Седем години – толкова е мандатът на така наречените Трима големи в съдебната власт - председателите на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд и на главния прокурор. Той е и изобщо един от най-дългите в цялото държавно устройство, отстъпвайки само на 9-годишните мандати на съдиите в Конституционния съд.

Преди 2015-а Лозан Панов не беше известен, най-малкото поради причина, че е административен съдия. А там, честно казано, няма „екшън“ - няма шумни дела, по които тежко да си осъдил някого, или да му дадеш твърде лека – според фейсбук преценките – присъда, скандално да измениш мярка за неотклонение или пък да го освободиш, не дай Боже,  условно предсрочно.

Панов имаше всички предпоставки тихо да изкюта мандата, за който през годините се появиха достатъчно индикации, че е дадена навремето „зелена светлина“ откъдето трябва.

По време на конкурсната процедура срещу Павлина Панова.

 

Но не би - той избра друго.

Около него има купчини общоизвестни факти и случки, които дори няма смисъл да припомняме.

Заемайки поста след проф. Лазар Груев, много неща в мандата му обаче се случиха за пръв път. Като не е задължително те да са само хубави. 

Например за пръв път правната, политическата, че дори и „протестната“ мисъл отвън, на улицата пред Съдебната палата, се занимават така интензивно, напоително и обстойно с жената на председателя на ВКС. Това послужи за много атаки срещу Панов.

Ако преди никой не е знаел коя е жената на някой от големите магистрати, сега това се промени. „Онези“ медии излизаха със специални страници – плювни, посветени на Елисавета Панова, тя писа патетични писма до премиера, както и обръщения до Пеевски, които започваше в стил „браточка“.

Не е много сигурно, че това помогна Панов да бъде приеман по-насериозно.

Запомниха се масираните атаки срещу него, когато държавата показа, че може по някаква задкулисна единна воля да се стовари с цялата си тежест върху председателя на ВКС. Неволно тогава си мислиш: какво остава за нас, обикновените хора.

Проверки и абсурдни заключения за прочутото „бунгало“ на морето, проверки от Инспектората, сезиран срещу съдията от някои „журналисти“ (сериозно – не се шегувам!), проверки заради глупавата история с рапклипа в Съдебната палата. Като капак накрая дойде кандидатурата за президент, завършила малко в стил: „мислехме го да бъде по-добре отвсякога, а пък то стана както винаги“.

По-интересното е друго. Отвътре от ВКС от няколко години също казваха, че Панов не е в кой знае колко топли отношения и с колектива на съда. Най-меко казано – напълно дистанциран.

Не общува със съда, освен със свои неколцина близки. Това доведе дотам, че един бивш член на ВСС по безпрецедентен (за кой ли път около Панов) начин каза, че...

„Това е една голяма смешка!“

Имаше предвид постановката – един „аристократ, който стои някъде на върха“ и някакъв плебс там, отдолу.

Лозан Панов с "двама големи наши".

Други от нещата, които за пръв път се случиха в мандата на Панов, бяха забележително добри.

Сред тях несъмнено са първите признания на висок глас на човек от такова ниво - че вътре в системата върлува страх. Но от кого може да го е страх един върховен съдия – несменяем, заемащ самия "топ ъф дъ топ" на правосъдната система? Явно от някакви сили, които не са отразени в официалните правила - закони и разпоредби...

 
Да припомним и забавната история, когато слезе пред журналистите и просто показа, че някой праща СМС-и в реално време на тогавашния премиер. Някой от ВСС, отвътре! 

Речта на Панов, станала известна като „Не на страха“, доведе дотам, че тогавашният главен прокурор Цацаров се изгаври: ако Панов от нещо го било страх, да подадял жалба при него, в прокуратурата.

Панов обаче вече бе станал знаме на организации като "Правосъдие за всеки" или "Боец", а думите му се пускаха на запис по митингите им, вярно - често немноголюдни.

По времето на Лозан Панов и по негова покана – а не на главния прокурор – у нас идва Лаура Кьовеши. Тогава пък тя още не беше европейски главен прокурор, а от обстойното й запознаване с нашите реалности засега не се е видяло да има особени последствия. Но да видим... 

Панов направи нещо много важно – не си мълчеше. А дали всеки път е бил съвсем прав, е съвсем отделен въпрос... 

Така в течение на този мандат се завъртя прочутата фраза, че нещата в съдебната система не се решават във ВСС, а „на бели покривки“. Къде са тези покривки, кои са от двете страни на масата, кой плаща сметката и кой поръчва музиката – и до днес остава да гадаем.

След цялата тази „красота“ е задължително още да припомним, че и двата съдебни съвета, с които работи Панов, имаха мнозинството от 17 души колкото да го „импийчнат“ във всеки един момент. Даже предните написаха „покайно писмо“, че са го избрали – поредното невиждано нещо в нови времена, което може да мине и за безвкусна гротеска.

Монолитното мнозинство във ВСС обаче не го свали предсрочно. Защо – остава тайна, заметена някъде под „белите покривки“.

Може би просто едно показнó – че повече такива личности не трябва да се случват.

Засега Лозан Панов има желание да се върне във ВАС. Засега Съдийската колегия няма такова желание. И му устройва един "моряшки бой" като за последно.

Тъй като е роден през 1971 г., има още доста време пред него. Ще видим какво е намислил за следващите 7.