В политиката има важни и драматични неща. Има и само драматични. Гласуването на споразумението с определени банки за вземане на външен заем беше от вторите. Генерира се голям шум, всеки получи възможност да изрази недоверието си в другите, БСП помисли, че може да изиграе сюжета „Бял автобус“, но този път без да е в него. А Сидеров заклейми всичко като „военен заем“ и наби чело пред Цар Освободител.

Накрая 159 депутати гласуваха за ратификацията на споразумението. Подкрепиха го и ДПС, и АБВ, и БДЦ, и голяма част от административния персонал на парламента. Има ли дълготраен смисъл всичко това? Показа ли някакви особени размествания в коалицията? Задлъжняха ли българите с поколения напред с много повече милиарди? Отговорът на всички тези въпроси е „не“. Въпросите възникнаха по три причини: парламентарно невежество, министерска арогантност и честта на пагона на малките коалиционни партньори.

Невежеството

Дълго време се обсъждаха компютри, а ставаше дума най-вече за компоти. Обсъждаха се бюджетните дефицити, например, чийто размер и характер ще се определя разбира се със закони за бюджета през следващите години. Интересно е, че никой не реагира, когато Горанов и правителството обявиха плановете си за бюджетния дефицит през следващите три години. Когато обаче същите сметки станаха основа на неговите изчисления за необходим външен дълг, се вдигна голяма олелия. Вярно е, че 8 милиарда евро е голяма сума, но тя не се разминава с прогнозните оценки за дефицити и настоящ дълг.

Всъщност се гласуваше не за бъдещите бюджети и дефицити, а за три-годишен инструмент за вземане на външен дълг в размер до 8 млрд., който би свалил цената на операцията и гарантирал ниски лихви.

Два аргумента, които са решаващи от икономическа гледна точка:

1) Защо заем в три-годишна рамка? Защото като България даде на пазарите сигнал, че следващите три години няма да взема непредвидими и неконтролирани кредити, че ще намалява последователно дефицитите си до под 3%, ще може да разчита на ниски лихви. Дава се ясен знак, че ще се води предвидима и отговорна политика. 8 милиарда като горна граница играят тази роля: че каквото и да става няма страната да вземе повече от тази сума. Ergo, при тези числа можем да се финансираме на по-ниски нива;

2) За какво ще се харчат парите? Правителството поема ангажимент да ги изразходва за стари задължения (превъртане на дълга на по изгодни лихвени нива) и финансиране на дефицит в рамките до 3% на годишна база – падайки до около 2% в края на мандата. Всичко това е под условие на гласуване на бюджета ежегодно. Т.е. средствата ще се харчат за това, за което се харчат и СЕГА. Т.е. ако някой е против дълга, трябва да каже откъде точно да се орежат разходи (или какво да се приватизира, да кажем), за да се избегнат подобни дефицити.

Истината е, че в момента можем да се финансираме на много ниски нива, а общото задлъжняване на страната (след 8-те милиарда) би било около 30% от БВП. Това е малка задлъжнялост в сравнителен план и в никакъв случай не могат да се правят паралели с Гърция. В крайна сметка, три-годишната кредитна програма се вписва в намерението на правителството да се свалят дефицитите на контролирано равнище – до около 2% в рамките на три години.

Много се изприказва също за това, колко точно ще бъдат дефицитите – дали ще са два или три милиарда евро през следващите три години. Опозицията веднага откри „грешки“ в сметките. Тук също има неразбиране или недобронамереност, обаче. Естествено е, когато се слага горна граница за това, колко пари ще се теглят, да се оставят„буфери“ за непредвидими ситуации. Тези „буфери“ могат да са (недай Боже) за банкова стабилизация, загубен арбитраж за "Белене", балансиране на енергетиката и т.н. Подобни рискове, за съжаление не са съвсем изключени, и няма какво да си затваряме очите. За тях е необходимо да има дебати. Тепърва ни предстои да чуем, как ще се реши ситуацията в енергетиката, да кажем. Посланието, което България иска да прати с настоящото конкретно споразумение с банки, е, че каквото и да става няма да вземем повече от 8 милиарда евро. Това е смисълът: колко точно ще се взема тепърва ще се разрешава от парламента с бюджетите и т.н. В този смисъл са и твърденията на Горанов, че 2 милиарда поне няма да бъдат използвани – той всъщност заявява, че правителството ще направи всичко възможно горните рискове да не се материализират и да не се налага да се използват „буферите“.

Разбира се, самата вероятност рискове от този род да възникнат е неприятна. Дано да не се изправим пред избор – външен заем или фалит на НЕК, да кажем. Точно за тези неща сега трябва да се внимава, и да се гледа под лупа как ще се справят управляващите с тях. Но това са въпроси, които не се решват с обсъжданото споразумение, нито пък правилното им решаване зависи от това споразумение.

Имаше и критики от противници на нови дългове по принцип. Защо да не се балансира бюджета, например? Това към момента изглежда като религиозно-фундаменталистка позиция, обаче. Около 3% бяха лихвените нива на последната ни емисия: това наистина е забележително ниско . Тъй като лихвените ни нива са близки до тези на много развити държави, има известна опасност да се „увлечем“, "отпуснем" и евентуално да влезем в дългова спирала. Но програмата за следващите три години, пак казвам, има амбиции да съкращава дефицита. А и има някакви позитивни сигнали във фундаментите на икономиката – ако започнем да отбелязваме по-сериозен ръст, сегашната задлъжнялост не би тежала никак на икономиката.

Арогантността

За политическата страна ПФ и АБВ бяха прави. Не може такова важно решение да се вкарва в парламента без да са водени нужните разговори с партньорите. Нещо повече, министър Горанов така и не можа да обясни достатъчно членоразделно политиката си. Много неща се изприказваха, имаше обиди към опозиция и партньори, високомерно се раздаваха оценки. А важното остана замръчкано, компотите се размесиха с компютрите.

Нещо повече, с хода си Горанов отново раздуха стари страхове, че се търси някакъв мост към ДПС, да се интегрира движението сред управляващите. Моята оценка е, че това беше страничен ефект на непремислено и нескопосано коалиционно поведение. Гласуването в зала показа, че когато правителството е под въпрос, подкрепящите го четири партии могат да го защитят и без ДПС. Така че тук става дума повече за спекулации, отколкото за реални увертюри към движението.

За честта на АБВ и патриотите

И двете формации промениха първоначалната си позиция. Аз очаквах, че в крайна сметка и двете ще подкрепят споразумението с банките, което по същество стана, макар че патриотите формално се „въздържаха“. Това беше символно гласуване което целеше да покаже, че не е бламиране на правителството, а просто че по подобен начин не може да се води коалиционна политика, да се поставят партньори пред свършен факт.

Голямата новина дойде от АБВ, обаче, и най-вече от президента Първанов, който пък се оказа реално бламиран от собствената си група. В резултат, той изрази намерение да подаде оставка, което всъщност е опит да потвърди контрола си върху групата, да получи официално извинение и обещание, че подобно разминаване между нея и него няма да се случва в бъдеще. Ако съм прав, и в АБВ ще видим още малко театър по сценарий „препотвърждаване на сватбени обети“, без да се стигне до сериозни разтрогвания на връзки.

И накрая, доста се изприказва за паралела между гласуването на този кредит и събитията от юли 2013 г., останали в историята като „нощта на Белия автобус“. Мнозина от ляво виждат в случващото се сега като опит за някакъв свой „реванш“. Не искам да отнемам поводи за радост и злорадство на никого: това е против човещината. Но все пак, ако операция „Бял автобус“ беше успяла, нямаше да сме в ситуация с разклатена банкова система и огромни дефицити в редица сектори: т.е. нямаше да е нужно да вземаме тези заеми. Ако опозицията беше успяла да блокира заема тази седмица, единственият ефект щеше да е, че трябваше да вземем подобно решение малко по-късно.