Годината е 2004. S&P повишава кредитния рейтинг на България от спекулативен до инвестиционен. Официалният анонс на агенцията посочва, че „подобрението на рейтинга е отражение на блестящите икономически перспективи и благоразумната фискална политика“. S&P очаква България да реализира големия си потенциал за икономически растеж, да влезе в Европейския съюз през 2007 г. и в Еврозоната през 2010 г. В анонса следват още два абзаца, пълни предимно с похвали. И тогава идва последното изречение:

“Продължаващи пропуски по отношение на стабилността на България и политиките, ориентирани към реформи, биха могли да доведат до натиск за понижаване на рейтинга, което би могло да се случи и при едно значително забавяне на предвиденото присъединяване към ЕС, а впоследствие и към Европейския валутен съюз.”

Превъртаме 10 години напред и през декември 2014-а вече 7 години след като България е в ЕС кредитният ни рейтинг обратно е на ниво спекулативен. И не сме в еврозоната. Всъщност, кредитният рейтинг на държавата е една субективна оценка за нейната финансова възможност да изплаща дълговете си. Въпреки че държавният ни дълг се повишава устойчиво от 2009 г. насам, като през 2014-а и 2015-а повишението ще бъде особено отчетливо, България ще си остане една от държавите с най-нисък държавен дълг не само в Европейския Съюз, но и в целия свят.

Ето защо, ако прочетем всички доклади на S&P за последните 10 години ще видим, че кредитната агенция устойчиво предупреждава българските правителства, че структурните реформи в системите на здравеопазване, образование и пенсионно осигуряване заплашват средносрочните и дългосрочни перспективи за растеж, което от своя страна се явява слабост при оценката на кредитния рейтинг на България. Е, изненада ли е тогава, че след като реално не направихме почти нищо в тези три сфери (макар, че осъществихме частична данъчна реформа), предупрежденията за проблемните области отпреди 10 години са реалност днес?

Но най-опасното в цялата история не е нито понижението, нито фрагментираният парламент, нито липсата на политическа воля да се направят нужните реформи. Най-опасното е продължаващото опорство и късогледство на много организации и групи в българското общество да проумеят, че е време да изпием горчивото лекарство за това, че забавихме над четвърт век промените в жизненоважни сектори.

Пенсионната и здравната реформа не се провеждат, не поради липса на знание, а поради страх от спад на политически рейтинг, тъй като много българи продължават да не разбират, че за да получат нещо от държавата, някой друг трябва първо да го е изработил. И за да бъдат устойчиви в една развиваща се икономиката, здравната и пенсионната система трябва да вървят към модели, стимулиращи хората да работят повече, за да получат повече, а не обратното.

Положението е почти същото и в образованието, въпреки че там вероятно имаме нужда дори от още по-радикални и по-непопулярни за много хора решения, тъй като други членки на ЕС използват несъразмерно по-големите си бюджети, за да предлагат относително качествено и (почти) безплатно образование. Подобни непопулярни мерки са нужни и в съдебната система и прокуратурата (последната трябва да загуби своята независимост, както е във всички развити държави, но това отново е напълно неразбираемо за повечето хора), енергетиката (където ЕРП-тата „опират пешкира“ като „вестоносец“ на сметката за ток, но всъщност зад тях са огромните проблеми в производителите, НЕК и ЕСО), водоснабдяването (където градовете извън София скоро няма да имат друг избор, освен да преминат към концесиониране, но това отново вероятно ще срещне обществен и синдикален отпор), железопътния превоз (ЖП сектора иска над 500 милиона субсидия следващата година) и други.

Така че, накратко казано, големият ни проблем не е пониженият кредитен рейтинг, а отказът на много българи да разберат, че е крайно време да променим социалистическите, неустойчивите и/или неработещите за нас модели в здравеопазване, енергетика, образование и други сектори, които хем пречат на икономическия растеж и повишаването на доходите, хем са и причина за бюджетния дефицит и взимането на нови държавни дългове.

За да има промяна обаче трябва и да спрат популистичните обещания на политиците. Е, вече се размечтах :-)

Коментарът на Владимир Каролев е специално за Клуб Z. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.