"... Ходехме голи, гладни, солени и щастливи", пише в своя разказ в книгата журналистът Иво Беров и именно тези негови думи дават заглавието на сборника "Голи и солени (морето преди бетона)".

Вечерта на 15 септември, въпреки настъпващата есен, шумът на вълните се усещаше в Центъра на София, където се състоя официалната премиера на книгата, вече на пазара, с логото на издателство "Кръг". Събитието събра в тематична дискусия голяма част от авторите, както и съставителката на изданието Жанина Драгостинова.

Ето и някои от авторите: Галя Лозанова, Матей Константинов, Соломон Паси, Иван Бакалов, Иво Беров, Чавдар Ценов, Стоян Т. Михайлов, Михаил Вешим, Слава Янакиева, Василена Мирчева, Георги Папакочев, Ана Вълчанова, Иван Попйорданов, Енчо Господинов, Петър Стоянович, Георги Папакочев и мн. др.

Представяме ви откъс от "Голи и солени (морето преди бетона)".

Из "Ще почекаш", Иво Беров

Няма как да бъдеш лош, когато морето е на десет метра от палатката ти и когато можеш да се дотъркаляш до него, ако те мързи да ходиш. Имаше трудности само с препитанието. За препитанието отговаряше Амадеус, защото много бил обичал да готви. Любовта му към готвенето се изразяваше в това да гледа как гаджето му готви и да я назидава. Той я назидаваше строго и ако яденето не му харесваше, я пращаше в къта за наказания, след което ходеше да я целува и утешава. Вследствие на грижите на Амадеус за препитанието ходехме все недояли, гладни и полугладни. А също и голи. И солени. Щото нямаше течаща сладка вода, мъкнехме я с туби от три километра. И без да имаме медицински познания, бяхме убедени, че солта убива всякакви микроби и бацили.

И наистина – никой от нищо не се разболя, така че си ходехме голи, гладни, солени и щастливи. Хората си мислят, че щом ходим голи, по тия наши обиталища бездруго трябва да върлуват различни видове разюздана любов на всеки с всеки и с всичко останало. Нищо не върлуваше обаче. Голотата не е нито повод, нито причина за блудство, особено когато свикнеш с нея. Точно обратното – блудствата са и повод, и причина за голотата. Дори стройното, изящно, момичешко, потъмняло от слънцето тяло на Стефка, гаджето на Амадеус, след два дни голота се превръщаше в най-обикновено тяло, нищо особено. Особеното се получаваше, когато някой случайно се довлечеше до обиталищата по бански. Тия с банските ни изглеждаха смахнати извратеняци, които се притесняват от телата си поради техни си разни срамни причини. Така че не се отдавахме на блудства и разврат, обратно – съвестно изпълнявахме задълженията си. Моето задължение беше да правя каквото си ща до пет часа следобед. Влизах в морето, скитах до нос Емине и обратно и се ровех из чудатите чужбински предмети, изхвърлени на брега. Имаше дрехи, играчки, парфюми, мазила, водни принадлежности, но най-вече обувки.

Водния дух, който много разбираше както от морски работи, така и от всичко останало, обясняваше, че всичко това е от корабите, които минават покрай носа. А най-много са обувките, защото пътниците си клатят краката от перилата на кораба и обувките им падат. За съжаление, никога по чифтове. А дори и да падне някой чифт, морето разделя лявата от дясната обувка така, както житейското разделя влюбените. Умееше да обяснява поетически нещата Водния дух. Освен това разправяше, че морето изхвърляло също и кашони с уиски и чужбински цигари. Ние цъкахме с език и му вярвахме безрезервно, без да го питаме как така уискито не е потънало и цигарите не са се намокрили. Тук вярвахме безрезервно на всеки за всичко, каквото и да кажеше. Обичай такъв си имахме просто. Най-много си приказвахме след вечеря. Моето задължение след пет беше да събирам клони за огъня, когато слънцето се скриваше зад стръмния бряг. Обичах да се мотая в гората и да откривам разни неща. Откривах чирепи, серни извори, загадъчни руни и останки от древни цивилизации.

Останките разменях на сбора срещу други неща, изработени от другите обиталци. Веднъж седмично се събирахме петима-шестима обиталци, за да танцуваме индиански танци, да си разменяме предмети и да си разказваме ония невероятно вълнуващи случки, на които всички вярваха безрезервно. Два-три пъти на тия сборове дойдоха и двете германки. Те бяха нещо като легенда, като приказка, като предание, като слух, като тръпка, нещо небивало в социалистическата ни действителност. Бяха красиви, ама много. На плажа мажеха голите си тела с разни мазила, за да блестят, а след това се галеха и от време на време целуваха. Лежаха си отделно, никой не ги доближаваше, те не се присламчваха към никого. Явно бяха решили, че затънтеното в социалистическа България Иракли би могло да приюти тяхната чудата и красива любов. И Иракли я беше приютило. Както бе приютило и нашия свят, създаден като отрицание на мрачния соц, който по това време зорлем преименуваше хиляди българи и ги гонеше от родината им, а сега си давам сметка – като отрицание и на пазарния Запад.

Крехък, невъзможен, мимолетен свят на измислици, игри, приказки, прищевки и гевезлъци, кратко припламване на въглен в загаснало огнище, чиято преходност и небъдност можеше все пак да вмени като смисъл възможността някой ден, някой век, някое хилядолетие, на някоя планета или галактика да се превърне в начин на живот.