Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

„Всяка смърт весели го“ -   така започва един стих от прочутото стихотворение на Осип Манделщам за Сталин, написано през 1933 година. Заради това стихотворение Манделщам е пратен в ГУЛАГ да умре. А темата на това самоубийствено стихотворение е сладострастният садизъм на Сталин, който получава едва ли не еротично удоволствие от разправите си с опозицията. Дали можем да намерим същото това „веселие“ в репресиите на Путин и в частност в разправата му с Алексей Навални? Тази разправа прилича на забавени филмови кадри, в които с възторг се оглозгва всяка стъпка към финалното унищожаване на врага.

В основата на путинското отношение към Навални е залегнала бездънна омраза. Политическото им съотношение, ако ще се водим по анкетите сред народонаселението, изобщо не е равнозначно. За Навални бяха около 7 до 10 % от населението на Русия и едва в Москва на градските избори за кмет през 2013 година той успя да спечели подкрепата на 27 % от избирателите – уникален резултат за един радикален политик в епохата на путинското самодържавие. Откъде обаче се е взела путинската омраза към Навални, когото впрочем в публичните си изяви Путин, може би поради някакъв езически страх, нито веднъж не нарича по име? Колкото и да е парадоксално – от детството на Путин. В неговото политическо поведение можем да видим цял куп детски неизживени и непреодолени комплекси, които пораждат президентските му стремежи.  Понеже като дете е бил бедно, бито и тормозено момче, като става президент, той желае да има безкрайно много пари и най-вероятно става най-богатия човек на света, като покрай това затрупва с пари и преданите му хора. Като малък Путин живее в изключително скромни жилищни условия в Ленинград и решава да постигне това, за което тогава дори не е смеел да си мечтае: приказен дворец на брега на Черно море в Геленджик в Кавказ, луксозни яхти и безчет президентски резиденции из цялата страна. Той се опива от властта и си отмъщава за предизвиканите от бедността и издевателствата унижения от детството си. Потискан, но съобразителен подрастващ, той отрано си изработва своя йерархия на ценностите, в която победата е по-важна от всичко. И е готов на всичко, за да победи. Той по принцип е човек на войната, който гради свой собствен морал на базата на собствените си желания и постижения. Всичко останало, всичко социално значимо, се изтласква на заден план, но на сцената, за пред публиката, му служи като повече или по-малко сигурно прикритие. Така например, докато служи в КГБ, той усвоява значението на патриотизма, който може да се използва за разобличаване на всеки критик на режима, като критиката на въпросното лице некоректно се представя като отговор на  русофобия. Той има огромен запас ценности, които са присъщи на руския народ и му помагат да оцелее: култа към силата, презрението към всяка и всякаква проява на слабост, условния морал, който трябва да се напасне към съответните обстоятелства, доминирането над противника на всяка цена.

По този начин Путин се превръща в полюс на руската политика, полюс, свързан с хроничните нещастия в руския исторически живот. За да се преодолеят тези нещастия, се създава фиктивна величествена история на страната, чиито отделни провали се свързват с дейността на прозападните либерали. Както в личния живот, така и в обществения Путин изтласква, изхвърля злото навън, настрани, като с това се изчиства докрай от пороците и обвинява ту Америка, ту Полша, че искали да унищожат Русия. В съзнанието на Путин един от терминаторите на Русия беше и Навални.

Навални е другият полюс на руския живот. В този полюс също се осмислят руските злощастия, но изводите са противоположни на путинското мислене: те са, че за бедите и нещастията ни е виновна традиционната руска власт.

Навални разбулва Путиновата мечта за вечно властване, желание, което изобщо не е свързано с обществената полза. Вярно, привържениците на Путин свързват името му пряко с Русия, но това се прави в полза не на Русия, а всъщност на царя. Навални бърка в личните комплекси на Путин, от което него го боли много. Навални разкрива онова, което Путин крие. Отваря основите на путинската политика като консерва и виждаме вътре основния й инструмент – корупцията.

Като създаде ФБК – Фондацията за борба с корупцията, - Навални получи голяма подкрепа от народа. Народът като цяло е против корупцията. А властта се гради на корупция. Да оплюваш външната политика на Русия означава да объркваш населението, което не разбира същността на тази политика и подкрепя идеята на държавния патриотизъм. За да спечели привърженици, Навални опита различни начини за борба с режима. Както се знае, отначало той дори се събра с руските националисти, обаче се отказа от тях заради реториката им и близостта им до фашизма. Дори обаче след като излезе на прозападната политическа сцена, Навални беше изключително внимателен по въпросите за анексирането на Крим през 2014 година, за да не ядоса обикновения руснак. От друга страна, антикорупционните му клипове и видеа, насочени срещу Медведев, а после и срещу Путин, се ползваха с успех сред милиони зрители. Навални можеше да е смел и предпазлив едновременно, да съчетава известен „вождизъм“ с политическата си харизма.

Той искаше да разруши механизма на путинския тоталитаризъм и да стане президент на Русия – и в този смисъл беше реална заплаха за Путин като потенциален конкурент. Путин не можеше да си позволи да прави очевидни грешки и да настрои народа срещу себе си. Понеже тогава народът можеше да се обърне към Навални. И съответно Путин нито веднъж не нарече Навални по име – не искаше той да е човекът, който да го качи на политическата платформа, която според неговата логика трябваше да си е само негова.

Освен че е борец с корупцията Навални е създател на красивия мит за прекрасната Русия на бъдещето. Същината на мита е в преодоляването на путинизма. Разбира се, би било по-точно да се говори за нормална Русия на бъдещето, за стремежа й да застане в редицата на европейските страни, но това би било недостъпно за населението. Руснакът има утопично мислене. Иска невъзможното – и Навални му го даде. Предложи му като десерт за бъдещето прекрасна Русия. Дали обаче е имал реална представа и знания за руския „плебс“ - имам предвид онази огромна част от руското население, която е неспособна на политически анализи и затова се примирява с опасната ограничаваща идея за един водач, една партия, една родина? Путин ловко превърна многомилионния „плебс“ в свои привърженици. Дори още в началото на войната успя да се справи с досадните, но неефективни западни санкции, като ги представи за опит да се унищожи Русия и чрез тях да се хвърлят на фронта още много и много „млади момчета“. За Путин войната може да е безкрайна – той е готов да воюва години наред. Навални явно нямаше достатъчно подкрепа от страна на населението в отношението си към войната.

В известен смисъл Путин надигра Навални. Но до края на живота си Навални не се предаде. И не случайно се върна в Русия от Берлин, след като го отровиха. Тук го разбирам добре. Той нямаше какво да прави в емиграция. Беше готов за смъртта и за легендарния живот след живота. Прилича ми по-скоро не на Нелсън Мандела, а на Че Гевара, само че с обратен политически знак. Навални обаче не гледаше на смъртта си в затвора като на свое единствено бъдеще. Той очевидно беше убеден, че ще се намерят достатъчно негови привърженици, които ще го посрещнат в Москва с отворени обятия и няма да дадат на Путин възможност да го прати за втори път по пътя на смъртта.

Подцени обаче омразата на Путин към него, а също и еволюцията на президента в посока еднолична власт. Понеже единствено като разполагаш с така власт можеш да разчиташ на политическо безсмъртие приживе. Навални, напротив, има шанс да разчита на политическо безсмъртие след смъртта си. Все пак бъдещето на Русия е прекалено открито за различни обрати на събитията. Героизирането на Навални ще е в пълна зависимост от демократичните реформи в бъдеща Русия – възможни, но не непременно фатални.

Колкото повече Путин се убеждаваше, че трябва да е единственият политически полюс в Русия, толкова по-сладострастно се гавреше с Навални. В садистичната разправа с опозиционера, когато виждаш всичко през кървава пелена, бавната смърт ти е по-симпатична от разстрела. За властта Навални беше шахматна фигура, която трябва да се свали от дъската според предварително обмислен план. Условията в затвора се влошават до непоносими, той 27 пъти е пращан в карцера, което си е затвор в затвора, най-суровото наказание, при това в Арктика, в колонията със значещото име „Полярен вълк“.

В зоната, лишен на практика от всичко, Навални един вид символично повтаря нещастното детство на самия Путин (в по-ужасен вид, разбира се) и желанието да натика Навални на дъното на пълното безправие не би могло да не стопля съзнанието и подсъзнанието на управника. Смъртта на Навални задълго, ако не и завинаги, ще остане загадка. Официалните версии са противоречиви, според някои явно окастрени свидетелства на затворници в същата колония смъртта е настъпила преди официално обявения час. Садизмът се насочва и към семейството. На майката на Навални се поставят условия за погребението на сина й и й се казва направо, че времето работи срещу нея, понеже трупът се разлага – подобни думи на реален следовател няма дори и в най-страшните кошмари.

Вдовицата Юлия Навалная настоя тялото на съпруга й да бъде предадено на близките му без никакви условия, така че да се направи опело и „покойният да бъде положен в земята, както е прието в православието... Това, което прави Путин сега, е омраза. Не, дори не е омраза. Това е някакъв сатанизъм, езичество“ - заяви Навалная, която, ако се съди по всичко, може да оглави опозиционното движение след смъртта на съпруга си.

Но дали като остава единствен политически полюс Путин печели политически? Все пак върху Навални можеше да бъде хвърлена вината за противозаконни масови безредици и за престъпна връзка със Запада. По принцип можеше да му бъде хвърлена вината за всичко, както и върху Америка – за всичките днешни проблеми на страната. Дали смъртта на Навални ще заздрави полюса на Путин, или ще стане причината за бавното му разпадане?

Аз мисля, че ще го заздрави. Еднополюсният свят винаги е бил жадуваното от руските управници. Те безмилостно са отстранявали враговете си, а които не са ги отстранявали, са ставали, като Николай Втори, жертви на революции. Путин е достатъчно умен, за да остане на върха задълго. На изборите сега през март опозицията за пореден път ще заяви за нелегитимността на президента – обаче на него изобщо не му пука. Ако ли пък руско-украинската война свърши с компромисно споразумение, приличащо на финала на корейската война след смъртта на Сталин през 1953 година, Западът достатъчно бързо ще си оправи отношенията с Путин, като си стисне носа да не диша вонята, или дори без да си стиска носа, понеже ядрена Русия е огромна страна, постоянна заплаха – но и огромна култура в миналото. Културните връзки със Запада, а след тях и обществените, ще разцъфтят още преди Путин окончателно да е слязъл от политическата арена.

Западът се оказа също толкова неспособен да се наложи на Путин, както и Навални. Но ако по каквато и да било причина Путин се издъни, цивилизованият свят ще си го хапне с преголямо удоволствие.