Ароматно еспресо, топящи се в устата спагети и божествено джелато, истинска наслада от живота... Ето това е рай! Но Италия не се изчерпва с добре познатите ни клишета. Хенинг Клювер ви кани на пътешествие до Италия, където можете да опитате едни от най-пивките вина, да усетите уханието на лимони и да се изумите от многобройните и внушителни културни монументи. А също и да откриете:

  • Защо слънцето блести по-ярко в Италия?

  • Какво ядат италианците освен паста и пица?

  • В какви суеверия вярват?

  • Какво означава семейството за тях?

В "Италия отвъд клишетата" Клювер майсторски ни потапя в страната, в която е избрал да живее. Засяга теми като кухнята, модата, мафията, политиката, обществото, природата, традициите и стила на живот в Италия. Разкрива ни тайната на очарованието и неповторимостта ѝ, както и много любопитни факти, за които навярно никога не сте чували. Разберете защо толкова много хора са се привързали толкова силно към тази изключителна страна, въпреки някои нейни недостатъци. Италия определено може да ви изненада и да заеме своето почетно място и във вашите сърца! Представяме ви откъс от:

"Италия отвъд клишетата", Хенинг Клювер, издателство "Ера"


Не всички площади се наричат piazza; малките носят името piazzetta, а много големите – piazziale. Родът се сменя от женски на мъжки. Освен това има largо, което буквално означава „разширение“, и campo – изведено от „поле“. А класическото название е foro – „форум“.

В Италия има стотици площади, известни и не толкова известни. Подобно на повечето италианци, аз съм фен на площадите. Възхищават ме тези, които се отварят към морето, например Пиаца дел Унита в Триест, но и онези, които се намират в двор, както е пиацетата на Капри. Типичните пазарни площади във Венето (Пиаца деле Ербе, Пиаца Меркато) и Тоскана („Лука“) са истински съкровищници, а големите къснобарокови сценографии в Рим и Южна Италия (Неапол, Палермо, Лече) не престават да поразяват туристите.

Пиацата е и място за попкултура: не само защото там се организират концерти, но и защото хиляди творци създават песни за площадите. Лучо Дала, който почина внезапно през март 2012 г., издигна паметник на Пиаца Гранде в Болоня с едноименната песен. Понякога площадът се „завърта“, например Пиаца Дукале във Виджевано близо до Милано, първоначално създаден като представително пространство пред кастел на фамилията Сфорца, а днес, след умело преустройство в бароков стил, превърнат в катедрален площад.

Пиацата често ни позволява да надникнем в историята на страната. Тази възможност невинаги е очевидна, както във Виджевано. Според много италианци Пиацале Лорето в Милано, където се ражда републиканска Италия, е „трагично място“: на този площад, разположен в северния край на историческия център, през август 1944 г., след атентат срещу германска военна кола, са разстреляни 15 италиански заложници и телата им са изложени на показ.

В края на април 1945 г., след като Бенито Мусолини и приятелката му Клара Петачи са застреляни от партизани близо до швейцарската граница, телата им са отнесени в Милано и положени символично на площад „Лорето“. За да ги покажат по-добре, победителите ги връзват за краката и ги окачват като добитък за клане на гредите на една бензиностанция. Снимки от тази брутална сцена обикалят света.

Днешният безличен площад, превърнат в най-обикновен транспортен възел, с нищо не напомня за някогашните събития. В една съседна улица отриваме монумент в памет на петнайсетте разстреляни „в името на свободата“. Никакво указание за обстоятелствата, нито едно име, не става ясно кои са убийците. Всичко това трябва да се промени. Урбанистичен проект цели да превърне това историческо място в зелен оазис между града и предградието. Италия се променя и съживява своите безлични площади – Милано е един от добрите примери за това развитие.

* * *

Площадът като оперна сцена. Милано със сигурност не е градът, за който се сещаме на първо място при мисълта за истински италиански площад. Много по-често си представяме някой малък град, например Урбино: там централният площад Пиаца дела Република се намира в падината между два хълма. Обграждащите го сгради от червено-кафяви тухли, сред които са къснобароковият Коледжо Рафаело или класическият Палацо Албани с красиви аркади, изглеждат важни и достолепни. На площада има няколко кафенета и павилион за продажба на вестници. Достатъчно място за маси и столове, достатъчно място за разходка, фонтан в средата – това е площадът. От време на време тук се провежда пазар за цветя. Идеално място за почивка и срещи, където всеки може да се покаже и да наблюдава други хора. Или, казано с думите на Клаудио Магрис: неделно настроение и през седмицата.

Сутрин, когато си търсиш място за закуска, всичко е обикновено. Минават студенти, професор поздравява, полицаят спори с шофьор, решил да прекоси площада с автомобила си, въпреки че е забранено. В крайна сметка му разрешават да премине, за да освободи място за малък градски автобус – „Само днес, никога вече!“. Слънцето грее, във вестниците не пишат нищо ново, мобилните телефони мълчат – очаква се хубав ден. Срещаш приятел и се уговаряте да обядвате заедно.

Късно следобед всички места в кафенетата са заети; целият град се е събрал на площада. Ciao bionda! – Lunga vita. Хората се поздравяват през масите, говорят си, отпиват от червения аперитив и флиртуват с красивите съседки. Какво ще правим довечера? Ще се видим ли след вечеря? Дават ли нещо хубаво в киното? Чуват се смехове, някъде вероятно се леят сълзи. Площадът се оглася от весело бръмчене, тийнейджъри се разхождат напред-назад и ближат сладолед, кискат се и ускоряват ход, за да видят двойките, които безсрамно се целуват на стълбите пред колежа. Наблизо се води разгорещен спор – calma ragazzi! Между групичките от местни хора се движат туристи. Обсъждат нуждата от подземни гаражи и от съживяването на железопътния транспорт. Шумно ругаят крадците в правителството (ladri!) и скучните телевизионни програми (che noia!). Студенти си разменят записки. Край фонтана седят двама младежи, които са тук още от обед и нямат намерение да си тръгнат – на площада човек може да остане с часове. Кой знае колко мисли се обменят тук всеки ден, какви сделки се търгуват, какви трагедии се разиграват и кой намира своето щастие...

През отворен прозорец долитат мелодии от Росини. В този момент човек разбира защо на площада представят толкова много опери, защо Италия, операта и площадът образуват едно цяло. И защо само в Италия е възможно да преустроят в постмодерен площад едно цяло оперно пространство, както направи Алдо Роси с вътрешността на Театро Карло Феличе в Генуа. Някога в едно от кафенетата е седял Волфганг Хилдесхаймер и навярно се е забавлявал страхотно. Così fan tutte e tutti. Така правят всички и всички.