Във връзка с националния празник на страната - Трети март, публикуваме без редакторска намеса писмото, което бихме могли да получим на редакционната поща.

Уважаема редакция,

Пиша ви от далечна чужбина, където живеем... е, живеем – оцеляваме, със семейството ми вече 17 години. Искам да ви честитя Трети март! И да ви попитам няколко неща, които от дистанция ме вълнуват навръх националния празник на единствената родина, която някога ще имаме:

 

Днес за празника сме събрали да почерпим приятели – едно семейство сърби, едно македонци и едно турци. Защо, откакто сме тук, изведнъж станахме родолюбиви, но най-вече толерантни и приятелски настроени (или, както казват тук – френдли) към всички? Самите местни ни дават за пример в това отношение. Защо, докато живеехме в София, не бяхме такива, а се гледахме на кръв в трамвая – метрото още го нямаше, точно както и всички други?

 

Тук работя аз 12 часа, а жена ми - 4, за да може да гледа децата. Не можем да си позволим целодневна детска градина. Как са цените в София сега, защото, докато бяхме там, градината беше 20 лв. на месец, но редовно задлъжнявахме и не плащахме на общината с месеци? Защото парите не ни стигаха. Сега пак не стигат, но си плащаме 50 пъти по-скъпо, при това редовно и не се оплакваме.

 

Обяснете ми защо парите не ни стигаха. Веднъж, докато работех в учреждение в София, един цял месец, си записвах колко часа реално съм положил труд. Оказа се, че на час съм изкарвал повече пари отколкото сега тук – в чужбина. Защо?

 

Защо тук, където също ни залива националистическа вълна, когато по улицата тръгнат момчета с черни униформи, минувачите или им се присмиват, или просто ги взимат за... как се казваше на български – „Кукувци”? Защо научих, че в родния ми жк „Люлин” три от децата на моите бивши съседи вечер обикалят с т. нар. патрули по ул. „Пиротска” и това се смята в реда на нещата? Дори се одобрява.

 

Защо тук подслонихме веднъж едно семейство тъмнокожи с малко дете, които просто бягаха от глада точно като нас през 1997 г. А по сателита гледах българските новини, как един дядо се оплаква, че пенсията не му стига заради сирийските бежанци. Замислих се – преди тях стигала ли му е? А пък и разпознах дядото – синът и снаха му живеят в съседния на нас град, вярно – отначало местните ги приеха с подозрения, но сега, след 10 години, са напълно уважавани и обичани членове на сосайъти... Извинете – на обществото.

 

Защо тук с жена ми учим нашите две деца да пишат правилно на български, да знаят поне основните национални и църковни празници, а вчера, когато честитихме на приятелско семейство от България Сирни заговезни, те не бяха чували какво е това?

 

Уважаема, редакция. Ние обичаме България. Тежката зима на 1996/97 г. ни накара да емигрираме. Бихте ли ми отговорили на някои от зададените въпроси, за да знаем как да планираме бъдещето си и дали да се завърнем.

 

Дано не съм ви развалил празника с моите нелепи размисли.

И още веднъж: Честит Трети март!