Кога настъпва краят на Британската империя? Може да посочим годините след Втората световна война, когато се полагат основите на двуполюсния световен ред, предвождан от двете суперсили САЩ и СССР. „Залязването“ на империята може да се разглежда и като продължителен процес, стартирал с успешната борба за независимост на Индия през 1947 г. и приключил с присъединяването на Хонконг към Китай половин век по-късно.

Нека преформулираме малко въпроса: кога Британската империя осъзнава, че вече не е... империя? Отговорът тук може да бъде само един – Суецката криза. Великобритания, Франция и Израел дружно нахлуват в Египет в края на октомври 1956 г. Причината – лидерът на близкоизточната страна Гамал Абдел Насър решава да национализира канала, чиито главни акционери по онова време са Париж и Лондон. Трите армии постигат пълен военен успех над египетските сили и завладяват ключовия търговски маршрут в началото на ноември.

Чрез ООН Съединените щати и СССР поставят ултиматум на окупаторките да се изтеглят от Египет. По същото време избухналата Унгарска революция достига своята кулминация с нахлуването на съветските войски и последвалите брутални репресии срещу протестиращите.

Това поставя президента на САЩ Дуайт Айзенхауер в сложно положение.Той няма как едновременно да подкрепи незаконната британска окупация и да представи солидни аргументи като протест срещу съветската инвазия в Унгария. Допълнителен фактор за готовността на американеца да извива китките на партньорите си е заплахата на Съветския съюз да атакува Париж и Лондон, ако не отстъпят. През март 1957 г. Великобритания, Франция и Израел вдигат блокадата от канала, подвиват опашки и изтеглят войските си.

Обединеното кралство нахлува в Египет като империя. Или поне по онова време се е възприемало като такава. Но титлата неусетно се е изхлузила и изпаднала някъде назад по калдъръмения път на историята пред погледа на колониалните владения на бившата велика сила, които през следващите десетилетия ще се преборят за своята независимост.

През подобна криза преминава сега друга бивша империя. Но докато на Великобритания ѝ бяха необходими пет месеца, за да настрои часовника си, екзистенциалните мъки на Русия едва сега започват.

Магическият малък прозорец

Едва ли бихме могли да определим руските пропагандни шоупрограми за достоверни източници на информация, особено по тема като „специалната военна операция“ в Украйна. Те обаче са най-близкото нещо, наподобяващо прозорец към душата на Кремъл. Още през февруари Москва се потопи в своята мъгла и изцяло сдаде „информационния фронт“ на Украйна.

В първия месец от войната от малкия екран се отправяха високомерни коментари както към жалката украинска армия, така и към мекушавите „западни партньори“, които бързаха да приключат с приказките за „солидарност“ и „загриженост“, за да подпишат нови дългосрочни договори за доставки на газ от Русия.

Тази подчертана ехидност бе изкусно съчетана с емоционални вопли за предполагаемия геноцид в Донбас. И за идентичността на извършителите:

„Споменахме ли и че са нацисти?“.

Да, вече 80 години Русия не е спряла да се бори срещу фашисти и нацисти, а отскоро и срещу западните либерални ЛГБТ „фашонацисти“. Но първо трябваше да бъдат изтребени „укронацитата“. Жалко, че ги няма Рибентроп и Молотов да се почешат замислено по главите и да припомнят за един таен договор, който според Кремъл не съществува¹.

Лошо прикритите усмивки на прокремълските славеи постепенно бяха заменени от стоманени изражения. Деформацията на лицевите им мускули започна да се задълбочава някъде към края на март, докато „непобедимата руска армия“ се изтегляше от Киев, за да се фокусира в Източна и Южна Украйна.

„Жест на добра воля“, цитираха руските водещи обяснението на външния министър Сергей Лавров за изненадващия край на целокупната „денацификация“.

Напускането на Буча, разкрило за ужас на целия свят доказателства за военни престъпления срещу мирните украински жители, се оказа, че няма нищо общо с тежките загуби в личния състав на руската армия.

Имперските устички потрепериха и започнаха невъзмутимо да обвиняват украинските сили за греховете на руските войници. Междувременно заваля порой от заплахи към досадните „западни партньори“, които изненадващо действително се оказаха партньори на Украйна. Лондон, Берлин и Вашингтон хиляди пъти бяха изравнявани със земята от малкия екран. И някак си почти всички сюжети приключваха с Байдън, Джонсън/Тръс/Сунак или Шолц на колене пред царя с искрени молби да им прости само този път за дързостта да му се противопоставят.

„Когато Британия бъде превърната в марсианска пустиня, за кого ще активират Член 5 (от Северноатлантическия договор). Как го наричат – „непоклатим остров“? Е, ние ще го разклатим. Уверявам ви, всички ще отстъпят“, заяви в ефир руският депутат Андрей Гурульов.

„Ако има ядрен удар, поне ще отидем в рая“, акцентира върху положителната страна на апокалипсиса водещият Владимир Соловьов.

Минаха месеци. Руснаците постепенно свикнаха с войната. Водещите съвсем закономерно започнаха да им напомнят, че „специалната военна операция“ може да продължи с години. Все пак от време на време се прокрадваха гръмогласни епопеи за непобедимата руска армия, която (съвсем сама) е премазвала всякакви „наполеони“ и „хитлеровци“, та един Зеленски ли ще ѝ се опъне. Все пак гордият дух на руския народ трябваше да бъде поддържан в бойна готовност. Не се знаеше дали няма да му се наложи да участва в поредна Отечествена война.

В душата на голия цар

Цяло лято украинците предупреждаваха, че организират мащабна контраофанзива в южната Херсонска област. И руснаците се подготвиха – изпратиха най-добрите си сили в региона да съхранят контрола над него. Изненадващо „укронацитата“ се оказа, че са и лъжци, защото щурмуваха северната Харковска област и си върнаха хиляди километри в рамките на дни. „Изненадващо“ казвам за нас простосмъртните, защото нищо не убягва на прозорливия и далновиден руски ум. Бягството в случая не бе пореден „жест на добра воля“, а по думите на водещия Дмитрий Кисельов – „прегрупиране“ на руските сили. Явно „прегрупирането“ бе извършено прекалено успешно, тъй като украинските сили нахлуха дълбоко в „независимите“ земи на ДНР и ЛНР.

Не всички придворни на Кремъл се съгласиха с формулировката на Кисельов. Случваше се нещо немислимо – открито се прокрадваха критики срещу руските командири. Никой и дума не обелваше за царя, който, „конечно“, мислеше три хода напред и знаеше как да компенсира некадърността на избраните от него подчинени: чрез референдуми.

Четирите „освободени“ територии гласуваха с голямо мнозинство да се защитят от лошата Украйна, като се присъединят към добрата империя. И мед отново започна да капе от устите на просълзените глашатаи. ДНР, ЛНР, Херсон и Запорожие отново бяха руски, този път „навсегда“. Царска гаранция.

Но „укронацитата“ и със сигурност активно участващите във военни действия сили на НАТО не следяха внимателно тази мила история. Вместо това продължиха да превземат още и още земи – и то точно тези, които уж бяха станали „навсегда“ суверенни територии на Русия. Един чеченски варварин започна да громи поименно руски генерал, който носил вина за загубата на стратегически важния град Лиман. Към хора на осъжданията се присъедини готвач и бивш затворник, който, навярно от загриженост, към септември се сети, че притежава частна военна компания, която на всичкото отгоре още преди месеци беше стартирала безплодни сражения в Украйна. Соловьов не им остана длъжен – той неколкократно отправи призиви некомпетентните руски командири „да бъдат разстреляни“. Заплахата да си имат работа с телевизионния водещ навярно сериозно е стреснала клетите командири. Но това по никакъв начин не се отрази на фронта.

Междувременно царят обяви частична мобилизация. Чисто съвпадение бе, разбира се, че хаотичният ѝ старт съвпадна със седмицата на тържествените референдуми, та първоначално малкият екран не ѝ обърна нужното внимание. Проблемът възникна, когато хаосът се оказа характерна черта на мобилизацията, не само елемент от началната ѝ фаза. И вече не само чеченски варвари, бивши затворници и Соловьов размахваха яростно пръсти.

Въпреки че нямаше никаква вина, а и без никой да го е карал, царят се извини на руския народ за създаденото неудобство, след като бяха мобилизирани хиляди болни, стари, мъртви и какви ли още не хора. И даже обяви, че скоро мобилизацията ще приключи. Това последното бе предназначено за онези руснаци, които съвсем спонтанно решиха да заминат на безсрочна ваканция в Монголия, Грузия или Казахстан.

Обещанието на царя сякаш поуспокои руснаците. Но от малкия екран побързаха да ги уверят: „Предстоят тежки месеци“. Това обяви и военен кореспондент пред водещата Олга Скабеева. Той самият не успя да намери логичен отговор на въпроса ѝ: „Защо се движим метър за метър, а украинците превземат село след село?“.

И за всеобща зла участ „укронацитата“ се оказа, че не лъжат за мащабната контраофанзива в Херсон. Нахлуха и въпреки че стотици милиони от тях бяха убити, за сметка на десетината леко ранени руски исполини, на 9 ноември военният министър Сергей Шойгу обяви изтеглянето на руските войски от региона. Този път със сигурност не ставаше дума за „жест на добра воля“:

"Животът на руските военнослужещи винаги е приоритет“, подчерта награденият с десетки военни ордени генерал, който през живота си никога не е помирисвал бойно поле.

В този трагичен за имперското самочувствие на Русия момент царят не бе забравил най-важното нещо – здравето. Затова, докато Шойгу се потеше и пуфтеше, той бе на деужебна среща с шефката на Федералната медико-биологическа агенция Вероника Скворцова по случай 75-ата годишнина от създаването на службата. В края на разговора се проведе тържествена церемония по награждаване. Един от медиците, който получи Орден „Александър Невски“, благодари на царя, че е „върнал изконни руски земи“, също както средновековния принц.

В началото си помечтахме за Молотов и Рибентроп. Но де да бяха тук сега Илф и Петров.

Проклятието да си империя

Нека се запитаме: „Какво отличава Великобритания през 1956 г. и Русия през 2022 г.?“ Тук може да отидем в различни посоки, но без съмнение правилен отговор е и здравият разум.

След като се убеди, че е изправена пред непреодолими обстоятелства, Британската империя се сви в незврачния по размер остров и постепенно се научи да усмирява имперските си инстинкти. И да ги задоволява само в определени моменти – като при Фолкландската война.

Русия, от друга страна, е решена на всичко, за да съхрани имперския си статус и да парадира с него пред международната общност. Но цената на тази самозаблуда се заплаща с кръв, а волското търпение на руския народ има предели. Все по-трудно ще бъдат преглъщани новините за хилядите загинали учители, лекари и адвокати из мочурищата на Украйна. И магическите свойства на малкия екран не ще успяват да прикриват тяхната липса "навсегда".

Путин обяви тотална война на Украйна, сякаш именно като протест срещу решението на Фортуна да изостави Русия. Да допусне разпада на СССР, пренебрежителното отношение на Запада към новата страна при Елцин и постепенното попадане на бившите сателити в евроатлантическата сфера на влияние. Сега, когато драпа немощно да се измъкне по възможно най-достоен начин от Украйна, Русия ще бъде заставена да се примири със своята преходност.

Путин е в надпревара с времето. И ако се забави твърде много, ще загуби повече от усещането си, че стои начело на империя.

Ще остане без главата си.

----

¹А и да съществува Пактът за ненападение между Германия и Съветския съюз, Сталин бил принуден да го подпише, за да не бъде изолиран от Великите сили. Разровете се из интернет, всякакви оправдания ще намерите.

---

Този текст е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z" през декември 2022 г. Препечатваме го с незначителна актуализация.