Добре дошли в книжарница „Сакура“ - магическо убежище за любителите на книги, което се появява само по време на краткия сезон на цъфтежа на вишните. Място, скрито от очите на света, пред което се извисява плачеща вишна, управляваща времето и подаряваща чудеса. 

Сгушена сред облак от нежни цветове, тя е пристан за всеки, който носи в сърцето си спотаена тъга, шепот на съжаление или тежестта на миналото. Сред старинния чар на книжарницата и успокояващия аромат на прясно сварено кафе, Сакура - тайнствената млада собственичка, и нейната трицветна котка Кобако, търпеливо очакват пристигането на хора, нуждаещи се от утеха и изцеление. 

Разказана в рамките на четири сезона, историята ни среща с различни посетители. Всеки от тях държи книга, която се превръща в мост между миналото и настоящето и води към осъзнаване, приемане и вътрешен мир. Защото в „Сакура” магията живее тихо, готова да обгърне всеки, който се осмели да я потърси.

Такуя Асакура е японски писател, известен със своите завладяващи истории и богати, многопластови образи. Роден е в Сапоро през 1966 г. и е завършил университет в Токио. Творбите му често изследват темите за изцелението и прераждането, а специфичният стил на писане му печели почитатели в много страни.

През 2002 г. той става първият носител на голямата награда за криминална литература Kono Mystery ga Sugoi. Асакура се изявява и като преводач.
 

Представяме ви откъс от "Книжарницата, над която вишната бди", Такуя Асакура, издателство "Ера":

Пролог

Книжарницата се намираше на място, скрито от очите на света.

Там се бе спуснала гъста мъгла – нито бяла, нито сива. Сградата бе обградена от всички страни с плет от грижливо подрязани храсти. Странно защо, само това заградено пространство оставаше напълно изчистено от мъглата. Тя като че ли се отдръпваше от него. Сякаш по някаква причина трябваше да стои настрана.

В центъра на този терен имаше стара дървена сграда. На върха на зеления ѝ триъгълен покрив стоеше бронзов ветропоказател: петел, извит назад, с изпъчени гърди и широко отворена човка към небето. Но кукуригането, което щеше да укаже часа, така и не настъпи.

В градината, която водеше към вратата на книжарницата, растеше плачеща японска вишна. Изглеждаше много стара, издигаше се достатъчно високо, за да се надвесва над ветропоказателя на покрива. Висящите гъсти клони бяха отрупани с разцъфнали цветове. Странно дърво. Не беше пъстро като дъгата, но с приближаването към земята, цветовете ставаха все по-ярки и наситени – от чистобяло през светлорозовото на сорт Йошино до яркорозовото на сорт Канхи. Смесица от всички нюанси на алено, прасковено и розово, за които човек можеше да се сети.

От време на време вятърът разклащаше клоните, разбъркваше белите, бледочервените и бледорозовите листенца и ги трупаше пред книжарницата в сложен мраморен килим. Тук-там дори се бяха образували купчини.

Внезапно звънецът иззвъня и вратата се отвори, разпилявайки цветчетата. На прага се появи запъхтяна девойка. Носеше добре скроена бяла блуза и виненочервен сукман. Беше излязла да сложи табела. Дъска, черна и от двете страни, достатъчно голяма, за да я пренася трудно сам човек. Но върху нея нямаше и следа от меню или нещо подобно. Само името на магазина с големи дебели букви от бял и червен тебешир. То беше Сакура. Вероятно носеше името на дървото, което растеше отпред. Или пък така се казваше девойката и книжарницата беше нейна, но на пръв поглед изглеждаше твърде млада, за да е управителка или собственичка.

Щом остави дъската, девойката се протегна и изчезна обратно в сградата. След малко се върна с метла. Зае се внимателно да мете цветчетата по късата пътечка, водеща от дъската до плета, и грижливо ги събра отляво и отдясно. Тогава точно пред нея безшумно се отрониха не цветчета, а три цъфнали клонки. Изненадана, девойката вдигна поглед към вишната.

– Какво? Днес са три клонки?

Разбира се, вишната не отговори. Но девойката пъхна метлата под мишница с многозначителен поглед, взе цъфналите клони и отново се прибра обратно вътре.

В магазина, наситен с аромата на кафе, девойката се насочи право към мивката. Ловко отряза основата на всеки клон с цветарска ножица, уви отрязаните краища с навлажнена кърпичка, сложи тънка хартия отгоре и ги обгърна с ластик. След това ги отдели в големи вази.

– Готово – промърмори като че ли на себе си и излезе от кухнята, за да огледа. Изглежда, преценяваше къде да постави вазите.

Също както отвън, вътрешното пространство излъчваше типичната атмосфера на кафене – всичко беше в дървеснокафяв цвят. Девойката извади стълба и започна да украсява стените и колоните с вишневите клонки, които беше донесла. Всъщност наоколо вече имаше още подобни такива, които разкрасяваха мястото. Преливащите нюанси от бяло към червено придаваха оживеност. Украсяването с вишневи клонки явно беше обичаен навик на девойката.

След като приключи с клонките, тя измете разпръснатите по пода цветчета и забърса няколко места с влажна кърпа. Готвеше се за отваряне. В крайна сметка поспря, сложи едната си ръка на кръста, вдигна другата и избърса чело с кокалчето на китката си. После погледна към масата до себе си, изсумтя и промърмори:

– Ей, знаеш ли, в момента наистина не бих отказала да ми удариш едно рамо. Разбираш ли?

На мястото, към което се беше обърнала, имаше трицветна котка. Само че не беше японска – козината ѝ изглеждаше твърде дълга. Седеше прилично с прибрани лапи и не мърдаше, после леко отвори очи при думите на девойката. Първо изпъна предните си лапи напред и повдигна задните си части, за да разтегне цялото си тяло. След това се претърколи наляво, озова се наполовина по гръб и разтвори предните си лапи към девойката. Сякаш питаше: „Така ли?“.

– Не, Кобако, изобщо нямах предвид това – сряза я девойката. За миг котката остана така, после седна и върна първоначалната си позиция. Вратът ѝ бе опасан с кафява кожена каишка, на която имаше пришита табелка с надпис „Коубако “.

Девойката отмести поглед от котката и се насочи към системата от тонколони. Тя също беше изработена основно от дърво. Наведе се леко, включи усилвателя и уредбата се пробуди с леко жужене. Отгоре имаше грамофон с плоча. Яркочервеният етикет в центъра изпъкваше в силен контраст с черната ѝ повърхност.

След като провери с пръст дали иглата на грамофона е поставена правилно, девойката мълчаливо натисна стартовия бутон. Плочата започна да се върти и рамото се надигна. Последва изпукване, изскръцване два пъти, разнесе се далечен странен ритъм на малък барабан, който постепенно сякаш започна да се приближава. Беше в ритъм с включени триоли, размер три четвърти. Такъв рядко се чуваше.

Към този специфичен ритъм се насложи флейта, която придаде на мелодията величествена елегантност и екзотичност. Беше „Болеро“ на Равел. Композиция с изчистена структура, в която две основни мелодии се повтарят непрестанно, докато инструментите се сменят последователно и произведението постепенно изгражда своята кулминация. През цялото време ритъмът, наситен с триоли, поддържа цялото звучене.

Девойката слушаше флейтата със задоволство, застанала с ръце на хълбоците си, после се обърна с гръб към уредбата и започна да се върти, сякаш танцуваше в ритъма на „Болеро“. От друга страна, котката не помръдна дори с мустак.

По всички стени, с изключение на тези на кухнята, бяха разположени книжни рафтове. Някои се намираха точно над масите. Различаваха се по височина и ширина, но имаха същата дървесина като при масите и уредбата. Липсата на уеднаквяване обаче вероятно се дължеше на книгите по тях – с различни размери и цветове.

Девойката спря пред един от рафтовете, проследи подредените гръбчета, като внимателно държеше пръста си на около сантиметър от книгите – първо от дясно наляво, после от ляво надясно, сякаш търсеше нещо. „Приказка без край“ и „Под свода на цъфтящите вишни“, „Разговор в мрака“ и „Стъклената менажерия“, „Двойната Лотхен“, „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен“, „Врява и безумство“, „Сънища от десет нощи “ – всички бяха художествена литература, но много се различаваха според формата и целевата възраст. Тук-там се виждаха и големи илюстровани книги.

Устните на девойката неусетно се задвижиха и тя заговори сякаш на себе си:

„... по-плътни от духовата музика на следобеда, 

се леят късчета кехлибар.

Жлъчта на гнева и неговата синева...“ 

Сякаш рецитираше някакви стихове. Явно ги беше запомнила наизуст. Или пък изобщо не забелязваше, че ги произнася на глас.

Мелодията на „Болеро“ вече се изпълняваше от тромбон. От другата страна на входната врата цветчетата танцуваха безшумно и отразяваха бялата слънчева светлина.

– Кажи ми, Кобако, коя да избера днес? – обърна се тя към котката, като от време на време спираше и нежно поставяше пръсти върху гръбчетата на книгите. 

Всеки път се обръщаше към котката, но тя изобщо не помръдваше. Това се повтори няколко пъти, докато накрая девойката се отказа и премина към следващия рафт, а след това се премести до трети.

Пръстите ѝ докоснаха един малко по-голям том, когато Кобако най-после отвори едното си око и кратко измяука.

– Този ли?

Котката вдигна глава, отвори широко очи и проследи посоката, в която девойката беше насочила поглед. Красивите ѝ черни зеници също се уголемиха в знак на потвърждение. 

Девойката извади книгата, разтвори я с благоговение пред лицето си и се прокашля веднъж демонстративно.

Книгата, която държеше, беше „Малкият принц“. 

С малко по-превзет тон от преди, започна да чете, а звънливият ѝ глас отекна ясно из магазина.

„За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Те всички ще бъдат твои приятелки.“ 

Докато продължаваше да чете, девойката и трицветната котка, седнала с прибрани лапи, стояха една срещу друга и се поглеждаха. Всеки път, когато девойката прелистваше страниците, котката сговорчиво мърдаше мустаци и мигаше бавно. Отвън, през най-големия квадратен прозорец на книжарницата, цветчетата не спираха своя грациозен танц. „Болеро“ продължаваше да се чува.

Музикалните инструменти се сменяха, ала повтаряха същата мелодия.

Корица Издателство "Ера"