Сагата с евентуалното предсрочно освобождаване на Иван Гешев стана като оня стар виц: фен на бокса от месеци чакал Големия, Единствения, Супресблъсъка на върха за всичките колани на света. Подготвил ракия и салата пред телевизора и... нокаут в 30-ата секунда. А жена му се подала от кухнята ехидно: „Сега виждаш ли на мен какво ми е?“

Интересен факт е, че у нас досега няма предсрочно освободен главен прокурор. Може би заради самата конституционна и законова конструкция на тази фигура. Която – още щом бъде избрана, се оказва обградена с ужасно много приятели и съмишленици. Най-често те са в политическите среди и традиционно в монолитно гласуващия с главния прокурор орган, съставен от абсолютни експерти „с високи професионални и нравствени качества“, наречен Висш съдебен съвет.

Обратно – от опозицията обичайно тогава провиждат демонична свръховластеност и безконтролност и по правило повеждат принципна и кървава битка с тази фигура, докато... не сложат на поста своя фигура.

Нещо такова според кафявите „медии“ се развива и напоследък с Гешев.

Генералните разлики, поради които те лъжат и които се отличават от контекста на миналите времена, са няколко. Първото и съвсем очевидно е, че няма общество, което да е излизало на многохиляден протест срещу своя Главен защитник – шефа на прокуратурата. Която именно това работи – защитава обществото от лошите... 

И второ – че ако главният прокурор не беше приложил „специфичното си чувство за хумор“, вкарвайки брадатите юнаци от Бюрото по защита в президентството, може би обществото и до днес щеше да си дреме, без да разбира докъде са стигнали нещата в страната.

Странична тема е, че тогава и Румен Радев, който сега натрупа планина от политическо одобрение, най-вероятно щеше да си е „този пък кой беше“. Но това е политика – не е право, както обича да казва самият Гешев. 

Така или иначе конструираната от 3-ти опит изпълнителна и законодателна власт припозна – ще не ще – като своя мисия свалянето на Иван Гешев. 

Оттогава не е пресилено да се каже, че властта е между два огъня. Отпред е очевидната крепост – превземането на мнозинството от 17 души в Пленума на ВСС, което е необходимо на теория за сваляне на някой от „тримата големи“ (всъщност за другите двама никога не е ставало въпрос, и това не е новина). И което на практика е дори от 18 души, ако броим и самия Гешев.

„В гръб“ пък е натискът върху министър Надежда Йорданова от многохилядните гласове на тълпата, която викаше „у-у-у“ по площадите. И която – традиционно – не е много наясно за какво става въпрос.

А именно?

Че не министърът на правосъдието, този на спорта или дори министър-председателят може да свалят главния прокурор. Напротив, чуват се масово гласове: „Хайде какво стана – вече 3 месеца минаха, нали обещавахте, че ще го свалите?“ И почти можеш да чуеш как процентите на електоралното одобрение се „развъртат“ надолу... 

Както и не се прави тънката разлика защо прокурорите, следователите и хората, пратени от предишното НС във Висшия съдебен съвет, представляват по същество самия форт на Гешев. Доказвано е многократно – дори когато той е в командировка или отсъства, ВСС сам праска решения в негова полза на конвейер, без да му мигне окото.

В този смисъл Надежда Йорданова малко прилича на човек, който е застанал пред една укрепена, въоръжена до зъби със закони, правила и непоколебими бойци крепост, и отдолу им вика: „Предайте се незабавно!“

Без армия, без въоръжение и без муниции... 

Това не интересува агитките, които, огорчени от отчайващата „кочина“, пресират правителството в гръб да направи нещо – ефектно, радикално и най-вече незабавно.

Какви бяха „оръжията“ на Надежда Йорданова?

Тя представи списък от 9 точки, които според нея покриват всички изредени опции в чл. 129 ал. 3 на Конституцията за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор: нарушения, действия и бездействия, които водят до неизпълнение на неговите задължения и до уронване на престижа на съдебната власт.

Сред тях се изреждаха безспорно гръмки провали на прокуратурата – тоталното неглижиране и неразследване на „Осемте джуджета“ или пълният „пас“ по отравянето от руски шпиони на Емилиян Гебрев – докато английската посланичка не се намеси „с бутонките“ и прокуратурата изведнъж разкри трима агенти на ГРУ. Но пък после не ги предаде на съд задочно – както направи с атентаторите от Сарафово, да не говорим за Цветан Василев.

Тук обаче, освен че всички виждат „слона в стаята“, неминуемият правен аргумент – че „така е решил наблюдаващият прокурор“, изглежда непоклатим. А както знаем, Гешев уж не е пряк началник на съвестта и решенията на наблюдаващия прокурор. И Конституционният съд това твърди.

Тежък имиджово е и случаят с никога неразследваната афера „Жоси“ . Там – по думите на единия съдружник, той прехвърля на родения през 1939 г. баща на Иван Гешев съсобственост от 2%, за да си разреши проблемите. Защо?

Прокуратурата твърди, че изобщо такъв дял на Стоимен Гешев е лъжа. Протоколи от общи събрания обаче – според Министерството на правосъдието, показват обратното – Гешев-старши е влязъл в собственост с 2 на сто през 2014 г.

Дали обаче може да бъде аргумент това, че баща ти има процент от някакво търговско дружество, при отсъствие на доказани твои „ходове“ като магистрат или свързаност с дела на това дружество? Предстои да видим (всъщност ВСС много успешно "замете" историята с "Жоси", като прие, че няма да я обсъжда изобщо, защото е отпреди мандата на Гешев, б.а.)

Интересен е аргументът със семейство Баневи, които осъдиха България в Страсбург заради интервюта, нарушаващи презумпцията им за невиновност. Там автор на едното изказване лично и поименно е Иван Гешев. Но дали това се разминава с изискването главният прокурор да „налага висок етичен стандарт“ и съответно – дали представлява по същество уронване на престижа на съдебната власт, е мнооого релативно.

Има и медийни аргументи – как главният прокурор лично застана „зад законосъобразните действия на МВР“ (цитат от негов туит), докато последното пребиваше протестиращи... срещу главния прокурор. Или как се изказа, че системата за случайно разпределение на делата била „коронавирус в съдебната система“. 

Или това, че системно „демонстрира пренебрежително, подигравателно и враждебно отношение“ към неправителствени организации (и ДПС, и „Възраждане“, и вестник „Труд“ демонстрират такова – стига организациите да са от „неправилните“, но това не води до никакви последици спрямо тях – б.р.).

Да добавим и наистина позорното за България решение на Европарламента – че отказва да свали имунитета на Елена Йончева, защото приема, че наказателната репресия на прокуратурата срещу нея е „политически мотивирана“. Решение, достойно може би за Централноафриканската република. Обаче имунитетът ѝ бе поискан и делото ѝ бе образувано най-малкото от главен прокурор, който се казва Сотир Цацаров.

А да искаш главата на Гешев, че „не е предприел“ нищо за разследване на обективните обстоятелства, когато друг е бил главен прокурор, е малко... като коледна заря, сравнена с войната в Украйна.

Деветата изтъквана причина е методически указания на Гешев – МПС да се отнема, независимо дали е собственост на извършителя на престъпление по транспорта, последвало катастрофата с Милен Цветков.

Тук може би му е времето да кажем, че Иван Гешев не е прецедент, някакво случайно събитие, паднало в нашия двор откъм звездното небе.

Напротив, той е резултат. Логичен инструмент, продължение на една ясно структурирана тенденция, ако щете „машина“, посочила го (в лицето на Сотир Цацаров), избрала го с абсолютно мнозинство с монолитните гласове на уж независимия ВСС и най-вероятно очакваща от него определено поведение. На което – поне засега – той не дава повод да се смята, че ще изневери или ще „изяде Кроноса“, който го е създал.

При това положение – да тръгваш с мъгляви анотации за отношението му към неправителствените организации е, меко казано, подценяване на противника.

А и всички защитни валове, които в случая работят в негова полза, неслучайно са заложени в конституцията и Закона за съдебната власт: за да не може утре при обратната ситуация – представете си един читав главен прокурор и вмирисана на корупция изпълнителна власт, да се „пипа“ лесно в съдебната система. А сега си припомнете Лаура Кьовеши, докато си беше в Румъния и върналите се на власт социалисти.

Что делать?

Може би един от възможните верни ходове при наличие на стабилен и нравствено мотивиран парламент, в който има несъмнена единна воля (не съм сигурен дали БСП и ИТН отговарят на това изискване) би било първо да се прекрати мандатът на ВСС. А после да опита поне да прати 11 „читави“ членове като политическата квота в съвета. Като последното задължително минава през уговорка с ГЕРБ и/или ДПС и поставя под дълбоко съмнение горепосоченото изискване да са „читави“. Даже, мен ако питате, е в пряка колизия с него...

Такова нещо обаче не се случи за приблизително една година – от разпускането на последния парламент, доминиран от ГЕРБ, ДПС и „патриотичните“ им патерици, досега.

Може би всичко това вдъхва известна увереност на (кръга около) Гешев, който си позволи да нарече предишното предложение срещу него – на професора по право Янаки Стоилов „едно правно нищо“. А това на Надежда Йорданова – „просто нищо“. 

Дотогава мачът изглежда свирен – хихикащи се прокурори в сградата на ВСС на ул. „Екзарх Йосиф“, и още по-непоклатим Гешев.

А, да не забравя – и слуховете, че някой от този ВСС бил склонен на „кооперативност“ спрямо новите политически реалности в посока анти-Гешев, изглеждат силно преувеличени.

---

Този материал е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z" за април 2022 г. Препечатваме го с незначитални актуализации.