Роман, който ще очарова почитателите на Джейн Остин (1775 – 1817) и на жизнеутвърждаващите истории – така накратко може да се определи „Закуска с мистър Дарси“ от Емилия Блау. Красивото подаръчно издание със знака на „Кръг“ вече е налично в книжарниците – в превод на Денис Коробко и с корица и цветна порезка от Албена Каменова. На български романът излезе броени дни преди 250-годишнината от рождението на знаменитата писателка на 16 декември, по повод която е и написан. На наближаващия Коледен панаир на книгата (9-14 декември) той ще е сред акцентните заглавия на 410-и щанд на издателството.  

В центъра на увлекателния и находчив сюжет е Леонора, чийто живот изглежда съвършен: адвокатска кариера, уютен нов дом и годеник от висшата класа. В деня на сватбата си обаче тя осъзнава, че нищо от това не я прави истински щастлива, и изоставя перспективния младоженец пред олтара. В търсене на промяна булката беглец заминава за курортния град Бат, където е летувала като дете. А там среща привлекателния и загадъчен Чарлстън, който е убеден, че антикварното писалище на тавана на къщата му за гости е принадлежало на Джейн Остин – любимата писателка на Леа. Докато го разглежда, младата жена попада на отдавна скрита в него бележка. Възможно ли е да е от самата Джейн и да съдържа улики към липсващи глави от незавършения ѝ роман „Сандитън“? Леонора и Чарлстън – нейният личен мистър Дарси, се впускат във вълнуващо дирене на литературно съкровище из света на бележитата авторка. Но дали няма да открият нещо също толкова ценно?

Увлекателна по най-приятния начин и в същото време информативна и наситена с романтика и хумор, „Закуска с мистър Дарси“ е история за новото начало, гордостта без предразсъдъци и необичайния път към щастието. Този пленителен роман на Емилия Блау отдава почит не само на една от най-значимите и обичани писателки в света, но и на любовта, която се чете между редовете – в буквален и в преносен смисъл.

Английският град Бат, който има ключова роля в „Закуска с мистър Дарси“, се споменава във всичките шест романа на Джейн Остин, а в два от тях – „Абатството Нортангър“ и „Доводите на разума“, действието се развива именно там. Писателката живее на това място – някога любим спа курорт на отбраното общество, от 1801-ва до 1806 г. и името ѝ открай време е неразривно свързвано с него. Затова и тъкмо в Бат са съсредоточени голяма част от събитията, с които във Великобритания се отбелязва 250-годишнината от рождението ѝ. През цялата 2025-а текат изложби, телевизионни и радиопрограми, подкасти, костюмни балове и други специални прояви в чест на неподвластното на времето творческо наследство на английската авторка.

Особено популярен е Фестивалът на Джейн Остин в Бат, който е най-мащабният и отдавнашен по рода си. Организира се от 2001-ва и тази година се проведе между 12 и 21 септември, като привлече хиляди почитатели на писателката от целия свят. Много от тях взеха участие в традиционния парад през историческия град, облечени в костюми от нейната епоха – кулминацията на десетдневното събитие.

* * *

Из „Закуска с мистър Дарси“ от Емилия Блау

Снимка "Кръг"

Съдбоносен портрет

– Както знаете, къщата е собственост на семейството от вече повече от двеста и петдесет години – обясни Чарлстън и отвори вратата на зимната градина. Следобедното слънце светеше през прозорците и огряваше цитрусовите растения, подредени на пода или върху поставки между ратановите мебели. – Това е оранжерията – допълни той, като видя възхитения поглед на Леонора, и продължи: – Семейство Мелууд винаги е държало да запази оригиналния чар на „Роузхил“ и да посреща приятно гостите си.

– Със сигурност – остро отвърна Леонора и усети върху себе си подразнения поглед на стопанина. Оставаше ù само да се надява, че някогашното семейство Мелууд е било пò на ниво в това отношение от най-младия си представител. На Джейн сигурно не ù се е налагало да търчи подир гъски…

Преди Чарлстън да каже нещо, в антрето, където те тъкмо влизаха, се отвори една врата и насреща им се появи възрастна дама с дантелена престилка.

– Айви, чудесно – поздрави я Чарлстън и церемониално скръсти ръце. – Донеси чаша чай в салона, моля те. Имаме подранила гостенка.

– Колко хубаво, с удоволствие. Добре дошли в „Роузхил Ин“ – тя приятелски кимна на Леонора и отново изчезна зад вратата, която очевидно водеше към кухнята.

– Чайният салон е тук – Чарлстън ù направи знак да влезе през една отворена врата, когато в този миг се чу странен крясък на дива птица и той трескаво затършува във вътрешния си джоб, преди да измъкне мобилния си телефон. Звучеше като много разярен фазан. Що за човек бе този, чийто телефон звънеше по този начин?

– Седнете, аз трябва да вдигна – и веднага с широки крачки изчезна от погледа ù със сериозна физиономия.

Леонора поклати глава, изпрати го с поглед, а след това посегна към чантата, която още носеше през рамо, и влезе в салона. Посрещна я тиха клавирна музика и монотонното тиктакане на стоящ викториански часовник. В центъра на стаята имаше няколко дивана; прозорците, които гледаха към градината, бяха обрамчени с червени кадифени завеси. Край едната стена Леонора откри клавинет. Тя внимателно прекара ръка по полираното дърво – можеше ли изобщо да е от XIX век?

По стените висяха стари картини. Английски пейзажи, гората на Девън, крайбрежни гледки от околностите на Сидмът с неговите червени скали и зелени хълмове. И семейни портрети. Двама изискани джентълмени във викториански одежди, а в краката им – петима добре облечени потомци. Половин век по-късно по подобен начин бяха изобразени членове на семейство Мелуудс от 20-те години на миналия век: дамите в дълги рокли с пера на главите, господата в строги костюми от туид.

Леонора се огледа и погледът ù попадна на орнаментирана камина от пясъчник. И на картината, която висеше над нея. Лицето ù се озари от широка усмивка. Тук очевидно възприемаха сериозно историческата връзка на къщата с Джейн. Защото на това първокласно място над перваза на камината надничаше не кой да е, а мистър Дарси. Тъмната му чуплива коса бе смело сресана на главата му, придавайки му героично-интелектуален вид. Изразителните вежди придаваха на лицето му мрачното, замислено изражение, което Леонора толкова бе обикнала в екранизацията с Колин Фърт. Устните му имаха сериозно, леко величаво изражение. Но онова, което я пленяваше, бяха очите му. Тъмни смарагди, които я гледаха многозначително. И сякаш криеха тиха болка. Погледът бе тъй трогателен, както само Матю Макфадиън беше способен да погледне Кийра Найтли в последната екранизация на „Гордост и предразсъдъци“. Художникът беше талантлив и очевидно имаше отличен творчески усет. Беше изобразил мистър Дарси съвършено, дори бялата риза с висока, колосана яка бе увековечена автентично.

Вибрирането в чантата ù стресна Леонора. Толкова се бе очаровала от лика на мистър Дарси, че беше забравила да уведоми Уинда. Побърза да извади телефона, за да отговори на съобщението от Уинда: „Скъпа, каретата е готова да тръгне без теб“.

„Вече съм в „Роузхил Ин“. По-добре не ме питай… – Леонора вдигна глава и още веднъж погледна портрета. – Няма да повярваш кой виси тук… съвсем метафорично казано“ – допълни тя с широка усмивка. Сигурна бе, че Уинда щеше да го хареса. Щракна и една снимка и я прати в чата им с Фреди и Клеър.

Може би наистина трябваше да попита за името на художника. Инициалите в десния край на картината бяха толкова витиевато преплетени, че не успя да ги разчете.

После постна снимката в статус. „Той съществува!“, написа отдолу и с усмивка прибра телефона в чантата си. Де да беше така…

В салона звучеше класическа музика, съпроводена от възторжените аплодисменти на екскурзионната група. Леонора не беше наясно дали все още е в реалността, или се е пренесла в XIX век през някакъв таен портал. Край нея шумоляха феерични копринени рокли, а Айви бе донесла подноси със сандвичи, кифлички и сладкиши.

За щастие, Леонора успя да се преоблече в стаята си, преди да започне официалният прием. Домакинът мълчаливо ù връчи ключовете за „Люляковата стая“ и постави куфара ù пред вратата, след което се завъртя на пети и с краткото „Приятно прекарване“ тръгна надолу по стълбите.

Сега той бе застанал до пианото със сдържано изражение на лицето и напрегнато тактуваше с пръсти по чашата чай. Социалните събирания явно не бяха неговата стихия. Изглеждаше още по-мрачен, отколкото при неволното им запознанство. И всеки път, когато погледите им случайно се срещаха, тъмните му вежди допълнително се сбръчкваха. Леонора се почувства малко виновна, че е смазала със задника си надеждите му за вечна слава в Кралския градинарски тръст. Но връщане назад нямаше…

Виктория Мелууд, неговата сестра и собственичка на непослушното стадо гъски, също се бе присъединила към тях, след като се бе прибрала точно преди началото на приема, и се представи като администратор, отговарящ за гостите. С подстриганата си на висока черта кестенява коса, стройна фигура и жив поглед тя поразително приличаше на някогашната госпожа Мелууд, която на картината от 1924 година седеше, изпъната като свещ до съпруга си.

– Готова ли си? – Уинда ù намигна. Началото на уикенда и приемът бяха първото изпитание за Леонора. – Всъщност какво толкова искаше да ми покажеш? – попита я Уинда, преди тя да успее да отговори.

Леонора невинно се усмихна.

– Как може досега да не си забелязала? Тогава ще трябва да запазиш търпение за момент.

Тя се изправи, отиде до камината и се изкашля. Задрънка с чаената лъжичка по чашата си и оживеният разговор постепенно стихна. Сцената ù напомни явяванията в съда. Как всички я гледаха в очакване. Мълчанието, преди да заговори. Това бяха моментите, които бе харесвала най-много в работата си. Моментите, в които упоритата работа и дългата подготовка на документите по делата се отплащаха. Когато ù беше позволено да бъде рафинирана. Да блесне с красноречие…

– Уважаеми дами и господа – започна тя, макар последните да бяха само двама – намръщеният домакин и Джак, партньорът на една особено ентусиазирана читателка на Джейн Остин, който се бе издокарал като мистър Бингли. И двамата я изгледаха с еднаква мъка. – От името на Центъра „Джейн Остин“ ви приветстваме с добре дошли на приема на тазгодишната лятна екскурзия: „Сидмът, тази крайбрежна перла“. В историческата сграда на „Роузхил Хаус“ за един уикенд ще тръгнем по стъпките на Джейн Остин.

Одобрителни възгласи се разнесоха в залата и Леонора със задоволство погледна грейналите лица.

– Джейн е живяла тук през хиляда осемстотин и първа година. Говори се, че тук е срещнала мистериозен мъж, единствената истинска любов в живота ù. За този джентълмен се носят много легенди. Някои смятат, че е бил църковен служител, други дори твърдят, че сестрата на Джейн, Касандра, също се е интересувала от него и е завиждала на сестра си. Факт е, че всички писма, които Джейн е написала през годините на тяхното познанство – а тя е била изключително активна в писането на писма, са изчезнали. И до ден днешен остава загадка какво се е случило с тях. Дали някой съзнателно не ги е унищожил, за да запази в мрак част от миналото.

Погледите на облечените като от времето на Регентството дами напрегнато следваха Леонора, която се изкашля, драматично скръсти ръце и продължи:

– Тази къща сигурно крие някои тайни – продължи тя с тържествен тон. После с усмивка се завъртя и посочи портрета, който висеше зад нея над камината. – И паметта на Джейн е почетена тук по много специален начин. Както виждаме, мистър Дарси вече е пристигнал! – радостно обяви тя.