Не знам кога и как ще приключи това, което сега е заповядано да се нарича специална военна операция. Но също толкова важен въпрос за мен е - как да живеем сега? Тези, които останаха, както останахме аз и жена ми.

Между другото, ако това довчера беше наше доброволно решение, сега може да е почти невъзможно да си тръгнем. Границите не са официално затворени, но всички полети на "Аерофлот" например са отменени.

Но аз не говоря за това.

Нашата държава, в която живеехме през последните години, вече не съществува.

За неизбежните проблеми в икономиката, спадане на жизнения стандарт, милитаризация, засилени репресии и т.н., всичко вече е казано. И за най-лошото - за човешките загуби - също. Но има още две точки.

От началото на 90-те години на миналия век стотици хиляди, милиони хора изграждат нова държава. Чуждестранните компании не се появиха на нашия пазар с вълшебна пръчка - имаше продължителни преговори и договорки, които завършиха с появата на световни марки у нас. Независимите медии не са възникнали с президентски указ, те са създадени през годините. Сергиите не изчезнаха от само себе си - те бяха заменени от нормални търговски мрежи, за чието създаване и вкореняване в Русия беше положен труд. И всичко останало е същото. Сега всичко това се разглобява за една нощ, ние като онази старица от приказката се озоваваме при нашето старо счупено корито. Но положението ще бъде още по-лошо – тогава, по времето на късния СССР, имаше, макар и половинчати, но все пак механизми за поддържане на системата над повърхността – за да върви метрото например. Те също не са възникнали по заповед, те са се формирали. Отдавна ги няма, а старите се унищожават пред очите ни с немислима скорост. Те напускат обичайния си живот – компютри, коли, стоки без опашка.

Но има и друг проблем, за който изобщо никой не говори. Всяка страна има различни хора. И такива, които четат и мислят, и такива, които искат да помогнат на съседите си, и такива, които обичат да надраскат псувни по чужда кола с пирон. В едно нормално общество тези последните се държат под контрол - както под страх от наказание, така и с обществен морал, който сякаш им обяснява, че ако правиш или казваш това и онова, значи си маргинал, изгнаник, не си уважаван човек.

Тъй като всяка система се опитва да разчита на психологически близки до нея хора, в различни периоди различни хора стават основата на системата и излизат на върха. Щурмоваците в по-голямата си част не препрочитаха Хайне.

Хората, които пишат с пирон по кола, усетиха, че е дошъл техният час. Новата система - която е нова при предишните лидери! - ще разчита на тях,  именно тях тя ще обяви за точните хора, носители на връзки, духовност и патриотизъм. Всъщност тяхната картина на света отдавна се озвучава от федералните канали, но ако пропагандистите по принцип просто се правеха на глупаци за добри пари, тези са искрени. Те вярват във врагове и в конспирации и че ние ще победим всички. Те ще бъдат насърчавани, повишавани и на техните дребни лудории - като погроми и побои над „тези, които са с шапка“ - ще се гледа през пръсти. Сега ще живеем в държава, в която те са тенденция.

И как ще живеем сега с всичко това и с всички тези? Без медии, без социални мрежи, със затворени граници? Със заплахата от затвор за една дума, която не можем да не кажем? И как ще продължим да се борим за Русия, която искаме да видим, която, както каза Екатерина Велика, „е европейска сила“?

Съжаляваме, има въпроси, но все още няма отговори - ще търсим.

--------------------------------

 

Леонид Гозман е известен руски опозиционен политик, популярна обществена личност с либерални възгледи, често противопоставящ се на пропутинските коментатори. Роден в Ленинград, бил е съветник на Егор Гайдар, работил е и с Анатолий Чубайс. Статията му препубликуваме от в. "Новая газета"