Събитията от лятото на 2013г завинаги промениха нашето общество. На гражданите им писна да ги правят на маймуни и излязоха на площада, за да си поискат обратно Родината. Без съвсем да го очакват, те започнаха дълбока, коренна промяна с много лица – политическо-поколенческа-творческа, дори административна и технологична... Без съмнение започнаха да се проясняват контурите на нещо, което може да е България през 21-ви век.

На пръв поглед основната работа е свършена – имаше предсрочни избори, Пламен Орешарски вече не е премиер и може да ползва и парадните входове на административните сгради, ДПС е в политическия изолатор и в момента гневно блъска по решетките на клетката си и плаши минувачите с истеричния си рев, а БСП панически опитва какви ли не заклинания, за да не изчезне от политическия живот като лошо проявена снимка.

На власт е шарена, „невъзможна“ (дори и без кавичките) коалиция, която трябва да се справи с поне няколко от най-наболелите задачи преди да се разпадне под тежестта си и да се разкъса от вътрешните си противоречия.

Но все пак...

Знаем, че хубавото става бавно, но все пак промяната не върви навсякъде. Дори тревожно липсва на някои места, където много я очакваме.

Извън София е все така тихо. Дали това означава, че политическата география на страната е необратимо деформирана и вече се състои само от няколко острова с граждани, които живо се вълнуват и се борят за бъдещето си?

Това са островите на големите градове, извисяващи се над заблатената площ на огромно количество населени места с избиратели, които гласуват по навик, но без надежда?

А дали могат да бъдат излекувани посивелите мъртви гангренясали политически петна на купените и манипулирани гласове, от които се излюпват най-големите български политически уроди?

Каквато и да е причината, пригответе си знамената и тъпаните и се записвайте за наблюдатели по избори.

След масовия маскопад

Лятото на по-миналата година беше време на масовия маскопад – срещу ентусиазма и надеждата на гражданството се озъбиха множество муцуни на политическото и медийно вещерство. Гракнаха анонимните гласове на тролските армии. Водещите в телевизионните студиа изпитаха на гърба си тежестта да взимат решения и да избират между истинското и фалшивото.

Изправени пред изпитанието да покажат на обществото действителния дебат и представителните гледни точки, някои от тях проявиха истинска твърдост и професионализъм, за което понесоха тежки удари и дори трябваше да си сменят местоработата. Други пък абдикираха от дълга си и решиха, че ако поставят на една маса нормални и ненормални, разумни и неразумни, такива които чуват гласове в главата си и трезвомислещи, всъщност си измиват ръцете, демонстрирайки „плурализма“ в обществото.

Мислехме си, че страхът им е временен, и че когато страшното отмине, гръбнаците им ще се изправят и нещата ще си дойдат на мястото. Нищо подобно. Вещерите навлякоха отново маските на „социолози“, „политолози“ и „журналисти“ и отново влязоха в студиата да се правят на експерти, а огромната част от медиите като че ли няма нищо против да ги пуска на терена като гладиатори, понякога сами, понякога срещу невинни граждани. Дръжте си чесъна и сребърните куршуми на удобно място.

Да свалим „демократичното“ лустро

„Атака“ - въпреки изхарчената до дупка легитимност и влизайки завинаги в хумористично–сатиричните хроники на българската политика - не изчезна като организация. Пропутинската истерия в обществото не стихна, дори се увеличи и в момента удивително мимикрира като отровен двойник на пацифизма. Разнесоха се позабравените от времето на евроизборите истерични крясъци против най-ценното и изстрадано постижение на българското общество - членството в клубовете на най-богатите и демократични държави и превръщането на българина в европейски гражданин.

Уж очовечени от демокрацията лица на петолъчковци с едно движение смъкнаха четвъртвековното си „демократично“ лустро (то било много тъничко бе!) и с голямо удоволствие потапят публиката си отново, след четвърт век, в мътилката на ракиената геополитика и на кагебейската конспирология. Стигна се дотам въшният и военният министър да припомнят неведнъж, и дори с известен свян, че България вече е направила своя (по–добър) избор и вече е член на НАТО и на Европейския съюз.

Ало, чуваме ли се? „Атака“, пазете си пластмасовата маса.

Мистериите на прехода се трупат и усилват, вместо да изчезват. Каква е истината за разговорите „Ало, Ваньо“? Какво се случи в Костинброд? Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС и как Делян Пеевски успя да получи достъп до класифицирана информация? Кой изнася СРС-та от службите на килограм? Какво всъщност е било договорено с Русия по големите енергийни проекти - АЕЦ „Белене“ и „Южен поток“? Какво се случи в нощта на белия автобус? Кой и кого е разработвал и следял на едро по информационните системи? Нима главният секретар на МВР и председателят на ДАНС ще останат по местата си? Защо фалира КТБ и къде блееха регулаторите? Каква беше тая игра с пенсионните фондове и защо изходът винаги е в още милиарди заеми? Кога и как ще се освободим от модела #Кой?

Не си занемарявайте блоговете и за по-сигурно си пазете важните материали на няколко места.

Противно на всякаква бизнес и политическа логика една голяма оранжева търговска верига продължава да печели конкурси и да завзема територии, унищожавайки хиляди малки бизнеси. Вместо да спихне, избуя под формата на благочестива, подкрепена от държавни институции кампания срещу контрабандата.

Пушете за здраве! Пушете за пенсии! Пушете за повече деца!

Всяко по–смислено разследване приключва почти неизменно със заключението – вина има, виновни няма, дори да става дума за милиарди. Но пък всяка клевета завършва почти неизменно с извода – вина няма, но пък виновни има. Журналисти трябва да плащат гигантски глоби за неща видяни по улиците и прочетени по медиите, а в същото време сенчести издатели не носят никаква отговорност за осакатяването на хиляди професионални кариери и превръщането на медии с традиции в празни черупки без съдържание. Пропадането в класациите за свобода на словото не спря, а в скоро време ще съседстваме по свободословие с напълно провалени държави.

В момента три Българии се ритат по кокалчетата за място под слънцето – България на прехода с удобните за бандитите беззаконие, липса на правила и приказни богатства, неподкрепени с документи; нафталинената посредствена България на вечната и нерушима дружба със СССР, на киселото мляко, щангистите и Ванга; и България на 21–ви век, която вече няма за кога да чака.

Не можем вечно да живеем в сегашно несвършено.