Путин - агресор или наранена душа?

БЕРЛИН – За Запада Владимир Путин продължава да е загадка. Дали той е агресор, душата му е наранена или е човек, обграждащ се със зидове? Какво иска Путин? Какви са неговите цели? И най-вече – какво възнамерява да предприеме в близко бъдеще?

Отговор се опитва да даде Тео Зомер в публикация във влиятелния германски седмичник “Ди Цайт” под заглавие: “Коктейлът Путин”. Той констатира, че “путинолозите” са точно толкова единодушни, колкото и “кремълолозите” по времето на студената война, правели безполезни опити да анализират характерите и поведението на съветското ръководство.

Относно Путин авторът стига до заключението: “Едни го смятат за безпощаден агресор, други за наранена душа, докато трета група е на мнение, че той не ламти толкова за завоюване на територии, колкото се стреми към идеологическо барикадиране на Русия срещу гнилото влияние на декадентската западна култура.”

Зомер се позовава на Ален Фрашон, който прави опит да разграничи трите групи в свой анализ във френския в. “Монд”. При това Фрашон визира анализаторски школи не само във Франция, а и на Запад.

Путин, безмилостният агресор

Такъв го вижда предимно Мишел Елчаниноф в книгата си “В главата на Владимир Путин” (Dans la tete de Vladimir Poutine). За автора господарят на Кремъл, обладан от носталгичния копнеж по стара Русия, се поставя редом до руските царе, приобщавали руските земи. За Путин разпадането на Съветския съюз не било само една геополитическа катастрофа, а и човешка драма, тъй като 25 милиона руснаци или рускоговорещи граждани останали извън пределите на сегашна Русия. Путин се чувствал техен закрилник и изобщо не се боял от “империализъм а ла карт”.

Според Зомер подобни оценки споделяли и други наблюдатели. Той напамня, че понятието “безмилостен агресор” първо се появило в коментар, публикуван в германския в. “Ди Велт”. Там Путин е представен като човек, обладан от мания за власт и готов на всякакъв риск. Войната в Украйна била само част от далеч по-голям проект на руската световна политика. Целта? Да се събори западният модел за световен ред.

В не по-малко влиятелния немски в. “Франкфуртер алгемайне” се посочва: “Вчера Крим, днес в Източна Украйна, а какво ще настъпи утре? Европа трябва да очаква още нещо от Путин. Какво е то, се досещат предимно поляците и хората от Прибалтика.”

Точно това е повод и за официални изявления на НАТО, припомня Зомер.

Каквото днес става в Украйна, то е заплаха и за източноевропейските съюзници на пакта. Ерго – Русия представлява потенциална опасност.

Това мнение се споделя и от Филип Стивънс, външнополитически коментатор на “Файненшъл таймс”: “Реваншизмът на руския президент далеч надхвърля границите на Украйна.”

Уважаваният германски историк Карл Шльогел пък съзира в поведението на Путин знак за вътрешните проблеми на страната му: “По-лесно е да се води малка война, отколкото да се построи автомагистрала между Москва и Санкт Петербург.”

Путин – наранената душа

Тази теза защитава британската биографка на Путин – Фиона Хил, но далеч не само тя, твърди Зомер.

Путин искал да е равностоен партньор на Запада, също и на НАТО, но бил отблъснат грубо – от Джордж Буш младши с неговите планове за противоракетна отбрана и с опита си да привлече Украйна и Грузия в западния огбранителен съюз.

Путин съзрял в грузинската “розова революзия” през 2003 г. и в украинската “оранжева” такава през 2004 г. страховити планове на ЦРУ. Наред с това неговото достойнство било накърнено, след като сегашният президент на САЩ Барак Обама нарекъл Русия “регионална сила”. И то при положение, че конфликти, като тези в Иран, Сирия, Ирак и другаде не могат да бъдат решени без участието на Москва. Обама стигнал и по-далеч в унизителните си квалификации – Путин се държал като хулиган и безхаберник от най-задния чин в класната стая.

“Стопанинът на Кремъл се отвърна и от Европа. Той гледа на нея, като че ли отвсякъде дебнат заговори и дългата ръка на ЦРУ. При това западните експерти не са единодушни, дали Путин наистина планира да промени със сила посткомунистическите граници в Европа. Мнозина не вярват на подобна теза. Според някои Путин отдавна е планирал да върне Крим към изконните руски земи и след това да се наложи и в Източна Украйна. Други са на мнение, че Путин е използвал случая и е действал под натиска на руските ултранационалисти”, пише авторът на “Ди Цайт”.

Путин като изолационист и популист

Такъв го виждали представители на третата анализаторска школа, като например Иван Кръстев и Стивън Холмс. Тяхната аргументация: Политиката на Путин няма нищо общо с традиционния руски империализъм. Путин не мечтае да завладее Варшава, нито отново да окупира Рига (след СССР – бел. ред.). Точно обратното – неговата политика е израз на агресивна изолация. Това е същината на неговото противопоставяне на заплахата, която не идва от НАТО, а от световната икономическа “интердепеденция” – взаимна зависимост, при която Русия не може да е в крак.

“Кръстев и Холмс оспорват тезата, че руският президент изхождал от популистки културен консерватизъм. Други наблюдатели обаче са на коренно противоположно мнение. Те също съзират, че Путин се страхува от отворени граници и поради тази причина се барикадира. Според тези автори обаче това е така заради опасенията на Путин, че западното  влияние застрашава руската духовна нагласа. Това обяснява и обръщането на Путин към православието, към неопанславизма, към мечтата за Евразия на политика философ Дугин, към мобилизиране на народа чрез пламенни патриотични речи”, пише Зомер.

И се пита какво следва да направят политиците при наличието на толкова различен прочит на нагласите на Путин.

“Кой прочит е верен, само историците ще могат да установят. Сега най-разумното е да изходим от “коктейла Путин”, както това прави в. “Монд”. Сиреч да изхождаме от един хамелеон, който е в състояние да бъде всичко: агресор, ако не бъде възпрян; наранена душа, която може да бъде успокоена с корекции на грешките, които Западът направи; неопанславист, у когото отвръщането от Европа може да се преодолее чрез един мащабен проект за съвместно сътрудничество. Предпоставка за последните две опции естествено е удовлетворително мирно решаване на кризата в Украйна”, заключава Тео Зомер.