В центъра на София, в събота, на най-централната улица, се вие дълга опашка за книги. Чакащите са точно от категорията, към която са насочени повечето кампании за насърчаване на четенето у нас - читатели в ученическа възраст, които търпеливо чакат реда си въпреки студа. Но на жълтите павета няма стълпотворение от камери и микрофони. Из опашката не обикалят дори и млади стажант-репортери с диктофони и бележници на лов за нестандартни новини.

Вечерните новини по националната телевизия потвърждават:

такова събитие не се е случвало.

Няма възторжени говорители, потвърждаващи изригналия интерес към четенето. Няма дори и спорове - дали това си струва да се чете. Интерес няма, следователно няма и въпроси.

Авторът на очевидния бестселър е необичаен - Емил Конрад, видеоблогър, накратко - влогър.

Няколко години подред съм наблюдавал и представянията на новите книги на Иво Инджев. Поради огромния интерес към тях, нито една книжарница не може да си позволи да ги представи на закрито - не събира толкова хора. Представянията винаги са на открито, и това са грандиозни събития, събиращи стотици, дори хиляди читатели, между които се мяркат не едно и не две познати лица.

Какво общо биха могли да имат Иво Инджев и Емил Конрад?

Емил Конрад е интернет аналогът на музикалните момчешки групи, които на свой ред бяха на върха в началото на 90-те. Той има стотици хиляди абонати на видеоканала си, в който всяко видео е гледано десетки хиляди пъти. Иво Инджев пък е политически публицист, изследващ в дълбочина българските политически драми, вероятно с десетки хиляди ежедневни читатели. Но освен това и двамата са интернет феномени, тоест, интернет звезди, които успяват да си създадат многобройна лоялна интернет публика, за която живият контакт с любимия автор е празник. Второто общо нещо между тях е пълната липса на интерес от „традиционните“ медии.

Каква може да е причината за това?

Ще ви разкажа история. Една от приятелките на баба ми преди години отиде да си избира очила. Демокрацията тъкмо беше дошла, изборът изведнъж стана огромен и тя, придружена от дъщеря си, влязла в една от новите лъскави оптики в центъра на града. Започнала да мери рамките една по една, докато не премерила почти всички модели. Към края на втория час дъщеря ѝ не издържала и ѝ се развикала:

– Мамо, какво мериш всички рамки, какви рамки търсиш?

– Не разбираш ли, – сопнала се възрастната жена, – търся някакви, с които да изглеждам млада и хубава.

Подозирам, че традиционният лов на новини върви по следния път - търсим новини, които да затвърдят мнението на читателя за себе си и за страната, в която живее. Всичко, което не се вписва в тази представа, ами то просто не съществува! Слагаме тези очила, с които изглеждаме млади и хубави.

Не ограничавам това явление до медиите. То е по-широко, навлиза по-дълбоко и дори е опасно. Например, на българските автори не са разрешени много неща, които на чуждите позволяваме. Много често, когато в България се появи нещо автентично и интересно, настава голям вой, че това не сме ние, че огледалото е криво и че най-малкото трябва да го скрием от подрастващите. Като че ли искаме

някой нов Шекспир да се появи, но ако може да е патриотичен като Иван Вазов и възпитан като Йовков.

Представете си сериал като „Ало, ало“ в България или пък същите тия български класици да бяха писали драми за Сърбия или Унгария, както Шекспир е писал за Италия и Дания. Нали се сещате какъв вулкан от родолюбива критика щеше да последва? 

Горе долу като тази, която се изсипа върху Емил Конрад в социалните мрежи - не правел това, което трябва, не го правел добре и въобще голямата тълпа читатели на улицата е плод на нещастна случайност или по-лошо – на злоупотреба с тях!  

Трудните ни отношения с масовата култура не са от вчера. Искаме тя да е е забавна и интересна, но и да възпитава. Да е благоприлична, но и реалистична. Да учи младите, но и да допада на старите. Да е непоколебимо българска, но и да смае „чужденците“ с качествата си. Да не е писана с намерението да печели пари, но да изкарва такива.

Никоя река не остава буйна и пълноводна след среща с толкова препятствия. Просто трябва да изберем нещо и да останем верни на избора си. А медиите не трябва да блеят и да спрат да търсят очилата, с които изглеждаме млади и хубави.