През тази година се навършват 25 години от революционната 1997 г. Годината, в която българският народ след 7 години колебание осъзна, че единствената му възможност, единственият правилен път за развитие е приобщаване към Запада, членство в НАТО и Европейския съюз.

От края на 1989 г., когато започна преходът към демокрация, до началото на 1997 г. общественото мнение в България бе доста колебливо. Българите като че ли се надяваха да влязат в ЕС, но да не излизат съвсем от СССР, а що се отнася до НАТО, според мнозина там въобще не трябваше да влизаме.

Наивните приказки за неутралитет, подобен на този на Швейцария, намираха радушен прием у голяма част от българското общество.

На Запад

В началото на 1997 г. обаче доларът стигна до 3 хил. лв., а хлябът изчезна. И дори прословутото българско търпение се оказа изчерпано. Цялата страна бе блокирана от протести срещу правителството на БСП с премиер Жан Виденов. И българите разбраха, че има един-единствен правилен път - на Запад.

Обикновено датите, с които се свързва тази година, са 10 януари, когато протестиращи граждани щурмуваха парламента и 4 февруари, когато БСП след близо месец всекидневни протести най-накрая сдаде властта. В последните години обаче всички ние разбрахме, че протестите са важни, но не по-малко важно е тези протести след това да получат своето политическо представителство.

Затова е редно да се обръща специално внимание и на датата 19 април 1997 г., когато бяха проведени парламентарните избори.

От години има гражданско негодувание срещу  т.нар. модел #Кой, но това негодувание не успява да получи адекватно политическо представителство. Дори и сега, когато протестът все пак е на власт, това представителство не е достатъчно категорично за истинска промяна. И съответно трябва да се правят компромиси, от което промяната неминуемо се забавя.

1997-а

На изборите през 1997 г. тогавашните протести получиха такова представителство. И то какво – за ОДС гласуваха 2 223 714 души и дясната коалиция взе 137 мандата в парламента. Подобен резултат нито една политическа формация не е получавала в годините на прехода. А и не се очертава скоро друга да получи...

Премиер стана Иван Костов. Днешните политически наследници на тогавашното ОДС често критикуват българския народ, че не е оценил неговото величие. Фактите обаче говорят друго - никой друг български премиер не е имал подобна парламентарна подкрепа, дадена му от същия този български народ на избори.

За нито едно управление не може да има еднозначна оценка. Това важи и за управлението на Костов.

Но едно е категорично сигурно - единственият период на големи и необратими промени в България бе мандатът на правителството на ОДС от 1997-а до 2001 г. Това бе и първият цял управленски мандат в годините на прехода.

Политическият курс на страната бе рязко сменен и тя тръгна към членство в ЕС и НАТО. И двете станаха факт за 10 години. Едва ли и най-големите оптимисти са очаквали това да се случи толкова бързо.

Безплатна свобода

Войната на Русия в Украйна е най-сериозното доказателство за това колко е важно, че сме в ЕС и НАТО. По-голяма гаранция за това, че България ще се развива като свободна и демократична страна, няма как да има. Вярно – членството в ЕС и НАТО си има своята цена, но както е известно безплатен обяд няма. Безплатна свобода - още по-малко.

С голяма доза сигурност може да се предположи, че ако ОДС нямаше толкова солидно мнозинство, то най-вероятно България и досега нямаше да е нито в ЕС, нито в НАТО. На ОДС не му се налагаше да води диалог със статуквото, какъвто се налага да водят днешните ни управляващи.

ОДС имаше власт да наложи непопулярни решения, като например даването на въздушен коридор за самолетите на НАТО, които да бомбардират Югославия на Милошевич. А тези решения бяха непопулярни, защото руската пропаганда тогава бе не по-слаба, отколкото е днес.

Именно този въздушен коридор бе повратната точка, когато България спечели доверието на Запада. И демонстрира, че етикетът „най-верен сателит на Москва” вече не е чак толкова актуален.

Правителството на Иван Костов и ОДС безспорно е с най-големи заслуги за членството ни в ЕС и НАТО и за факта, че в задаващата се нова Студена война България този път ще бъде от правилната страна на стената - западната. Още по времето на Костов паднаха визите за пътуване на българи - един от най-щастливите мигове в новата българска история. Това бе първият сериозен знак, че страната ни отново става част от цивилизования свят след 45 години руско робство. Че Европа ни приема обратно - там, където трябва да бъдем според всички велики българи още от времето на Възраждането.

Отклоненията

Свършеното от правителството на Иван Костов бе толкова много, че следващите правителства не успяха да спрат България от правилния път. Успяха само да я отклонят. Следващият кабинет бе на НДСВ и ДПС с премиер Симеон Сакскобургготски. Именно по времето на НДСВ България започна да дърпа лека-полека ръчната спирачка по пътя към ЕС. Това продължи и по време на кабинета на Тройната коалиция - БСП, НДСВ и ДПС. За да се стигне до днешното не особено цветущо положение, в което сме членове на ЕС, ама не дотам.

В крайна сметка политическите кариери на Бойко Борисов и Делян Пеевски започнаха точно от НДСВ. А те двамата до голяма степен олицетворяват модела, срещу който имаше протести. И чиято алтернатива се очаква да бъде настоящото правителство.

Именно от управлението на НДСВ и ДПС започна забавянето по пътя ни към ЕС, което ни доведе до това да ни приемат с условие да си оправим съдебната система. Тази система все още си стои недооправена. Тогава ЕС ни направи компромис. Ако не го беше направил, ако от Европа бяха по-твърди и категорични с нас, вероятно щяхме вече да сме забравили за проблемната ни съдебна система и за всевластния и безконтролен главен прокурор. Това е ценен урок - и за нас, и за ЕС по повод бъдещи разширявания.

Управлението на НДСВ не продължи линията на предишното правителство на Иван Костов на категорично отстояване на българските интереси спрямо имперските попълзновения на Русия. Докато Костов даваше коридори на самолети на НАТО, Симеон Сакскобургготски рестартира АЕЦ "Белене".

Докъде стигнахме

Промяната на Костов и ОДС не продължи след края на неговия мандат. Или поне не продължи със същото темпо. Именно това е промяната, която сега трябва да продължаваме.

Не че правителството на Иван Костов и ОДС бе идеално и безгрешно. Напротив - то направи грешки, които още тежат на автентичната десница. За Костов приватизацията бе само и единствено икономическо занимание. Той се интересуваше само от капиталите и не чак толкова от техния произход. В резултат на това бившите комунисти се върнаха на бял кон в много икономически сфери. А върхът на всичко бе идването на руския "Лукойл" в България.

По една или друга причина ОДС, въпреки цялата власт, която имаше, не проведе лустрация.

Много хора от управляващото тогава мнозинство се самозабравиха и корупцията достигна нетърпими нива. Мнозина твърдят, че и самият Костов е бил замесен в корупция. Това изглежда по-скоро като пропаганда. Факт е обаче, че по една или друга причина тогавашният премиер търпя твърде дълго около себе си подкупни съратници на високи постове. Част от тях след това се присъединиха към ДПС - най-отявленото политическо проявление на българската корупция.

През 1997 г. в българското общество имаше консенсус относно членството ни в ЕС и НАТО. Днес този консенсус изглежда разклатен, а руската пропаганда отново е във вихъра си. Затова е хубаво да си припомняме откъде сме тръгнали и докъде сме стигнали. Да анализираме неуспехите, но и да не забравяме, че сме постигнали и големи успехи. И най-важното - да не пропиляваме с лека ръка постигнатото след дългогодишни усилия.

 

Този текст е публикуван в броя на списание Клуб Z от април