През първия си мандат, а и на изборите за втория, Радев показа завиден политически талант. Той успя да надскочи значително електората на БСП – партията, която го подкрепи. Кой е мислил, например, че вместо да гласуват за съдия Лозан Панов, много привърженици на ДБ ще се доверят на едно „съчинение по картина от Решетников” (по Д. Смилов) още на първия тур на президентските избори през ноември 2021?

Авиаторът завърши първия си мандат с рекордно високо доверие. Той сплоти и оглави анти-ГЕРБ вълната, която не просто остави Борисов на резервната скамейка, а и го заплаши с възмездие. Радев бе архитект на двете служебни правителства през 2021, заели се да разчистват Авгиевите обори на ГЕРБ; той отвори вратите към голямата политика за Стефан Янев, Кирил Петков, Асен Василев и редица други. През последните месеци обаче Радев губи довереници и съюзници. Разривът му с Янев бе публичен, престрелките с лидерката на БСП Нинова са ежедневни, а позицията му за украинската криза бе окачествена от Асен Василев като позорна.

Приключва ли възходът на Радев?

На разочарованите от президента прозападни избиратели трябва да се припомни, че той е от големите майстори на стоенето между два стола в българската политика - т.е. между Москва и Брюксел. Уви, това умение е разковничето за политическото дълголетие изобщо на Балканите. В началото на първия си мандат Радев показваше, например, че не харесва санкциите, наложени на Русия, заради анексията на Крим. Тогава той се изказваше благосклонно за кремълските енергийни проекти.

Въпреки тези „забежки” Радев спечели на своя страна гражданите, за които управлението на ГЕРБ миришеше нетърпимо на корупция. Той не просто успя да убеди мнозина, че е демократ, борещ се срещу авторитарната политика на ГЕРБ, а дори бе припознат като създател на политическа алтернатива. За немалко хора, „Продължаваме промяната” бе „президентската партия”; нейните лидери – харвардските възпитаници Петков и Василев – бяха и са като извадени от учебник „прозападни, модерно мислещи” политици. Неслучайно те привлякоха и много гласове, които иначе биха отишли, например, за ДБ. Над 70% от привържениците на ДБ и „Възраждане” на втория тур през 2021 гласуваха за Радев; 7% от вота за него е от ДБ.

Само че в програмата на ПП кротко стоят Радевите два геополитически стола. Думата „Русия” там се споменава веднъж; говори се за нужда от енергийна диверсификация, ала не става ясно от кого трябва да е енергийно независима България. Двусмислието на Радев, с което омагьоса милиони избиратели, бе вградено в самото ДНК на ПП. Тъкмо поради това Петков и Василев, не като граждани, а като лидери, много мъчно взеха решението, че са „за оръжия” за Украйна.

Повечето „прозападни” избиратели у нас не се стъписаха особено, когато Радев каза, че „Крим е руски” по време на дебата с Анастас Герджиков през ноември 2021; защо е сега този отпор срещу позицията му за Украйна?

Прикрит путинизъм?

Днес, когато огромната част от света подкрепя Киев, възмутена от руската агресия, все повече избиратели смятат „разкрачения стоеж” не просто за проява на малодушие, а за зле прикрит путинизъм. Становището на Радев е изумително за натовски генерал: руски шпиони върлуват на територията на България от години, посланичката Митрофанова ни хока и назидава, Русия ни обяви за неприятелска държава, „Газпром” се опита да ни изнудва да плащаме в рубли и врътна кранчето, а Радев фактически иска да не дразним Кремъл, нарича искащите да помогнем на Киев с оръжие „милитаристи” и „шарлатани”. Да не говорим, че е публична тайна, че българско оръжие отдавна влиза в Украйна през Полша, Чехия и Словакия. Вместо за неутралитета, трябва дебат за политическото лицемерие.

Темата „Украйна” изглежда доведе до „развод” на Радев с Петков и Василев. По-значимото: евроатлантическата част от ПП също се отдръпна от него. Но там има и такива, които са разочаровани от по-твърдия нов курс на харвардците към Кремъл.

Към Радев силно охладняха и хората в ДБ. Конфликтът с Нинова обаче не го отдалечава от БСП. Упреквайки Нинова, че България изнася оръжие за Украйна, Радев я измества от „сърцето” на правоверните „социалисти”. Накрая, макар да са преобладаващо убедени европейци, близо 70% от българите искат неутралитет спрямо Украйна. Поради това, например, инициирането на процедура за импийчмънт срещу Радев в 47-то НС (чл. 103 от КРБ), заради спорната му позиция за Украйна, може да се обърне срещу вносителите.

Какви са перспективите?

„Украинската карта”, така както я играе Радев, изглежда ще му донесе електорални загуби – но, засега, те не изглеждат драматични. А може да не са и безвъзвратни. Дали „западно мислещите“ избиратели са отлетели завинаги или „творението на Решетников” ще успее, с внезапен финт, пак да ги приласкае?

По-тревожна за Радев е загубата на партии-съюзници, в лицето на ПП и ДБ. Кошмарът му: да изкара петте години на „Дондуков” посрамен и във все по-голяма изолация. Този сценарий ще попари надеждите му, ако таи такива, за политическо бъдеще след президентския мандат.

*Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Дойче Веле