Хората в Dallas Buyers Club умират. Те имат терминални диагнози на СПИН, остават им броени дни живот, а държавата, въпреки че гръмовно се самообявява като техен приятел и защитник, спомага за тяхната още по-скорошна и по-мъчителна смърт като ги принуждава да приемат опасни и токсични лекарства, регулирани от държавните органи и носещи огромни печалби на най-големите корпорации. Политиците ограничават свободата на хората до простия избор – умри след 30 дни или приеми „лекарството“, което ние ти даваме с надеждата да поживееш още малко (а резултатът е, че то те убива почти веднага, но никой не носи отговорност).

Крайно антипатичният главен герой Рон Уудруф отказва да приеме тази оферта и поема кръстоносен поход в търсене на по-ефективни от държавно-одобрените и разработени от огромните корпорации медикаменти. И намира такива, удължавайки живота си от предписаните му от държавата 30 дни на 7 години. Започва бизнес с неодобрените и дори забранени медикаменти, помага на стотици и хиляди хора да удължат живота си и се превръща в реална конкуренция на картела политици-корпорации за живота и душата на болните от СПИН пациенти. И тогава държавният монопол го унищожава.

Монополът на държавните органи, одобряващи лекарствата преди те да могат да бъдат пуснати законно в болничната и фармацевтичната мрежа, е един от най-големите серийни убийци в съвременния свят. Днес, в САЩ, средностатистическият период за одобряване на един медикамент е 12 години, а средностатистическият брой медикаменти, пускани на пазара всяка година, е около 20.

Защо толкова много? Просто стимулът на държавните регулатори е да оглеждат максимално дълго всяко потенциално лекарство, тъй като получават похвали за откритите вредни, а не за бързо пуснатите полезни лекарства. Още повече, те биват подкупвани от големите фармацевтични компании да използват скъпите и дълги процедури като бариери пред навлизането на малки конкурентни компании, така че пазарът да остане концентриран в ръцете на едрия бизнес под държавен монопол.

За около 70 години съществуване на американския (а и европейските) лекарствен регулатор няма нито едно авторитетно проучване, което да доказва, че спасените от него животи са не повече, а поне толкова, колкото и отнетите, поради забавянето на полезни лекарства с години. В същото време, съществуват редица проучвания, които доказват с висока степен на точност, че само една година забавяне от регулатора на полезно лекарство отнема между 3 000 и 7 000 човешки живота годишно само в САЩ – няколко пъти повече от средностатистическата вреда от инциденти с нови лекарства за целия свят. Само 1 месец забавяне на ефективно лекарство против рак би отнело над 30 000 човешки живота. С оглед на това, че тези вреди са малко или много ясни на повечето политици, тази загуба на човешки животи не е нищо друго, а убийство.

Кой носи отговорност за тези убийства? Никой, а политиците пък най-малко.

Пълното узурпиране на лекарствения надзор от държавата има и друг любопитен ефект – пациентите абдикират от отговорността да се информират относно това какви лекарства приемат и с какви последици. Според различни проучвания през последните 20 години, между 80% и 90% от пациентите в САЩ не получават каквато и да било информация от своите лекари за медикаментите, които им биват изписвани и които биват приемани. Особено шокираща е неинформираността на пациенти, които приемат медикаменти със сериозни странични ефекти и рискове от предизвикване на по-тежки болестни състояния, отколкото текущите.

Психологията зад тази катастрофа (няма по какъв друг начин да се определи) е много проста – „политиците казаха, че ще се грижат да приемаме само полезни лекарства, следователно ние няма нужда да се затормозяваме с това какво ни се предписва, а само да го гълтаме“. Тъй като пациентите абдикират от нуждата и отговорността си да се информират за медикаментите, това дава огромна власт на медиците и фармацевтичните компании. Последните измислят все по-хитри начини да манипулират и стимулират лекарите да изписват техните лекарства, а болните приемат всичко за чиста монета и гълтат, без значение какви са страничните ефекти – нали политиците ги пазят? Да, ама не.

Кой носи отговорност за всички усложнения и неетично натрупани печалби? Никой, а политиците пък най-малко.

Абсурдът стига дотам, че политическите регулации пречат на диагностицирани с терминални заболявания пациенти да приемат на своя отговорност каквито медикаменти пожелаят. Пропагандата е умопомрачителна – с цел да бъдат предпазени от вреда, законът забранява на хора, на които им остават броени дни живот, да се опитат да облекчат симптомите си или дори да се излекуват по какъвто начин те решат. Разбира се, тази политическа интервенция не е случайна.

Първо, фармацевтичният бизнес, насочен към удължаване на живота на смъртно-болни пациенти с броени дни и месеци, е гигантски и може да се смята за лъвския пай в здравеопазването. Огромен дял от държавните разходи за здравеопазване се харчат за последните месеци от живота на всеки болен (над 30% в някои държави), като тези месеци често се характеризират с изключително ниско качество на живот и дори са често прекарани извън съзнание. При толкова много пари изливани концентрирано в тази насока, фармацевтичните компании са заинтересувани да попречат на тези пациенти да опитат алтернативни медикаменти и методи за лечение. Те лобират с цел политиците да ограничат този „сладък“ бизнес за последните дни от живота на всеки болен единствено за най-силните корпорации, които могат да си платят за дългата процедура за узаконяване на техните лекарства.

Второ, тази практика има и индиректен невидим ефект – тъй като държавата забранява пациентите да приемат алтернативни медикаменти, съответно разработването на последните се дестимулира. С други думи, вместо научният потенциал на цялата държава да се впрегне за измислянето на лекарства за най-смъртоносните болести, тази привилегия се дава единствено на най-богатите корпорации, които дори често нямат интерес да разработят или пуснат сега на пазара най-ефективното възможно лекарство.

Кой носи отговорност за това непазарно обогатяване на фармацевтичните корпорации и изгубените животи? Никой, а политиците пък най-малко.

Филмът Dallas Buyers Club не е анти-бизнес, както отново биха си помислили повечето лековерни и лесно поддаващи се на емоции гласоподаватели. Напротив, този филм е апотеоз на свободния дух и предприемачески устрем на човека, комуто остава само 1 месец живот, но решава да направи невъзможното, да помогне на себе си и останалите като него. Рон Уудруф е бизнесмен и предприемач, който прави завидни печалби, облекчавайки страданията и удължавайки живота на смъртно болни пациенти. Тази печалба е неговата морална награда и не само го мотивира, но и му дава нужния ресурс, да помага на все повече пациенти. Тази печалба също сближава Уудруф с хора, които той по принцип мрази и ненавижда.

Мачото и непукист започва да помага на гейове, лесбийки, проститутки, пенсионирани богаташи, не толкова от алтруизъм, а от чисто бизнес съображения – да направи повече пари, които да реинвестира в проучване за нови забранени, но полезни медикаменти. Крайният резултат, обаче, е съвсем друг – устремът към печалба ражда приятелства и партньорства с хора, с които той преди не би си представил, че е възможно да стои в една стая. На големия екран със затрогващи човешки лица виждаме старата икономическа истина – а именно, че свободната търговия сближава дори най-заклети врагове, тъй като в нея няма губещи, а и двете страни печелят.

Филмът Dallas Buyers Club е анти-корупция, анти-регулация и анти-социализъм. Разликата между Уудруф и американските политици, фармацевтични корпорации и регулаторни органи е, че той не предявява претенцията да използва колосалния по размер и мощ американски репресивен апарат, за да отнеме на хората правата върху най-свещената собственост – тялото им. Докато Уудруф предлага на болните доброволно да приемат медикаменти, обяснявайки им всички рискове и неясноти относно ефектите, политиците ограничават свободния избор чрез насилие и принуда, осигурявайки на избрани от тях корпорации привилегията да реализират милиарди печалби на гърба на дезинфорнирани, манипулирани и насилени болни хора.

Поуката от гениалния двучасов Dallas Buyers Club е синтезирана от още по-гениалната кратка сентенция на Джон Лок: „Живот, Свобода, Собственост“. Не слушайте какво говорят политиците и с какви сладки думи ви обещават, че ще ви предпазят от собствената ви свобода да правите каквото желаете със своята собственост, за да водите живота, който желаете. Под тези сладки думи се крият регулации и закони, които отнемат човешки животи, за да пълнят партийни каси и сметките на фармацевтичните корпорации.

Не, няма и няма да има перфектна държава, в която всички да са здрави, да имат пари без да полагат усилия и да са равни във всичко. Няма перфектни решения, няма и перфектни лекарства. Но колкото по-свободни сме от политическо вмешателство, колкото повече права имаме върху своята собственост, включително най-свещената такава – телата ни, толкова по-добър живот ще водим както като индивидуални хора, така и като общество.

Защото най-добрият живот, който можем да водим, е този, за когото самите ние носим отговорност.