искрена радост на дядовците от попипването на ушите на стария „хаймана”, когото не си виждал от половин век.

Казва ли съм ви за баба Йоса, която е на 80 и се крие, че пуши? Веднъж щеше да си запали пеньоара, пъхайки една цигара в ръкава. От кого го е страх един човек на 80? Отговор: само от „вътрешния инспекторат“, съвестта. Тя й казва, че нещо не е наред с тази привичка, а баба Йоса я следва.

Не твърдя, че това е всичко – разбира се, че трябва да ходиш на църква, да се изповядваш и причастяваш. Без това не става нищо.

За друго говоря – за „Богоносенето”, което и празнуваме днес. Дали носим Бога в себе си, или носим някакви куфари със заучени фрази, движения и становища. Прави 1, прави 2, а после пак излез на улицата и мрънкай, и обсъждая оная пача - кварталната фризьорка. И плачи колко е кофти всичко.

Имам натрапчивата мисъл, че ония дядовци от пред сградата ми ще ни съдят. И баба Йоса. Те са богоносци, а за нас се съмнявам понякога.

Пак да кажа - козуначено благочестие. Ето какво имаме.