Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Въпреки всички очевидни разлики между Русия и САЩ днес ги сближава общата тема за величието, с която спекулират както Путин, така и Тръмп. Бурното развитие на тази тема, която се отразява и в политиката на други страни - от Китай, Иран и Турция до Унгария и крайнодясната опозиция в Германия и Франция, свидетелства, че светът е на прага на приемане на нова реалност.

Новата реалност се характеризира с преоценка на ценностите и  постхуманистическия синдром на култа към силата. В този смисъл храбрият опит на Украйна да се мушне под крилото на Европа, която в много случаи не вярва и на самата себе си, се превръща в наивен анахронизъм. Друга впрочем свястна алтернатива няма.

Триумфът на Путин на проведените президентски избори, на които той получи над 87 % от гласовете, е съществена част от новата реалност. Дали да слага думата избори в кавички или не, си е право на всеки, който разбира или не е склонен да разбира, че организирането на Путиновия триумф изискваше правилно обмислени усилия от страна на Кремъл. Доближаването на тази заветна бройка гласове до реализацията на диктаторските блянове, характерни за властниците в авторитарните режими, в никакъв случай не означава, че при пълна свобода на изборите Путин нямаше да ги спечели, макар и с друг, не чак толкова внушителен процент.

Признаването на легитимността на избора на Путин от страна на ЕС не е от страх, а от безсрамен прагматизъм - друго заключение изобщо не може да има. Войната с Украйна, която Русия води вече две години,  показа черните дупки на така наречената демокрация както на Запад, така и в средите на руските опозиционери, които все повече и повече се превръщат в умилени идеалисти, вярващи в утопичната Русия на бъдещето. Тази мечта за бъдеща прекрасна Русия в известна степен е сходна с мечтата на младия Ленин за комунизъм, когато той смята, че страната може да прескочи капитализма и да попадне директно в светлото бъдеще. Сега става въпрос за поредната утопия, при която Русия, вместо първо да стане просто нормална страна, трябва да се устреми към идеала си. Защо е утопия ли? Най-вероятно защото руският народ обича щастливите хоризонти на приказките.

При скептиците обаче, каквито се зараждат сред опозицията, откакто войната влезе в задънена улица и Русия все пак постигна известно превъзходство, се долавя печална ирония към опита на антипутинския легион „Свобода за Русия“ да влезе с бой на руска територия. Може би всичко това е просто предизборна пиар акция?  Става въпрос обаче и за странната игра на Запада с въоръжаването на украинската армия, за която ту има снаряди, ту няма, и на която ту трябва да се дадат ракети с далечно действие, ту не (от страх от реакцията от страна на Путин).      

Путин обаче в крайна сметка спря да си играе със Запада на каквито и да било игрички. Преди изборите той с невероятна откровеност заяви за желанието си да обедини Украйна с Русия – тоест да се върне към изначалната точка на самото съществуване на Русия. Която всъщност приема името Русия (дотогава е Рус) през ХVІІ век, след като Украйна се отделя от Полша и минава под нейна защита – за което много бързо почва да съжалява, но вече е късно. Ето защо независимо дали Европа ще даде ракети Taurus, или не, ще има ли нови санкции, или не, за Путин целите на войната няма да се променят, той ще продължава да се стреми настойчиво към своето.

Друг, нека го кажем направо, идиотски финал на войната виждаме в предложението на Медведев на наскоро проведения прокремълски сочински международен фестивал на младежта, където той показа карта на следвоенна Украйна - малко парченце земя около Киев, всичко останало го взима Русия, а Западните земи се връщат на Полша и Румъния. Пълна идиотщина – но зад нея прозират истинските желания на Кремъл. Нека си спомним, че доскоро Путин говореше изключително за денацификация и демилитаризация на Украйна, което дори се обсъждаше на двустранните преговори в Истанбул след началото на войната – обаче всичко това се оказа военна хитрост; впрочем не е изключено, че и до днес победният край на войната според Кремъл може бъде поставянето на негов човек в Киев. Половинчатата позиция на Запада по отношение на въоръжаването на украинската армия накара руските опозиционни скептици да подозират Запада в желанието му да отслаби както Русия, така и Украйна, чрез пълномащабна война. Но това вече е от областта на конспирологията. Най-вероятно Западът се опасява от неочакваните действия на Путин, с което всъщност му развързва ръцете.

Подкрепата на Путин от по-голямата част на руския народ е на първо място свързана с липсата на политическа култура в широките народни маси. Просветените кръгове в Москва, Петербург и някои други големи и дори малки градове, които са всъщност хора самоуки с проевропейски възгледи, умеят да влизат в интернет и да получават сведения от независими източници, не обичат Путин, искат той да се махне и му измислят какви ли не обидни прякори. Оттук пък идва нарастващата обратна нелюбов на Путин към просветените кръгове и те биват заплашвани с обиски, арестуване, възможност да си изгубят работата и бизнеса, да бъдат уволнени (обикновено от различни научни институти) и т.н. В известен смисъл Путин се сраства с Ленин, който смята интелигенцията за „говно на нацията“. Съвсем наскоро обаче към тази нелюбов се присъедини и омразата конкретно към интелигенцията и творците.

Из цялата страна имаше нечувани по мащаб и едновременност обиски на художници. Световноизвестната писателка Людмила Улицкая беше обявена за чуждестранен агент. Книгите на писатели като Биков и Акунин  бяха иззети от книжарниците и библиотеките. Гоненията срещу философите и срещу университетските професори като цяло са повсеместни. Като взе страха на опозиционната или просто замлъкнала интелигенция, Кремъл направи всичко, та по всички краища на Русия Путин да получи не по-малко от 80 % гласове и дори повече или по-малко прозападната Москва под ръководството на кмета Собянин даде на Путин цели 85 %. Невиждана гласоподавателна активност, невиждани проценти за Путин – и какво следва?

Дали Путин ще стане събирач на руските земи до размерите на Съветския съюз? Засега е прибрал в джоба си Белорусия. Армения обаче за известно време я изгуби, като не я подкрепи в карабахския конфликт. Има голямо желание да присъедини Казахстан, разбира се, където в северната част голяма част от населението е руско. Руският двуглав орел обаче (традиционният символ на руската самодържавие) гледа на Изток, да го кажем така, амбивалентно. От една страна ти се ще да си прибереш изгубеното – та, какво струва дори прекрасният град Ташкент! - обаче от друга страна е кофти. Китай няма да позволи. Китай може и да е пръв приятел и на думи да подкрепя Путин, обаче няма да даде Средна Азия на новата хипотетична версия на Съветския съюз.

Виж, на Запад традиционният орел може и да клъвне нещичко. Войната с Украйна, която явно губи сили и нервно си сменя военачалниците, а Зеленски, чиято популярност зависи от хода на военните действия и той едва ли ще е президент след следващите избори, продължава и продължава. После – имаме Балтийските страни, така наричаната от руснаците Прибалтика. Те са в НАТО, което днес стана още по-силно в Балтийско море с присъединяването към него на Финландия и Швеция. Но дали НАТО ще се опълчи, ако Русия влезе в Прибалтика под претекст, че в тези страни голяма част от населението е руско, дали НАТО, така да се каже, ще воюва за Нарва? Путин уверява всички, че няма да тръгне нататък. Обаче той същото го казваше и за Крим, преди там да се появят безчет „зелени човечета“ - руски военнослужещи без отличителни знаци.

Има обаче не само военен начин да се завладее Прибалтика. Има го пътя Ялта-2, с който би могъл да се съгласи Тръмп. Да седнат на масата за преговори и да се споразумеят за подялбата на света. Четирима участници. Русия, САЩ, ЕС и може би Турция. Какво би искала да гушне Русия на Запад? Цялата европейска територия на Съветския съюз включително Молдова? Защо пък не! Но ако ще мислим мащабно, защо Русия да не получи правото да влияе на страните от бившия Варшавски договор? Путин мрази Полша от сърце – защо пък да не й запуши устата? Колкото до възстановяването на ГДР – не знам, но всичко е възможно.

Най-голямото медийно събитие в президентските избори стана фактът, че Путин за пръв път в живота си каза публично името на главния си политически противник. Нарече го г-н Навални. Но не в знак на уважение, че гроба на Навални десетки хиляди московчани отрупаха с планини от цветя (тези московчани да не би после на изборите да са гласували за Путин?), при това московчани на най-различна възраст, но с една характерна особеност – бяха с ясен, чист поглед и си личеше, че мислят с ума си.

Де да имаше повече такива!

Не, Путин не каза нищо добро за г-н Навални. Каза само, че в местата за задържане понякога се умира, „такъв е животът“ - добави, макар че аз бих добавил, че по-скоро „такава е смъртта“, и - заяви Путин - такава смърт имало и в Америка. Каза го, за да се разграничи решително от опозиционното мнение, че той е убил опозиционера и че това е станало по негова повеля. По-нататък спомена принципното си съгласие с някакъв човек, който бил предложил Навални да се размени за неясно какъв брой руски патриоти разузнавачи, излежаващи присъди в чужбина. Обаче не се получи – кандидатът за екстрадиция с единственото условие никога да не се връща в Русия, отиде в отвъдното. В Кремъл, разбира се, всичко това е толкова строго засекретено, че дори известното на всички име на този човек, олигарха Абрамович, трябва да бъде скрито, понеже всяко действие на Путин – включително ходенето му на места, където човек ходи сам – е спецоперация и следователно – МЪЛЧЕТЕ!

Въпреки това преданият му прессекретар Песков разви темата, като каза пред журналистите, че Юлия Навалная, жената, решила да продължи борбата на съпруга си, „губела почва“, очевидно поради дългото си отсъствие от Родината и неразбирането на историческото значение на президента обединител на територии, и затова била призовала европейците да обявят изборите за нелегитимни.

Европейците, както знаем, не я послушаха. Това е първото предупреждение на Кремъл към Юлия Навалная. Какво ще стане по-нататък – ще видим. Ще видим и дали след изборите ще се увеличават репресиите срещу несъгласните. Във всеки случай Путин се чувства като велик конник на жребеца на руската история, като Петър Първи. Интересно дали ще пророни сълза, както стана при явяването му пред народа по случай преизбирането му на нов, вече шестгодишен мандат? Кой ли ще види с очите си плачещия Путин и ще разказва това на внуците си?

Или пък всичко ще се обърка и Путин ще се разсърди на непослушния Запад, в който, според съвсем скорошните му думи, не вярва на никого – нито на умниците, нито на глупаците – и ще вземе да цапардоса Запада с ядрено оръжие, а самият той ще отиде в рая – в рая Путин си има запазено място, в това той е абсолютно убеден.