„ЕДИН ДОКУМЕНТ ЗА МИНАЛОТО НИ СЪС СИЛАТА НА БОМБА

                                                                 Деян Енев, писател

„В Македония под игото. Поменик на мъчениците“ е автентичната история на едно македонско село, оставено след 1878 г. извън пределите на родината – като стотици други.

Този биографично-документален разказ, своеобразно продължение във времето на „Под игото“ и „Железния светилник“, се чете задъхано като роман. Но трагичните истории на неговите герои го превръщат в реквием. Реквием за българщината в Македония.    

---

Център на действието е село Мокриево, Струмишко, в полите на Беласица, днес само на петнадесетина километра от границата с България. В края на 19. век, когато започва тази история, то е в рамките на Османската империя и има около 2000 жители, половината българи, половината турци, а църковната власт над християните все още се държи със сила от гръцкия владика. Но скоро ще дойдат и други потисници...

Димитър Кицевски като журналист в "Отечествен фронт". Снимки Личен архив

Авторът Димитър Кицевски (1926-1986 г.) преплита съдбите на своите съселяни – участници в борбите за свобода, със собствените си преживявания в големите исторически сътресения на този героичен и трагичен период. 

Публикуваме със съкращения откъси от книгата, специално подбрани и адаптирани за „Клуб Z“.

1.

ПОМЕНИК НА МЪЧЕНИЦИТЕ 

"В Македония под игото. Поменик на мъчениците"

Като дете във втори клас, като научих азбуката, за Задушница майка ми ме караше да записвам имената на покойниците, за да ги прочете попът на гробищата. 

Като изреждаше майка имената от нашия род, тя се спираше за малко и ме караше да продължа:

- Киро, Мито, Трайко, Анго, Георги...

- Ами тези кои са бе, мамо? - и аз ги записвах на кариран лист или на халваджийска хартия, която майка старателно навиваше и слагаше под пояса си.

След това ме извикваше тета Тена, да ѝ пиша и на нея поменната книга. И нейните мъртви започваха с пра-пра дядо ми Мирчо, но оттук нататък имената на следващите го покойници се изменяха... Накрая тета Тена се поспираше за малко и започваше да „диктува“ - Киро, Мито, Tpaйкo, Анго, Георги... 

Като се връщах у дома, пак питах майка си:

- Кои са мамо тия, дето всички записвате в поменика Киро,   Мито, Трайко, Анго, Георги ... 

- Куйсе (мълчи) синче, още ми си малечок, като пораснеш ке разбереш ... - и аз потисках любопитството си.

Отивахме на гробищата. Там всяка жена застанала пред семейния кръст. Сръбският свещеник Сава, вечно пиян, започваше от долната част на гробищата и се приближаваше към нашите покойници.  Потен и забързан, майка ми му подаваше един динар в ръката, той го слагаше в огромния джоб на расото си, издърпваше  поменика на майка ми, бързешката изброяваше всички записани имена, размахваше кадилница над кръста с „Вечна им памят“, „Вечна им памят“ и скоростно прескачаше към съседната могилка. 

Времето минаваше, а това се повтаряше поне по три пъти в годината - на всяка задушница.  

И най-после разбрах:

Всички имена, около десетина, от втората част на семейния ни поменик, били избити от сръбската власт от 1919 до 1923 година. 

 

2. 

ЧЕТАТА НА ВОЙВОДАТА ЛЕФТЕРОВ. ДВЕ НЕВИННИ ЖЕРТВИ. 

В навечерието на Илинденското въстание в Мокриево пристигнала голяма чета на ВМОРО начело с войводата Никола Лефтеров. 

Тогава селяните за пръв път видели истински български офицер, защото той носел капитанската си униформа. Повечето четници били от околните села – Колешино, Смоларево, а най-вече от Ново село. Имало и от „царството“, т.е. от свободното Българско.   

Четниците на Лефтеров били над двеста души. Били омесени и опечени необходимите хлебове, сготвена била другата храна. Точно било определено в коя къща по колко четници ще бъдат настанени и всички подробности. Предварително били добре нахранени и извързани всички кучета по пътя на четата.

Тази внушителна част била настанена в няколко къщи почти насред село, по-далеч от турската махала. Самите четници били добре въоръжени и облечени. Освен войводата, имало и други български офицери, командващи подразделенията. Бойците били в четническа или в обикновена войнишка униформа от царската армия. Заедно с други мокриевци в къщата, в която бил разквартируван  щабът, дошъл местният водач чорбаджи Трайко. Той се разцелувал с войводата, запрегръщал и другите офицери и възкликнал:

- Ха така де, така требе да биде. Оно, аз им виках на нашите млади - чанта земя не отима (т.е. комитска раница не може да освободи земята). Но нашите луди глави разбират ли? Немойте бе, немойте да разсипвате селото. А сега, като виждам царска войска, като гледам царството, сигурен съм и за вас, и за нас, и за челядта ни, и за имота ни. 

- Ами иде ли и голямата войска на царството? А Дядо Иван с нас ли е? – обърнал се пак чорбаджията към войводата. Той искал да се увери дали работата е опечена. Лефтеров му дал убедителен и утвърдителен отговор. Той бил практичен човек.

- Но тука, в тия къщи, - а имало и в неговата къща настанени четници, - вие не можете да седите, ще трябва да ви затулим на по-скришно. Тука ще ви надушат турските копои.  А, Стояне - обърнал се чорбаджи Тpайко към друг виден мокриевец, Стоян Демерджията - не е ли по-арно да ги туриме в моя козарник?

Отначало Стоян се колебаел за това предложение, но  думите на чорбаджията се оправдали – някои турци, хора на местния дерибей Зурабаа бей, вече подушвали, че в селото става нещо.

На следващата нощ, пак по всички правила на конспи­рацията, четата заминала за местността „Лешите“ в Беласица и се настанила в козарника на чорбаджи Трайко. Кошарата се намирала на два километра в стръмната планина. Там имало всичко необходимо да се храни чета. Лефтеров не казвал колко дни ще остане и какво ще върши. Намеквал само, че пътят е дълъг и ще прави „Голяма сватба“. С тези думи наричали по конспиративни съображения наближаващото въстание.

Не щеш ли, на втория или на третия ден, две турчета от селото, едното син на Гарган Али, живеещ в Мокриево, но полски пъдар в съседното Мокрене, отишли край „Лешите“ да секат дърва. 

Гаргановият син, Рифат се казвал, се качил на една изсъхнала бука да я очагари. Видял го един от четниците на пост и без да му мисли, с един изстрел го свалил оттам. Настанала суматоха и не взели мерки да хванат другото турче. Заровили трупа на Рифат далеч от козарника. Това станало над­вечер. Войводата и Стоян Демерджията били уверени, че са разкрити, но не очаквали бърза потеря, защото турците не вдигали войски и башибозушкия байрак нощно вре­ме. Решили четата да преспи, а на другия ден да замине.

Оказало се, че избягалото турче не било видяло че­тата. То останало с впечатление, че Рифат е убит от козарите на чорбаджи Трайко. Упорито твърдяло това и пред Зурабаа бей.

На сутринта четата, съпровождана пак от мокриевци, пресекла билото на Беласица и слязла на юг към Поройско и Кукушко, на път за „Голямата сватба“ - въстанието.

Зурабаа бей събрал байрака си и тръгнал към „Лешите“. Хванали четиримата козари. Започнали инквизиции. Козарите мълчали. Пред очите на тримата съсекли четвъртия от тях – Щръбльо Божин се казвал. Нищо не могли да узнаят. Нито кой е  убил Рифат, нито пък къде е заровен. Турците претърсили всеки трън, обърнали всеки камък, врели се в буйната горска папрат, мушкали се в хралупите на старите буки. Като не открили ни следа,  вързали тримата полуживи козари и ги свалили в селото.

Зурабаа бей предположил, че Рифат е убит от външен човек, може би разбойник, който се е навъртал край ко­зарника. По онова време такива разбойници все още имало и трудно попадали в ръцете на властта. Ще открадне няколко кози от стадото или ще яхне някой кон и иди го гони на юг из Дойранско, Кукушко и Солунско! Ето защо Зурабаа бей не разпоредил други арести, а изтезаваните козари, за които се „хванал кифил“ (дал гаранция) такъв солиден човек, какъвто бил господарят им, чорбаджи Трайко, ги пуснал.

Но беят заминал за Струмица и оттам се върнал с двама австрийски офицери и един следовател от съда. Ав­стрийските офицери водели по едно голямо куче. Именно тези кучета най-много сплашили селото. Близки до бея разпространили слуха, че тези песове непременно ще намерят Рифат. Селяните изтръпнали. Още през нощта Демерджията изпратил трима яки  „момци“ (така наричали членуващите в милицията на ВМОРО) с нареждане да се изрови трупът, да се пренесе в полето и да се хвърли в Струмешница. 

На всяка цена трябвало да се прикрият следите, защото в тази „афера“ вече се били замесили много селяни. Пред представителя на „хюкюмата“, т.е. на кадията (съдията) в Струмица и пред двамата австрийски офицери се явили няколко души. Те под клетва заявили, че в момента на въпросното събитие уж били в гората за дърва, и то близо до „Лешите“, но не чули никакъв изстрел. Твърдели съвсем обратното: често виждали Рифат да прехвърля Беласица и да слиза в южните ѝ поли, в едно поройско село, където имал „севда“, т.е. приятелка. Ето защо те  допускали, че Рифат е жив или пък може да е убит от някой съперник около тази „севда“, но не в района на козарника, защото там те не били чули стрелба. И показанията на другото турче не били съв­сем категорични, и то не могло да каже убедително нещо повече около убийство: „Нещо изтрещя, Рифат падна и аз побегнах. Ами може да е изтрещял и някой от сухите клони на бука, дето ги сечеше Рифат...“

Ето защо сега австрийските песове щели да разрешат тази криминална загадка!

Но момците на Демерджията се оказали по-бързи - взимат един козиняв чувал, отиват в „Лешите“  и изравят Рифат. Не забравят да прикрият всички следи около ямата, където е бил трупът, както и собствените си стъпки из горската папрат. Дори известно време газят с трупа на ръце по водите на рекичката „Песен“ и на смени го занасят до Струмешница. Разстоянието е осем километра. Набутват в чувала няколко тежки камъка и го потапят в най-дълбокия вир на реката. 

Въпреки това едрите песове-кръвоследи на австрийските офицери открили дирята и все по нея - от „Лешите“, стигнали до Струмешница. Тук вече се оказали  безпомощни, заскимтели с изплезени ези­ци, лепкавата кал от локвите и тресавищата край реката се напластила по козината им, по ушите и очите им, запушила носовете им и въпреки усилията на водачите им да ги накарат отново да поемат следите, животните отказали.

Така само с две жертви – Рифат и Щръбльо Божин, била предотвратена една нова „афера“. 

* * * 

Бащата на убитото турче го помня. Едър и въпреки годините си изправен рус и синеок старец. Винаги чисто облечен - бяла кошуля, кафяви дзифри с черни двойни кафтани и чепкен, широките и отворени отвътре къси ръкави стърчаха като крила на птица. Почина към края на тридесетте години, когато аз вече бях козарче. Беше се побъркал от мъка по детето си. Изглежда в подсъзнанието си свързваше загубата с някакво стадо кози и козаря. Ето защо, когато виждаше стадо, той тръгваше подир него. Изваждаше от белия си пояс едно ножче със седефена дръжка и замахваше да намушка козаря, но никога не го достигаше. Така, с ножчето в ръце, започваше да тресе глава и единствените му думи бяха „По... По... По..., Ах, Рифат, Рифат, нейде кайбулду олум...“ (Ах, Рифат, Рифат, къде се изгуби чедо...). Всички пастири обаче знаеха, че Гарган Али никога няма да ги намушка с ножчето си. Цялото село, и българи и турци, го имаха за „божи човек...“, т.е. за страдалец. 

Понякога Гарган Али беше изключително ласкав към нас, малките козарчета. Излизаше внезапно от някой гъсталак лятно време и се насочваше към децата, събрали се на игри, докато стадата ни пладнуваха. И винаги ни носеше по нещо - някой пъпеш или любеница, или пълен фес круши, според сезона на плодовете. Изваждаше пак онова ножче с настръхналите миши уши, с които завършваше седефената дръжка и режеше пъпеша на толкова резени, колкото сме козарчетата и ни pаздаваше.  

И пак повтаряше: „Ах, Рифат, Рифат, нейде кайболду олум...“

 

3.

ГРЪЦКИ ВЛАДИКА ВРЪЩА „ХРИСТОВАТА ВЯРА“ С БАРУТ И ОГЪН 

Последствията от неуспешното Илинденско-Преображенско въстание били много тежки за Струмишко. Гръцкият владика в града получил пълната подкрепа на турската власт да превърне отново епархията в патриаршистка – подчинена на цариградския Фенер, въпреки че още през 1897 г. целият Струмишки вилает гласувал да се присъедини към българската екзархия и в града тържествено била открита Българската митрополия начело с дядо Герасим.  

След смазването на въстанието гръцкият владика набрал сила. Но „христовите“ средства, с които разполагал за „спасяването на схизматиците“ били изцяло изчерпани, трябвало насилие. Правителството в Атина и Патриката в Цариград – съюзници на султана, решили  в помощ на богоугодната митрополитска мисия да изпратят една въоръжена чета. И такава чета пристигнала - десетина души въоръжени „гиритлии“, както казваха селяните (т.е. критяни).  В цяло Струмишко, с около 80 села, не се наме­рило сигурно място за четата, ето защо тя била настане­на в две вдовишки къщи в горния край на Мокриево. 

Уж че скрита в къщите, пък „четниците“ ѝ свободно се разхождали пред очите и на турското, и на българското население. Дори посред бял ден „играели на та­лим“ (т.е. провеждали военно обучение) под дебелите сенки на платаните край рекичката Песен.

Тъй като псалтът Минче извършвал религиозните обреди на черковнославянски език, първата задача на четата била да го сплаши, да наплаши и селяните да не ходят при него, а да вървят в Струмица и там да се венчават и кръщават пред гръцкия владика. Четата натиснала със заплахи и другите първенци на селото. Една нощ андартите опитали да влязат в къщата на чорбаджи Кокачка, анатемосан вече от гръцкия владика. Чорбаджията се развикал за помощ, вдигнали се комшиите му, разбудила се цялата махала и „гиритлиите“ избягали. 

След неуспешния атентат срещу Кокачката „гиритлиите“ една заран поставили засада на пътя Мокриево - Ново село и  убили чинка Пеце и някой си Трайко. Двамата били кираджии и с натоварени с ориз коне отивали за Серес. 

Турската власт се направила, че не вижда престъпление­то и убийците. Тогава селото се вдигнало и кой с вила, кой с тояга, кой с коса, се запътило към двете вдовишки къщи. Но андартската чета се оттеглила високo в Беласица.

Цялото село изпратило жертвите до гробищата. Вдовиците на убитите, майките им и децата скубели коси и ранели сълзи над прясно издигнатите хълмчета, а мъжете се заклели, че ще отмъс­тят.  

Селските първенци отишли при нелегалния окръжен комитет на ВМОРО в Струмица. Съобщили работата, разказали в подробности за злодействата на андартската чета. Отговорът бил,  че целта на организацията не е да гони гръцките андарти, а да организира ново въстание. Това налагало тя да работи в дълбока нелегалност. „Ако вие на своя глава решите да унищожите четата, направете го, но не от името на организацията...“

Напътили ги да се посъветват с окръжния войвода на четата на ВМОРО в Струмишко Христо Чернопеев, който по това време се намирал някъде из Малешевските планини, Беровско. Мокриевските първенци намерили Чернопееев и всичко му разказали. 

- Господин Ристо, нашата селска милиция може да изтреби тая гад, (т.е. да ликвидира четата). 

- Не, - казал Чернопеев, - сега не бива да правите това, защото турците ще запалят целото село, ще разкрият организацията, а ще ви изловят и вас. С тази чета взимане-даване няма да имате. Вие гледай­те да укрепите селската милиция, а сетне ще видим... 

Мокриевските първенци започнали да кроят планове сами да унищожат четата, без турците да заподозрат ръ­ката на организацията, т.е. на местната нелегална мили­ция. 

Но едно събитие ги изпреварило.  

 

Клането на горбашките турци

Наблизо до укрилата се в планината андартска чета един солунски евреин сякъл беласишки бук и едри мури. За тази цел той бил наел четиридесет-петдесет турци от село Горбасово, намиращо се точно срещу Макриево, но в южните поли на Беласица. Турците с волски коли сваляли дървения материал на гара Акънджали на ж.п. линията Дойран – Демир Хисар.

Една нощ андартската чета издебнала турците, изпаднали след изтощителната работа в дълбок сън и ги изклала като пилци. В тая касапница им помагала и някаква  разбойническа банда  от турци и арнаути (албанци), събрана от един серски бей, за да му пазят чифлика. „Гиритлиите“ и разбойниците се промъкнали тихо до колибите на спящите турци и не оставили жива душа.  

На мястото, където са изклани въпросните турци, съм ходил много пъти. То се намира на източния склон на местността „Црън дол“ в Беласица. Там имаше около 40 гроба, цялата тази местносг селяните я наричат „Горбашките гро­бища“. 

Още на другия ден след престъплението новоселският табор (т.е. полкът турски аскер) обсадил Мокриево и арестувал къмто 50 души начело със Стоян Демерджията и чорбаджи Кокачка. Навързали ги на въжета и ги завели в струмишката апсана. Започнали диви инквизиции. 

Каква била работата:

Организаторите на клането изготвили план: след съсичането на горбашките турци, те веднага „разкрили“ и виновниците за престъплението – мокриевци начело с Демерджията и Кокачката. Аскерът арестувал и няколко мокренци с техните първенци Пънгърта и Пезульо, които също били противници на гръцкия вла­дика в Струмица.

Започнало следствие. Някои не издържали на побоищата и издъхнали още в апсаната. Не било позволено дори да бъдат погребани в селските гробища на Мокриево и Мокрене. Турската власт по онова време била контролирана от някаква си европейска комисия, която Великите сили създали, за да наблюдава как султанът провежда „реформите“ си в Македония и Одринско. Именно за да не научи тази комисия как се „провеждат реформите“, труповете на починалите от мъченията били заровени тихомълком на пазено в тайна място.  

След неистовите инквизиции и края на „следствието“ в струмишката апсана, мокриевци и мокренци били изправени пред съда в Солун.

Още докато чакали в солунския затвор Еди Кулле процесът да започне, арестуваните научили, че истината около изкланите турци е разкрита и съобщена на руския консул в Солун. Част от взелите участие в клането разбойници били недоволни от изплатеното им възнаграждание от серския чифликсайбия и сами издали работата.    Разбира се, пак срещу заплащане. Руският консул информирал за тези донесения на разбойниците-свидетели и другите консули в Солун - френския, австрийския, италианския. Обвинението, повдигнато от турската власт, увиснало във въздуха. Тя освободила повечето от арестуваните, а Стоян Демерджията и Кокачката от Мокриево, Пънгърта и Пезулъо от Мокрене осъдила на доживотен затвор (101 година) по друго обвинение – „като опасни чапкъни и подбудители на мирната рая“.

В Мокриево и Мокрене се завърнали множество осакатени хоpа. И от тях все още помня някои. Те куцукаха по селските сокаци и с мъка преживяваха последните cи дни под една друга потисническа чужда власт - сръбската, при други обстоятелства и условия.

 

Нови погребения. Уйдурма (клопка) за андартите от Крит

След тази кървава баня мокриевци и мокренци, лишени от първенците си, превили глави, а селата затихнали, не поставяли пред турските власти въпроса за български свещеник и учител. Но съседното до тях село Смоларе, което след въстанието гръцкия владика „убедил“ да се върне в „истинската християнска вяра“ се разбунило, изгонило гръцкия поп и учител и „незаконно“, т.е. без разрешение на турската власт, „назначило“ за свой поп псалта при местната църква, а търсело да назначи и учител.

С голям откуп, даден на струмишкия каймакамин, смоларци успяли да узаконят  и това си самоволие.

Тази дързост вече била непоносима за гръцкия владика в Струмица и за неговите началници в Истанбул. Ето защо андартската чета слязла от Беласица и посред бял ден влязла в Смоларе. Селяните се изпокрили. Гърците не намерили нито българския свещеник, нито пък първенците на селото. Водена от местен предател, четата отишла на нивата на попа. Нивата била засята с царевица и двете снахи на попа я окопавали, а малките им деца-сукалчета висели в люлките, закачени за клоните на един стар и с огромен дънер кестен. Снахите на свещеника, наведени, карали царевичните редове, а „гиритлиите“, прикрити зад дебелия дънер на кестена, се прицелили  спокойно, с един залп ги повалили и поели  към убежището си в Беласица. 

Нови погребения, нов плач над гробовете на младите жени. Нови клетви срещу потисниците.

На погребението се стекли от всички околни села. Свекърът опял снахите си на български, а турската власт дори не направила и привиден опит да търси престъп­ниците.

Мокриевци отново отишли при нелегалния комитет на ВМОРО в Струмица и поискали позволение сами да унищожат четата. 

Този път ръководството на Окръжния комитет пове­че размислило върху предложението и решило: „Тук е необходима уйдурма (т.е. заблуждение)“. Тази „уйдурма“ била следната: 

От комитета подучили селяните да отидат при мокриевския мухтарин Онбаши Емруш и да му кажат: така и така, аго, ти знаеш що стана в нашето село, ти знаеш що стана в Смоларе, а ти знаеш и за урумската (т.е. гръцката) чета. Кажи ни що да праим? Ние сме станали каил (решили сме) да излъжем мюдюрина в Ново село. Да му кажем, а Бог ке ни прости, оти от два дена в наше село се крие четата на Чернопеев (междувременно андартите напуснали скривалището в Беласица и слезли пак в онези вдовишки къщи в Макриево, докато по същото време турски потери под дърво и камък търсели четата на Чернопеев). Да помолим мюдюрина да изпрати войска и да я изтепа.     

Онбаши Юмруш отдавна симпатизирал на селяните. Нагледал се бил на интригите на владиката и на престъпленията на „гиритлиите“. Виждал осакатените си комшии, вдовиците на избитите и сирачетата им. Той приел плана на съселяните си. Но ги посъветвал:

- Сакън емшелер (приятели), не отивайте право при мюдюрина, нито пък при нашия Зурабаа бей. А утре идете при Юмераа ага в Борисово. Това, дето казахте на мен, кажете го на него и по-нататък си трайте.

Селяните отишли в Борисово при агата. „Така и така, при нас дойде Църнопео, а ние, като верни поданици на султана...“ Юмераа,  без да подложи на съмнение техните думи, сякаш чакал да чуе тази новина, метнал се на ата си, та в Ново село при мюдюрина и при командира на табора. И още преди да тръгне за Ново село, дал заповед борисовският байрак да е готов.

Командирът на табора в Ново село и той не дочакал цялото oплакване на мокриевци. Заповядал на черния „бураджия“ (тръбач) до него да надуе бурията за сбор и полкът тръгнал към Мокриево.        

Турските войски с викове „вурен-тутен“ (убивай – хвани) бастисали селото.

Майка ми често ми е разправяла това събитие. То беше още прясно в спомените на мокриевци, които са го преживяли. Ето какво разказваше майка, 12-13 години момиче по време на събитието:

Аскерът застанал на „пусия“ (позиции) между Мокриево и Мокрене покрай ромолещата рекичка Песен, която дели двете села. Една част от войската заела пусии и през средата на Мокриево между Средната, нашата махала, и Долната, или Паланската маала. Така Горната махала, където квартирувала андартската чета, била обкръжена от всички страни, включително и откъм Беласица. 

Било по Петровден, жега страшна, а селото било потънало в буйна растителност. През Мокриево слизат няколко потока – Песен, Карнач, Пороя, отделно има други извори  в самото село и затова висока папрат между отделните къщи, бурени, кестени, орехи и всякакви овошки затуляли всичко. Когато дядото на майка ми видял, че таборът наближава, за да не станат „зян“ децата (способните за работа членове на семейството били по полето), извел ги от къщи да избягат в Мокрене. Но към Песен видели  пусиите и се скрили в една къща, съседна на онази, в която станало главното събитие.

Не щеш ли, както казваше майка ми, андартето, вместо да поемат Беласица, тръгват надолу с мисъл да слязат в полето и да се изпокрият сред царевиците. Те били изненадани, никой не ги предупредил за предстоящата атака. А и главатарят им бил яко надебелял от печените агнета, кокошки и баници, доставяни от някои турци срещу съответно възнаграждение, та трудно можел да върви по нанагорнище. Потънала в буйната петровденска растителност, четата успяла да се промъкне покрай рекичката Песен почти пред очите на турските пусии, но на долния край на селото била открита и започнало сражението. Андартите нямало как да продължат пътя си и се вмъкнали в една друга вдовишка къща, на някоя си Шопова Парашка. Жената била из полето със сина си Григор, а други близки те нямали. Къщата била точно на брега на Песен, съседна на онази, в която потърсила скривалище майка ми с по-малките ѝ братчета и сестричета. В тази къща, в неуспешния си  опит да излязат от обкръженото село, се прислонили и други баби и дядовци с внучетата си.

Аскерът видял, че андартите влезли в къщата на Шопова Парашка и я обкръжил. Дворът бил широк - два-три декара. Низамите залегнали зад дърветата и големите камъни наоколо.  

Един „забитин“ (майка ми имаше предвид офицера, командващ подразделението, обкръжило къщата) започнал да вика на чист български: „Чернопеев, предай се. Обкръжен си. Ще станат зян и твоите люде, а ще разсипеш (т.е. убиеш) и от моите войници! Ако се предадеш, султанът е велик и ще ти прости!“

Но междувременно, както видели през пролуките укрилите се в съседната къща старци, баби и деца, андартите пробили каменните стени на Шоп Парашкината къща и направили „мазгали“ (т.е. бойни отвори) за стрелба.

Забитинът повторил предупреждението си, но в отговор от къщата изтрещели андартските пушки и няколко низами изохкали.

Командирът не се решавал с щурм да превземе къщата. На няколко пъти повтарял предупреждението си, но всеки път в отговор получавал само нов залп от андартите.

Постройката била със здрави каменни стени, широкият двор давал голямо предимство на защищаващите се. Накрая офицерът я ударил на кандърма: 

- Чернопеев, всички знаем, че си юнак, всички знаем, че и момчетата ти са храбри, но оттука жив нема да излезеш. Язък за юначествотото ти. На такива юнаци султанът прощава. Ще прости и на тебе, и на момчетата ти. Предай се!

Отговорът от обкръжената къща бил същият – залпова стрелба. 

Сражението продължило така от пладне докъм икиндия, т.е. до към пет часа надвечер. Оставали още три-четири часа до стъмване. А нощно време аскерът не водел сражения. И към икиндия, както казах, сражението спряло. Нито офицерът се обаждал, нито обкръжените стреляли.

Кобното мълчание завършило с шепота на по-възрастните хора в къщата, където била скрита и майка ми: „я, я, носят тенекии с газ“. И наистина, по време на необявеното „примирие“ между четата и аскера, командирът на частта изпратил в Ново село няколко коня с войници, които донесли оттам тенекии газ и купища кълчища. Укритите макриевци гледали как войниците свиват кълчищата на топове, завързват ги на пръчки и ги потапят в тенекиите. 

Дошло последното предупреждение на „забитина“. 

Отговорът на защищаващите се бил същият. Вече наближавало да се мръкне. Офицериньт дал команда: „Ат атеш“ - т.е. хвърляй огън, пали. И срещу Шоп Парашкината къща полетели факлите. Огнени кълбета се изсипали на дъсчения чардак. Сухото дърво  пламнало. Подпалил се и покривът. Андартската чета потърсила спасение в долния етаж, който бил изцяло каменен. Но пламъците  вече поглъщали цялата постройка.  

Горещината била такава, че се усетила дори в къщата, в която се укривала майка ми, на стотина - сто и петдесет метра от Шоп Парашкината.

Тогава главатарят се появил пръв на долната врата, на портите на „колибата“ както казваше майка ми (в старите къщи в Мокриево хората живееха на „горния кат“, а добитъкът на долния, който наричаха „колибата“). Още с отварянето на вратата изпукали турските пушки и един много дебел мъж се свлякъл на самата отворена врата. Това бил войводата на андартите.

Офицеринът дал команда да спре хвърлянето на факли и стрелбата. „Бракънъс атеш“ - казваше майка ми (Спрете огъня).

Няколко низами с прибежки се добрали до убития и с мъка го свлекли до рекичката. Междувременно през вратата изскочили още петима андарти с вдигнати ръце - предали се, но дрехите им вече били обхванати от огъня. Войниците направо ги набутали в бистрите студени води на Песен. Всички те останали живи. Къщата вече цялата станала на пожарище, а като поутихнали  пламъците, офицеринът се убедил, че живи хора в нея няма.

Бураджията изсвирил отбой. Край Песен и изгорената къща се събрали офицерите от табора и много войници. Разпитали предалите се пленници. Забитинът научил от тях истината и възкликнал:

- Ата олмуш бе, бу безим емшири дър бе, орум комитаджилар (Грешка стана бе, това са наши приятели, гръцки комити са. Вай-вай...!)

Излизайки от къщата-укритие, майка ми и другите деца и старци минали край убития войвода на андартите. Той наистина бил много тлъст, дрехите изгорели, останала била само половината от  пуловера му. Трупът лежал край реката. 

Така била ликвидирана андартската чета.

Аскерът качил оцелелите гърци на коне и потеглил обратно за Ново село. Заминали си с „гиритлиите“ като приятели, а забитинът постоянно псувал Чернопеев.

На другия ден псалтът Минче и няколко мокриевци измъкнали още четири обгорени трупа изпод все още пушещите греди.  Заровили ги в мокриевските гробища край  пресните гробове на техните жертви - чинка Пеце и Трайко.