Тази седмица резнаха главата на комунизма в София. Дело, което се забави с повече от 30 години, но все пак се случи.

Бетонените глави трудно си отиват. Видяхме ги как се търкалят в центъра на София, как бойкотират в парламента, видяхме и как подтичват около паметника в опит да спрат флексовете. Воят, който привържениците на съветския ботуш у нас наддадоха, бе като на чудовище, което вижда как му режат тялото.

Ронят се сълзи, сякаш бутат не грозен паметник на окупатор, размахващ оръжие над главите на софиянци, а родния им дом. Но домът обикновено е един, а паметници на окупатора у нас колкото щеш. Знаете ли, че ако тръгнем да режем главите на всеки от тях, ще се реже поне 3 години и половина?

България отдавна е заела първо място в света по брой паметници на глава от населението, като 80% от тях са на съветски воини, колхознички, комунисти с вперен в бъдещето поглед и партизани със зловещи мустаци. Но не се притеснявайте, едва ли ще се стигне до масово облагородяване на средата в България  и грозните бетонни паметниц и ще си стърчат, докато не се разпаднат от самосебе си. Така, както се случи и със самия живковски комунизъм.

За съжаление половината от ПСА също ще остане да стърчи на този етап. Засега няма план какво да се прави с постамента му, така че ще сменим размахания шпагин със стърчащ бетонен фалос. Вече има идеи какво да се постави на него - естествено, всичките се въртят около мегаломански бетонни фигури на герои, царе, ханове, Ванги и богородици.

Според мен е дорбе да има от всичко по нещо, за да може този паметник там най-сетне да ни обедини. Например, добре ще е да издигнем един 30-метров Крали Марко. С едното око да гледа на Изток, а с другото на Запад. На левия му крак да е татуиран Левски, а на десния - Ботев. В ръцете си да държи византийски череп с османски фес, в нозете му да има АЕЦ, а на главата му - овчи калпак. На калпака да бъде избродирана Богородичка, а на ризата му с шевици да е изписан някой голям български стих - например „Кукавица“ на Цеца. Не е български, ама па толкова го обичат.

Юнакът да се е подпрял на голф, а до него кротко да седят и да режат салатата млада булка и старата му майка. С големи златни числа да е изписана сакралната победна формула 4-4-2, за да ни напомня когато почти превзехме света с футболната топка. Очите му да светят в тъмното и да прожектират кадри на красивия Пирин, белия Дунав, пилона на Родопите, русалката в Созопол, летящата чиния на Бузлуджа и дупката в Царичина. Точно в полунощ да се разнася гласът на Ванга, която удря по масата и крещи: „С Русия, с Русия, Нешке“.

Сутрин по първи петли да блеят овце и да звънтят чанове, пред паметника да скача водопад с истинско българско кисело мляко, а по обяд от очите на Крали Марко да се прожектират програмистки кодове в памет на Джон Атанасов. На барелефи около него да са наредени всички ханове, царе, войводи, партийни секретари, Людмила Живкова, Лили Иванова, малко тъкачки, гледачки на старци в Италия, един електрокар и плажни чадъри от Слънчака.

Цялата композиция да се огрява денонощно от прожектори в цветовете на националното ни знаме и да се озвучава от „Бяла роза“. Пред нея да има парче от магистрала и лентичка за рязане. Всеки път, когато лентичката се среже, да гръмва „Излел е Дельо хайдутин“ и сто каба гайди. Също така от паметника до летището да има бърз коридор за онези киселяци, които не харесват българщината и ще поискат да излетят с еднопосочен билет за където и да е, когато посетят новия паметник.