Всенародната психоанализа на Бойко Борисов продължава. Всички са се вгледали в него и тълкуват всеки негов ход, всяка негова дума с оглед на въпроса: истинска ли е промяната му или е повърхостна и подвеждаща? Към този въпрос се присъединяват цяла върволица други: искрен ли е във взаимоотношенията си с новите си партньори или пък още храни чувства към старите; докога ще издържи в новото си амплоа и т.н. Съществуват вече и две спонатанно-възникнали школи по темата. Първата е ницшеанската школа „Вечно завръщане“, която очаква във всеки един момент „старият“ Борисов да пробие пашкула на новия си образ и да се хвърли в прегръдките на Доган, Пеевски, „Кой“ и пр. Другата школа – „Роден отново“ – е с лек евангелски уклон и настоява на възможността душата, видяла светлината, да заживее коренно различен живот.

Тази психоанализа може да е забавна, но като цяло е несериозна, вредна и би трябвало да бъде прекратена в едно нормално общество. Продължаването й у нас вече е диагноза не за нейния основен обект – Бойко Борисов – а за публичната ни сфера.

Причините за прекратяването на психоанализата са следните:

Политически: тя персонализира по недопустим начин политическите процеси. Вярно е, че личността има влияние в тях, но все пак това влияние се случва в контекста на структури, институции, правила. Тези правила задават и възможните роли на всеки един политически субект. Борисов преди всичко е водач на политическа партия с определена тежест в парламента, която участва като основен партньор в управляваща коалиция с още три партии. Той и организацията му, както и партньорите им, са поели определени ангажименти към своите избиратели и тези ангажименти задават общите контури, в които те могат да се движат. Да се пренебрегват тези ограничения и да се дава безусловен приоритет на личностни характеристики и нагласи е неоправдан волунтаризъм. Ситуацията е парадоксална: обществото изглежда си е създало фантазъм на супер-герой, необвързан от правила, и не иска да се раздели с него. То продължава да поддържа своя фантазъм било със заявки на безрезервна лоялност и безкритичност към него, или с приписването му на някаква зловеща и неизкоренима девиантност;

Социално-психологически: обществено-политическият живот е сравнително автономен и следва свои правила спрямо психологията на индивида. Не винаги е полезно, необходимо, а и допустимо да се наднича дълбоко в душите на хората, за да се даде оценка на тяхното публично поведение. Стремежът към жълтина в медиите е структурното условие, което прави „дълбинната“ психологизация на политическия живот у нас почти неизбежна. Превръщането на познанието за политиката в клон на психиатрията, обаче, е диагноза за обществото, а не някакво лично постижение на психотерапевти и душеведи. Справянето с това отклонение е далеч по-спешна задача от конструирането на детайлен психологически портрет на Бойко Борисов или друг политик;

Етически: всеки има право да бъде съден според делата му. Този методологически консеквенциализъм се отнася с още по-голяма сила за политиците, при които добрите намерения никога не отменят отговорността за негативни управленски резултати. В този смисъл впиването на погледа във вътрешния живот на този или онзи е не само нездраво воайорство, но е и контрапродуктивно – то измества фокуса от делата и реално свършеното към ирелевантни и като цяло неетични разсъждения за помисли, вътрешни нагласи, разположение на духа и либидото, тежестта на детството и младостта върху настоящето и пр., и пр.

Тези методологически бележки са необходими не за да осигурят „чадър“ над обсъждането на обществено-значими фигури – това така или иначе не би било възможно. Но все пак си дължим като политическа общност някаква пропорционалност – мяра - между битов, личностно-психологически интерес и структурни, институционални обяснения. Прекаленото залитане към първите изкривява обществената картина и прави анализите неточни и безполезни,

Опасностите от залитане към персонален психологизъм

Случилото се в НС тази седмица илюстрира опасностите от залитането към персонален психологизъм, което се превръща в епидемия. Станахме свидетели на такива обяснения на чувствата между коалиционни партньори и опозиция, с които човек очаква да се сблъска в други формати – сапунена опера или „Биг брадър“, например. Оставката на министър Вучков – един безспорно способен и интелигентен човек – се разгърна като психодрама, амалгамирала в себе си гняв от подозирана нелояност, ревност, подозрения в зависимости, сюблимирана нетърпимост към коалиционния партньор и пр., и пр. Обилната генерация на психопара в един момент вдигна капака и от там се чуха откровения, достойни за политическите дебати във всяка квартална кръчма.

Разбрахме следното:
- Борисов се уговорил с Писанчев да го задържи на поста, докато той бъде „изчистен“ за операцията „червеи“. Вучков не схванал тънкия замисъл и така си навлякъл гнева на премиера, като в допълнение дори не го консултирал за предложението си за нов главен секретар на МВР. Това е психологически вярна картина на събитията, която все пак страда от един сериозен логически дефект: Писанчев би „изчистил“ името си много по-добре, ако си беше подал оставката, за да гарантира, че няма да влияе по никакъв начин върху евентуални разследвания;

- „Патриотите“ пък в хода на дебата се превъзбудиха и изрекоха това, което всеки си мисли, че те мислят – расистки стереотипи, криминализиращи малцинствени групи. От опозицията бяха прави да реагират остро, защото такъв тип говорене – а особено от трибуната на НС - е абсолютно недопустимо;

- ДПС се възползваха от случая да нападнат наред и реформатори, и патриоти, с очевидната цел да всеят смут в коалицията, и да се опитат да се вклинят в нея. Те драматизираха ситуацията и се представиха в ролята на преследвани по етнически белег, което е далеч от действителността;

- Борисов правилно реагира, като се опита да успокои ситуацията, обявявайки се за гарант на етническия мир в страната. Този мир реално може и да не е застрашен, но пък не бива и да се приема за естествена даденост, върху която безотговорни политици да се упражняват вербално. Добре е също така, че Борисов правилно оценява ролята на ДПС като политическо представителство на малцинства: тази роля трябва да се уважава. Конкуренция с ДПС за вота на малцинствата е желателна и полезна. Но ако малцинствата предпочитат да са представяни от една партия – това е легитимен избор;

- В следващия момент, обаче, имаше премиерски изблик на гняв по отношение на реформаторите, както и ненужна, но показателна за вътрешния мир на говорителя констатация, че протестиращите са останали стотина, след като ГЕРБ „изтеглил“ своите;
Макар и очевидно фактически некоректна (в крайна сметка и по време на студентската окупация, а и чак до Коледа на 2013 г. имаше дни с многохилядни протести) тази констатация разгневи Реформаторския блок лично...

Може и да съм пропуснал някои психологически обрати, но общо взето това беше сюжетът. Генерацията на психопара позакри всъщност двете основни събития: отиде си от поста един министър, който би могъл спокойно и да остане, за да си върши работата. На негово място дойде друг способен и уважаван човек, който до голяма степен ще продължи политиката в сектора. 

Т. е. общата значимост на реално случилото се през последните седем дни е точно нула. Въпреки това, обаче, беше отделена пара и топлина, способна да позакърпи баланса в енегрийната ни система, ако беше правилно използвана. Но точно тук е проблемът. Докато разбираме политиката най-вече като колективна психотерапия, голяма полза от нея няма да има. Тъй като очакваме максимална психологизация от политиците, те са способни хора и определено ни я предоставят във впечатляващи количества. Въпрос на политическа култура е да се потисне нагонът за надничане в душата на другия, да се очертае ясна и разумна граница между публично и лично. Докато това не стане, колективно ще психоанализираме собствените си фантазми – т. е. себе си - до всеобща погнуса и изтощение.    

Анализът на Даниел Смилов е написан за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.