За онези читатели, които се спират само на заглавието и първото изречение, и минават към следващата статия: да, разпада се. Разпада се под тежестта на апатията на все по-голям дял от гласоподавателите, все по-широкото влияние на популизма и неспособността на традиционните партии да се адаптират към постоянно променящите се реалности.

Незаобиколимият факт е, че все по-малко хора вземат участие в изборния процес. Историческият преглед обособява няколко етапа на развитие на избирателната активност у нас – през 90-те години тя е изключително висока, в голяма степен вследствие на смяната на режима и еуфорията от промените. В следващите две десетилетия активността се задържа в диапазона 50-55% (ако оставим настрана изборите за европейски парламент, които традиционно привличат по-малко интерес) – относително ниско за страна с претенция за развита демокрация, но все още далеч от притеснителното. Изборната спирала, започнала след пандемията обаче донесе спад със средно 10 пункта от предишните равнища – около 40%  на повечето избори след 2020 г., до малко над 1/3 на последните, провели се миналата неделя.

Причината, поради която демокрацията изобщо съществува, е, за да даде достъп на гражданите си до лост, с който да влияят на процеса на вземане на колективни решения. В настоящата ситуация обаче над 2/3 от тези, които имат това право у нас доброволно се отказват от него.

Причините, изглежда, са най-общо две: първата е, че сред поредица от парламентарни избори, които не успяват да доведат до стабилно управление на масата от избирателите им е омръзнало да се разхождат до урните, очаквайки че отново няма да има положителен резултат. Другата, и далеч по-притеснителна, е че немалко хора вече не намират този модел на управление изначално за подходящ, и съответно бойкотират участието в него.

Този извод е в ясно съзвучие със сериозния ръст на изборните резултати на антисистемните популистки партии, които взети заедно получават над 24% от гласовете . Основният им двигател е отричането както на либералната демокрация, така и на осъзнатия рационален избор на България да бъде част от групата на европейските и натовските държави. Това, разбира се, върви с фаворизиране на авторитарния модел на управление, съчетан с влечение към Русия и съюзниците ѝ, макар привидно пакетиран като „собствен път“ или „интереса на обикновения човек“. Тази група избиратели – заедно със значителен дял от негласуващите – би предпочела пълна промяна на модела и преориентиране на страната, което няма как да се определи по друг начин освен като разпад на демокрацията.

В такива случаи е редно да се потърсят и виновниците. Негласувалите най-вероятно имат причина за това, а хората с антилиберални ценности – причина, поради която не вярват в либералната демокрация. Вероятно част от негласувалите са доволни от състоянието на нещата до степен да не търсят нито „наказание“ , нито „промяна“; същите може и да считат, че като цяло всички основни играчи на политическия терен са еднакво приемливи и не биха застрашили успеха на бизнеса им или качеството на личния им живот.

Но в резултат виждаме неспособност на традиционните, „системни“ партии да убедят все по-голям дял от електората, че заслужават доверие да управляват и че са в състояние по някакъв начин да допринесат за подобряването на средата и благосъстоянието. Ако партиите многократно и продължително се провалят в тази си задача, целият процес на представителна демокрация се изпразва от съдържание – ако няма кой да бъде избран, няма смисъл от избори.

Разбира се, разпадът на демокрацията у нас под натиска на апатията, популизма и неадекватността на партиите далеч не е непредотвратим. За да бъде избегнат обаче е необходимо всички участници в политическия процес да положат неимоверното усилие и да покажат, че могат да управляват за реализация на идеи и цели, различни от властта сама за себе си.

Институт за пазарна икономика